Приказка за излекуваната дъщеря на Кара Феиз, за жилото на Божията пчела, за даруваната камбана от министър-председателя и малко за баба ми Люба.
М.Г. от град София узнава от своята лична зъболекарка, че на небцето й се е появило някакво образувание. По неин съвет тя се явява на онко- комисия в столичната Стоматология, където установяват, че се касае за някаква форма на раково образование. Жената е силно притеснена, защото междувременно туморът започва да расте. Назначават й лечение и й определят дата за операция на 24.04.2007 г. Когато на тази дата тя се явява в болничното заведение, старшата сестра отказва да я приеме с мотива, че името й не фигурира в плана за операциите. Разстроена, М.Г. се обръща за помощ към лекуващия я лекар, който показва на сестрата, че името на пациентката му е записано в списъка за операциите. Оказва се обаче, че по някаква причина тя е пропусната в плана за предстоящите хирургически намеси. Определят й нова дата за операция на 08.05 същата година. На 6-ти май, два дни преди определената дата, заедно със свои близки – вярващи хора, тя посещава монастира, където й се чете молитва за здраве, а нейните близки отправят в храма молитва за нейното здраве. Тя пие и от водата. Когато два дни по-късно отива за операция, при направения преглед за приемане се оказва, че от тумора няма и следа.
П.В. от село Бистрица, Софийско, се контузва при трудова злополука по време на строежа на Националния Дворец на Културата. От тогава 25 години е инвалид, като е засегната и нервната му система. От началото на 2007 година състоянието му се влошава. Започва да страда от безсъние – спи по половин час на денонощие. Последните две седмици на този период почти не спи. През септември 2007 година по съвет на свои близки посещава монастира, като остава няколко дни в него. Черкува се и пие от водата на аязмото. В резултат на проявената от Бога към него милост, той напълно възвръща съня си. Дори се оплаква, че много му се спи.
М.П. от град Перник узнава от свой близък за лековитата вода в монастира. Налива си от нея за вкъщи и много скоро му се налага да я употреби, тъй като едното око на съпругата му получава много сериозно възпаление. Той й прави компрес с вода от аязмото и само за 12 часа възпалението преминава напълно. Самият той казва, че почувствал голямо облекчение на нервната си система при употреба на водата от аязмото.
В.М. от град София страда от хронично възпаление на очите, при което тя почти не може да си отвори клепачите. Посещава монастира и си взима вода. При второто посещение състоянието й е значително по-добро, а когато дойде за трети път, бе напълно оздравяла.
Сестрата на бившия кмет на село Гигинци преди 14 години претърпява операция на гърлото и от тогава непрекъснато страда от хроническа кашлица. Откакто употребява вода от аязмото, не кашля.
М.С. от село Бегуновци, Брезнишко, от няколко години страда от сериозно главоболие. През есента на 2007-ма година посещава монастира, за да даде съвети за развитие на монастирския пчелин. Узнава за водата и си налива за пиене. Съвсем скоро проблемът с главоболието изчезва напълно.
Р.И. от Варна страда от тежка форма на диабет. Претърпява ампутации и губи зрението си. Нейни близки започват да взимат често вода от аязмото. През пролетта на 2007 тя посещава монастира, като състоянието й е очевидно много тежко – не може да се придвижва сама, повръща и е психически угнетена. Когато й задават въпрос дали има полза от водата, тя отговаря: „Сега поне виждам!”. Година по-късно същата жена дойде в монастира да изрази своята благодарност на светите чудотворци Козма и Дамян. Обитателите на монастира едва успяха да я познаят. Жената ходеше съвсем спокойно сама, а на лицето й бе изписано радостно изражение.
През есента на 2006 година за послушник в обителта постъпва Х.Ф. Той изпитва силни болки в черния дроб, от които не може да спи и често повръща. След употреба на вода от аязмото в продължение на няколко седмици, състоянието на черният му дроб се нормализира без лекарска намеса.
