В своето историческо развитие християнството е съпътствано от множество богословски спорове и разцепления, вследствие на които се обособяват няколко конфесионални течения – ориенталските ортодоксални църкви, православие, римокатоличество, протестантство, англиканство и маргинално християнство.[1]Това е едно от доказателствата за изключителна динамичност в развитието на християнството през вековете, за разлика от статичността на религиите в античния свят. Плод на тази динамичност е появата на едно съвременно постмодернистично явление в християнството, което в различна степен може да се види в целия конгломерат от християнски конфесии.
В англоезичната литература по сравнително религиознание това явление е известно като „unchurched christianity” или „unchurched christians”.
Какво представлява „unchurched Сhristianity”?
То възниква втората половина на миналия век в протестантските общности в САЩ и бързо се разпространява в световен мащаб. „Unchurched Сhristians” или нецърковните християни са хора, които определят себе си като вярващи, които повече от година не са посещавали богослужебни събрания и не са обвързани с религиозна общност или с религиозна институция.
В последните 20 години това явление прогресивно увеличава размерите си както в световната протестантска общност, така и в Римокатолическата и Източно-православната църква.[2] Една част от изследователите на това съвременно явление в християнския смятат, че терминът „unchurched Christian” е оксиморон, защото е невъзможно да си християнин извън църковната общност. Сотириологичната перспектива в християнството е възможна единствено и само в Църквата, която е богочовешки организъм, начело на който стои Иисус Христос, въплътилият се Син Божи. Въпреки това терминът вече е добил социална легитимация в голяма част от световното християнство.
Като основание за този нов вид религиозност последователите й посочват думите на Господ Иисус Христос в Eвангелието от св. ев. Матей, където се казва „… кога се молиш, не бъди като лицемерците, които обичат да се спират по синагоги и по кръстопътища да се молят, за да се покажат пред човеците. Истина ви казвам, те вече получават своята награда. А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като си заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно; и твоят Отец, Който вижда в скришно, ще ти въздаде наяве. А кога се молите, не говорете излишно като езичниците; защото те мислят, че в многословието си ще бъдат чути; прочее, не бивайте тям подобни; защото вашият Отец знае, от какво имате нужда, още преди да поискате от Него“ (Мат. 6:5-8). Очевидно е, че тук става въпрос за личната молитва, а не за общественото богослужение.
Различни са конфесионалните критерии за дефинирането на явлението „нецърковно християнство“, но като че ли в последните няколко години голяма част от изследователите в тази област се обединяват около следната характеристика – нецърковният християнин е човек, самоопределящ се като вярващ, запознат с фундаменталните истини на вярата и богослужебната практика, редовно четящ Св. Писание, който в миналото редовно е посещавал религиозните служби и е вземал дейно участие в енорийския живот. Поради определени причини обаче той спира да посещава богослужение и да участва в живота на религиозната общност, не се идентифицира с нея, но продължава да изповядва своята вяра и да я практикува индивидуално.
Голяма част от тези хора напускат религиозните си общности заради разочарование, конфликти, неудовлетвореност от дейността на религиозната институция и духовните лидери или поради други лични причини, свързани с общността. Въпреки това те продължават да изповядват своята вяра, като се опитват да търсят нови начини за отношения с Бога и нов тип взаимоотношения с останалите вярващи, отхвърляйки надзора на църковните власти.[3] Така се поставя началото на една постцърковна форма на християнството, която се практикува без принадлежност към религиозна общност.
Според нецърковните християни институционалните църкви, които са доминирани от духовници-администратори, правила и забрани, са неефективни работилници за спасение на съвременния християнин. За един такъв християнин спонтанните социални контакти и личните приятелства са много по-ефективни и изцяло въплъщават новозаветния модел за църква. Единствено този модел може да позволи на християнството да се адаптира към съвременните предизвикателства и най-вече – културните промените при глобализацията. За тях институционалната структура поражда властови ресурс, който е в основата на съвременните еклесиологични проблеми. Затова те призовават за пълна ревизия на християнската еклесиология и очертаването на нова еклесиологична перспектива на обществото от вярващи християни, която да е съобразена изцяло с новозаветната концепция за църква.
Макар и зародило се в САЩ, явлението „нецърковни християни“ се различава коренно от „revival”-движенията.[4] В действителност това явление може да се приеме като начало на настъпваща еклесиологична революция, която е отвъд реформата и обновлението, защото нейна цел е центъра на теологията и култа на християнството. Затова и повечето изследователи говорят за „нецърковното християнство“ като за постцърковна форма на религиозност.
Преди няколко години[5] изследователски екип от Barna Research Group[6] провежда проучване за това какви са размерите на това явление в САЩ. На случаен принцип са анкетирани 4020 души (над 18 г.), от които 1144 се оказва, че споделят философията на „нецърковното християнство“ и определят себе си като вярващи, а не номинални християни.[7] Те се разграничават категорично от институционалните звена на Римокатолическата църква или различните протестантски деноминации.[8] Това обаче за тях не е пречка да продължат да изповядват своята вяра и да приемат „Иисус Христос като свой Спасител“. Сред тези хора водещо място заемат жените и по-консервативните мъже християни, което е изненада за изследователите, защото досега се смяташе, че тези две групи са гръбнака на институционалната форма на религиозност. Съгласно получените резултати за президента на Barna Research Group – Джордж Барна (George Barna) САЩ със своите 195 000 000 нецърковни християни се превръща в „новото мисионерско поле за евангелизация“.[9] Поради тази причина голяма част от протестантските деноминации в САЩ и Канада постоянно организират инициативи за връщането на тези хора в своите църковни структури.
