Моето поколение (около четиридесетгодишните) гледа към тях с любов, но и със страх. Защото между тяхното и нашето минало е изорана дълбока бразда. От едната страна са филиите с лютеница, намазани набързо от майките ни и погълнати трескаво посред наситения с игри и лудории ден, от другата са екраните на компютрите, осветяващи бледите лица на днешните малчугани. Какви хора ще станат те, какви спомени ще имат, и най-важното – ще успее ли светът, и ние, да им предаде усет към живота, понятия за щастие, морал и ценности?
Какво се случва в семейството и в училището; какво донесе свободата на най-малките; и имаме ли свобода, всъщност? Чалгата като философия на живота – що за личности се оформят пред очите ни под нейното вездесъщо „оп-са”?
Отговорите са някъде в нас; много повече в нас, отколкото в децата. Децата, са бял лист хартия, върху който пишем собствените си думи и рисуваме собствените си образи. „Образ” е и коренът на думата „образование”… Някъде между носталгията по собственото ни детство, и безпокойството, което ни обхваща като стихия, като гледаме преждевременно „порасналите” дечица с поведение на уличници и балкански мафиоти, някъде около потреса след поредното убийство, насилие или издевателство, чиито главни герои са 12-15 годишни – някъде там, има отговори. Отговори на болката, на въпросите, на недоумението и на драмата от тази наша несъвместимост със собствените ни деца.
Да ги търсим.