***
Тези лишени от всякаква литературна емоция факти чета в едно свитъче, което ми дава преди време вярваща християнка в централен столичен храм. Поназнайвам историята на манастира, която можем да наречем и кондика, стига да има някой благопристоен християнин-клирик, който да си разбира от работата и да я напише истинно, скромно и в съчувствие към човеците. Именно от съчувствието към ближните си започнах този текст с лечебните сили, които се крият в манастирското аязмо, нежно наричан от братята „монастир” по старата литературна стилистика. Така, както са писали, Вазов, Алеко, Кирил Христов, а защо не и Атанас Далчев.
Монасите тук са няколко, можеш да ги изброиш на пръстите на едната си ръка. Предстоятел на обителта е игуменът архимандрит Евгений, който е скуден откъм думи, хвалби и себеизтъкване. Йеромонах Никанор е сравнително нов човек за църквата и църковността. Роден с мирското име Христо Мишков, той стана известен преди няколко години със странното си за съвремието ни желание от преуспял финансов анализатор, да се отдаде на служба на Всевишния и да стане монах. Стана обаче медийна звезда. Не мога да забравя едно телевизионно предаване преди година, в което находчив колега го беше поканил да коментира световната финансова тогава, а днес икономическа криза, в което инокът Никанор много човешки обясни, че всички икономически кризи, са плод на моралните катаклизми в света.
Повярвах му тогава, вярвах му и сега, след като вече бях понаучил каква гигантска боголюбива работа бе извършил този млад мъж, отказал се от светските страсти и потопен в манастирската занемарена до преди време действителност. Затова и направих нарочно интервю с него, което можете да прочетете, без да се разсейвате с други подробности, в това списание. Щеше да ме порази отговорът му още на първия ми въпрос, че не трябва именно и точно в църквата да търсим психично или духовно бедни хора, решили да се скрият в манастирите от тегобите и неуюта на битието. Напротив, във и за вярата трябва да работят такива, които са пре-способни и извън манастирските стени, врати и догми. Чувах го за първи път и бе впечатлително.
Ноември не е най-любимият ми месец от годината, особено из краища като българското Граово. Това е онази бедна, суховейна и безлика част на България, която на запад граничи със сръбските земи, а иначе се намира между градовете Перник, Трън, Брезник и легендарното от 1885 година поселище Гургулят. А се нарича Граово, просто защото някога тук заедно с лена, конопа, картофите и шикалките се раждал и много грах. По- късно грахът изчезнал като търговска земеделска култура, изчезнала и буквичката „х” в името на землището. Грахово, та… Граово. Всичко е някак тъжно в този район. Обезлесените хълмове на Вискяр планина. Медленият вятър, който е поносим, но болестотворен. Кафяво-черната глеч, която остава по обувките ти и се нарича граовска кал. Къпещите се в тая кал биволи, които дори са на изчезване, и комай само манастирът е собственик на едно стадо с много тъжни и антрацитно черни очи. Изчезналите вече антрацитни въглища. Свирките на бавните влакови композиции по вече почти загубилата икономическо значение линия Перник – Волуяк, някогашен флагман на комунистическото бригадирско движение. Обезлюдените села са тъжни с изпосталелите и затворени поради сиромашия магазини. Безгласните църкви… И хората. Най-вече хората, облечени с дрехи от неизвестно време с неясно предназначение, освен да спират вятъра, за който вече май споменах и който отвява и думи и усмивки. И усмивки, най-вече… Това е един обезверен край. Казвам го с цялата отговорност на истината, която поемам като задължение пред просветените ви очи. Пиша го с неистовата болка, която ме гнетеше цели седемдесет километра, които ми се наложи на пропътувам в отиващия си ноември, най-тъжния месец на годината. И дори слънчицето, Божа поличба за радост, което се прокрадваше зад облаците, като да не вярваше, че ще издържи дълго в този съботен предиобед, когато в манастира „Св. безсребреници Козма и Дамян”, се отслужваше благолепствената молитва за възвръщането на светите мощи на още четирима светии. Иначе лъскавите, мощни коли горделиво бяха накачулили сипеите, та да могат собствениците им да дойдат и да почетат частици от мощите на великомъчениците, пренесени с благословията на патриарх Максим от друг манастир пак край София. „Възнесение Господне” край село Горни Лозен.
