Ясно си спомням, че в едно от първите си телевизионни интервюта като министър Сергей Игнатов разказа как момиченце го помолило да сложи край на истерията с изпитите за гимназия след 7-и клас, които изтощават деца и родители до предела на емоционалните, интелектуалните и финансовите им сили. И той обещал. Няколко месеца по-късно все още за „елитните” училища се говори като за нещо справедливо и естествено, което винаги е било така и винаги ще бъде.
А какво означава в една обществена образователна система да има училища, които са елитни, и такива, които не са? Най-очевидният смисъл е, че държавата признава неспособността си да осигури образование със съизмеримо качество на всички деца. Но понеже образователната система се финансира от данъците на всички данъкоплатци и те би трябвало да имат равен достъп до нейните услуги, нужен е някакъв критерий за селекция на децата, който да бъде такъв, че да може „да мине„ пред обществото. Тук на помощ идва инерцията от тоталитарното минало, когато достъп до изучаване на чужди езици, компютри и въобще до прилично образование имаха само шепа хора, избрани да възпроизведат „елита” на държавата и партията. Тогава на повечето родители не им оставаше кой знае каква друга възможна амбиция, освен да се надяват детето им да се промъкне сред този бъдещ елит. Сега обаче обществото, в което живеем, би трябвало уж да се базира на по-различно мислене и ценности и качественото образование не би трябвало да е достъпно само за избрани.
Вероятно „елитните” училища все още успяват да минат за нещо нормално, защото хората, от които зависят решенията в областта на образованието, и досега нямат проблеми да запишат децата си в тях. „Елитните” училища сега наистина са повече и предлагат повече места, а и с условията си за прием са достъпни именно за деца на родители от оформящата се средна класа. Тоест за деца, които живеят в градовете, родителите им са с прилично социално положение, информирани са и могат да си позволят таксите за частни уроци, както и да отделят необходимото време за проучване на възможностите за подготовка, за техническа и емоционална подкрепа по време на кампанията. Съвсем не всички родители могат да направят тези неща.
Не всички деца имат една и съща стартова позиция – някои са от бедни семейства, други са в малки и отдалечени населени места, трети са отглеждани от баби и дядовци, защото родителите им са на работа в чужбина, четвърти са с един родител или без родители, пети са с увреждания, шести имат трудности в ученето. Всички те имат капацитет, който трябва да може да бъде развит, и е тяхно право да получат еднакво качество в образованието, което се финансира по солидарен начин от цялото общество. Затова в развитите демократични общества образователните системи целенасочено се стремят качеството на отделните училища да бъде равностойно. Не е случайно, че Финландия, която има най-добри резултати в международните класации за качество на образованието, има и най-малката разлика в средните оценки от матурите между най-силно и най-слабо представящите се училища. Често се цитират думите на Пирьо Синко, която е член на Националния съвет по образование във Финландия: „Нашата образователна система може да гарантира, че децата в столицата и в най-далечните северни райони получават еднакво добро образование, затова не говорим за добри и лоши училища. Ние нямаме елитни училища и образованието е безплатно.” Но дори и в общества много по-нехомогенни в социално отношение, като в САЩ например има целенасочен стремеж да се свиват разликите в качеството на образованието в училищата в по-бедните и в по-богатите квартали.
Едва ли има нужда да се изтъква аргументът, че един тест на 13-14 години не може да селектира децата според естествените им дарби, а и подобен дарвинизъм надали е уместен в общественото образование, за което плащаме всички. Истерията около изпитите за гимназия, които решават съдби, пък е толкова всеобхватна, че образованието след началния курс в голяма степен е подчинено на нея.
Годините в прогимназията са формираща част от живота. Това е време, в което децата трябва не само да ходят на частни уроци и да се стягат за гладиаторска битка със съучениците си, а да четат за удоволствие, да играят, да общуват, да се движат, да придобиват социални компетентности, да откриват себе си. Да учат от любознателност и интерес, а не само заради представянето си на един изпит, който да им даде достъп до добро училище. Затова и една от препоръките на The Good Childhood Inquiry – голямото британско изследване на детството, чиито резултати излязоха миналата година, беше „да не се оповестяват данни за отделни училища, въз основа на които те могат да бъдат класирани по престиж”.
Остава ми да се надявам, че министърът на образованието ще изпълни обещанието си пред момиченцето, за да може и в България децата да си избират училището, а не училището да си избира децата, поне когато училището е обществено. Но за да се случи това, предполагам, първо повече хора трябва да си дадат сметка колко зле всъщност звучи изразът „елитно училище”. ■