Църквицата на името на безсребрениците светии Козма и Дамян е мъничка. Много мъничка. В Граово на такива храмове им казват цръквета. От сила в тях, я се поберат десетина яки мъже, я не. Заедно със свещенстващия клир, разбира се. Но онази събота вътре хем бе претъпкано, хем имаше още и още място. И светлина. Ще я откриете във фотографиите, които не са правени с допълнително осветление, повярвайте ми.
В цялата атмосфера имаше нещо, което писателите църковници биха определили я като Божия промисъл, я като Свети Дух. Колкото повече хора влизаха и палеха свещите си, толкова повече място се отваряше за новите поклоници. Да, всичко това ставаше в старичката църквица, която е била и благолюбно освещавана и житейски поругавана. Във всяка обител има по някоя легенда, която хем привлича хората, хем създава тайнство и митичност около съществуването й. Аз открих за себе си три събития, които са достатъчни богомолецът да отиде и да преклони глава пред наивните стенописи на храма, да помълчи и да послуша Бог. Да, именно да послуша Бог. Баба ми, покойната Люба, чието име нося, веднъж спомена нещо пред мен, което тогава с детския си ум не оцених, но то е останало дълбоко някъде в православното ми съзнание и оня ден именно в манастира край село Гигинци изплува, като да беше речено вчера. И като да чух гласа на баба си: „Трябва да разбереш, Любене, че целта на молитвата е да слушаш Бог, а не ти да Му говориш. Целта на молитвата е не да кажеш на Господа каквото ти искаш, а да разбереш от Него какво Той иска от тебе. Разбра ли ме, Любене?”. Разбрах я, макар и петдесет години по късно.
А иначе, почти като в приказките, и в тези земи имало някакъв мрачен чорбаджия и изедник, от когото и султанът бил вдигнал ръце и го заточил в безпросветнотното и оскудяло Граово. Той биел, клал и крал, ама и тук, като в приказките, една от щерките му се разболяла и нито един хекимин, както се наричали турските доктори, не могъл да и помогне. Тогава този изедник и кръволок разбрал за чудодейната сила на манастира, изпратил там младото ханъмче, то пило ли от водата, очите ли си мило, но оздравяло. Скокнало на крака, ударило дайрето и ощастливило баща си, иначе изедник за раята. Тогава Кара Фейзи, така се наричал тиранинът и кръвопиец басурман, извадил кемера и дарил несметни пари на храма. И други добрини сторил. Някои още по-оптимистични хроници твърдят, че даже захвърлил гъжвата и станал православен. Къде е истината, един Господ знае. И Кара Фейзи, ако е оставил спомени. Спомени разбира се има и в преписките, в които се твърди, че именно тук е съчинено творението „Срещата на свети Георги с Българина”. Спомен е и това, че тук никога не се е служило на гръцки език, а само на… граовски. Който и днес е доста по различен от книжовния български език. Като един по-нов спомен е и събитието станало, през 1872 година, когато владиката Милетий, или Милетия дошъл от Ниш и осветил нов антиминс за храма, който служил най-добросъвестно до 1960 година. С последната дата не съм много съгласен с хронистите, защото преди 1960 година имаме 1944-та, след която Граово се превръща в истинско пъкло за богобоязливите и проспериращи дотогава поданици на царщината. За православните.
Тук все още някак с неудобство се споменава, че манастирският комплекс със всичките му килии, горници, хамбари, кошари, дамове и даже самата църква бил превърнат в концлагер за бившите хора. Колко хора са били угробени в онова проклето десетилетие, че и повече, хронистите отново не уточняват. И да ги пита човек защо? Или може би партизанските паметници от близките поселища все още ги респектират. А е известно, че тъкмо тоталната беднотия и неплодородие е наплодила множеството от рушители на тогавашната държавна власт. И мързелът и тъпотата, естествено… Макар да е известно, че именно тогава манастирът се родеел по имотност и боголюбие с Рилската обител. В отговор на неговата будност и родолюбие в този период там даже била прокарана телефонна линия. Привилегия, достойна само за официално учреждение от висок ранг. След 1960-та, когато оня споменат антимис някъде се погубва, по съветска мода и у нас идват на дневен ред пионерските лагери. Колко ли бодри септемврийчета са пели богоборчески песни и са драли с каквото са могли църковнослужебни книги, ръкописи и стенописи, не е известно. А, може би отново се премълчава и бройката, и имената на най-върлите антихристи. После всичката мода на пионерството отминала и дошъл редът на Държавните земеделски стопанства. Всичко станало обор. Абсолютно всичко. Прости ми, Господи!
И последното събитие, за което ще спомена в исторически план говори, че Господ иска да знае какво ти казва, а не какво ти желаеш от Него. Почти като в думичките на баба ми Люба. Някакъв новобогаташ от последното комай десетилетие на демократичните преходни години решил да заграби почти безплатно цялата собственост на „Св. безсребреници Козма и Дамян”. Нали са безсребреници, та и той безсребрено, дето се вика, да забогатее за сметка на светиите. И на онези, дето им служат. И докато доста вулгарно правел някакъв уж договор за „приватизация”, пчела го жилнала по езика. Той клекнал на плочника пред църквето и умрял. Не бих казал „предал Богу дух”. Господ си знае работата…
Минали години… Не много, но усилни, както е прието да се пише в литературните анали, и отново в манастира на безсребрениците звъннали пари. Започнало строителство. Започнало обновление. Онзи Никанор, дето бабите не знаят с какво се е занимавал преди замонашването си, защото от пенсийките си повече пари не са виждали, се захванал да работи и с централната власт, и с европейската. Сега във и около манастира се строи много. И в това може да се уверите от снимките. Тук, според него, ще стане средище на поклоннически туризъм. Ще идват божи пратеници от цял свят. Ще гледат, ще се дивят, ще пият биволско мляко, ще ядат екологичното сирене от биволиците и даже ще попийват истинска граовска ракийка, която с разрешение и с марка щяла да се пече пак тук. Макар че граовци не могат да пекат свястна ракия. Затова и песните им са тъжни, като лицата. Но това е друга тема. Иначе настина много се строи, много пара се хвърля, много са и добронамерените дарители. Цял списък, който не искат да се обявява. Защото знаят ли кога може да се появи онази божа оса или пчела и да свърши някой Божи промисъл. Защото нали и в писанието се казва, че лявата ръка, не трябва да знае какво прави дясната. А скъпите возила бяха наистина много и много скъпи. А пък предишният министър-председател даже и камбана подари за новата звънарна, която се гради в момента. Може наистина да е вярвал човека, че заради едната камбана Господ ще му помогне да го преизберат? Божи работи… Нашите са по земни и по-прости. И понеже започнах с изцеленията, нека и така да позавърша.
Прочее, Църногорският манастир е прочут с аязмотото си – изворът с лековита вода. Той се намира в югоизточния край на обителта и е кладенец дълбок близо 2.50 метра,от който целогодишно извира вода. От незапомнени времена този извор се почита като лековит. Според местните предания водата помага при очни болести, при поражения на нервната система, а също и против безплодие. При почистването на аязмото през 2006 година са били намерени немалко златни и сребърни монети. Тяхното местоположение обаче – смесени с по-нови монети – показва, че аязмото е било ограбвано не един път… Кой ли от излекуваните са се „отплатили„ по този начин.
Известно е от историята и от житията на светиите, че покровителите на манастира са били лечители. Заради големите им добродетели Всемогъщият Бог ги удостоява с дара на чудотворството както приживе, така и след смъртта им. Също така несъмнено е, че водата няма никакви особени физико-химични свойства. Това налага съвсем естествения извод, че лечебните й качества се дължат изцяло на благодатната намеса на светите безсребърници Козма и Дамян. Понастоящем те предстоят пред Божия престол и се застъпват за облекчаване болестите и страданията на тези, които търсят тяхната помощ. На всеки в ХХІ век трябва да е повече от ясно, че водата от аязмото няма да излекува никого автоматично, чрез простата й употреба. Това помоему го е знаел и онзи османлия Кара Фейзи. А не бива да се забравя, че както Божията правда не е без милост, така и Божията любов не е без правда.
[…] До Гигинци и назад – Списание „Светъ“; […]