Различни са причините, които карат нецърковните християни да напуснат църковните институции и организации. Според резултатите от горецитираното изследване голяма част от тях си тръгват от църквите заради неприятни преживявания, поради конфликт с духовните лидери или други вярващи от общността, разочарование от поведението на духовните лидери и неоправдани очаквания за духовно израстване.
Европа не прави изключение от разрастващата се тенденция на нецърковното християнство. Изследователски екипи от Германия и Холандия споделят тревогата си от факта, че все повече хора не посещават църковни служби и все по-малко декларират обвързаност с определена религиозна институция.[10] Според някои от тях в известна степен причина за това явление е нежеланието на тези хора да плащат съществуващия в определени европейски страни църковен данък.
На Стария континент този тип религиозност е известна под наименованието „вяра без принадлежност“ (believing without belonging). Така например 27% от европейците, определящи себе си като вярващи, рядко или въобще не посещават църковни събрания и не декларират обвързаност с религиозна общност или институция.[11] Въпреки това обаче разпространението на това явление в Европа не е така масово като в САЩ и Канада. Доказателство за това е фактът, че има европейски държави, в които мнозинството от населението се определят като вярващи, посещаващи редовно църковните служби. Такива са поляците, 94% от които декларират религиозна принадлежност към определена религиозна институция, за разлика от Естония и Беларус например, където този процент е по-малко от 25.[12]
Намира ли явлението „вяра без принадлежност“ почва в България?
В цитираното по-горе проучване на У. Арц и Л. Халман липсват данни за ситуацията в България, но тя не е изключение от световната тенденция. За съжаление у нас този проблем все още не е припознат като такъв от религиозните институции и не се забелязва тревога сред духовните лидери. По тази причина въпросът за вярата без принадлежност не намира място в църковните дебати и не провокира изследователския интерес на социолози, теолози и религиоведи. Затова към момента не съществува статистика, която да покаже броя на хората, увлечени от идеите на нецърковното християнство и тенденцията в неговото развитие за последните няколко години. Може би една от причините за това е, че у нас все още идеите на този нов вид сотириологична перспектива не намира място в общественото пространство както е на Запад.
Явлението „вяра без принадлежност” не трябва да се бърка с така наречената обредно-битова религиозност, която се шири у нас. Може би за повечето хора тези два типа религиозност се припокриват, но в действителност те са коренно различни. Така например при пословичната българска традиционно-битова религиозност вярата не се приема като вътрешна убеденост и дълбоко духовно преживяване, а по-скоро като спазване на църковната традиция и религиозно-битовата обредност. Това е основната причина в нея да битуват множество езически елементи и практики, които нямат нищо общо с християнската вяра. За антрополози, културолози, краеведи, социолози и др. е много трудно да очертаят граница между езичеството и християнството и затова много често те говорят за „православно езичество“ и „битово християнство“. Характерното за този тип религиозност е непознаване на християнската догматика и деклариране на обвързаност с религиозна институция. Това е следствие от факта, че за да оцелее през вековете на османското иго и да съхрани своята идентичност, едно от малкото средства, с които българинът е разполагал, е била принадлежността му към православната църковна общност. Затова този тип религиозност се явява антипод на нецърковното християнство, където религиозността на християните се характеризира с дълбоко познаване на основните верови истини (догматите) и на богослужебната практика, но съществува категоричен отказ за обвързаност с религиозна институция.
Най-силно засегната от този нов тип религиозност у нас е протестантската общност, след нея се нарежда Православната църква, а най-слабо засегната е Католическата църква. Причина за това е може би фактът, че в последните 20 години в медийното пространство постоянно се тиражират материали, свързани с вътрешните проблеми в БПЦ от една страна, а от друга българската католическа общност остана в страни от надигащото се недоволство в много страни от Европа и Америка заради случаите със сексуално посегателство над малолетни.
Явлението „unchurched” в протестантската общност в България
Съвсем бегла представа за това явление в българската протестантска общност може да се добие чрез проведено в интернет изследване за съвременното състояние на протестантските деноминации, от екипа на проекта „Morphono Research”, публикуван в едноимения сайт. Според аналитичните доклади от това проучване 14,67 % от анкетираните изтъкват като причина за непосещаване на църквата си липсата на реален живот и добри взаимоотношения сред вярващите.[13] Други 8% посочват умората от еднообразно богослужение и липса на духовно израстване сред вярващите. Всички те, въпреки че не посещават църква, продължават да изповядват своята вяра индивидуално или групово, без съществуването на религиозна институция, търсят нова алтернатива.[xiv]
Не е малък и процентът на хората (17,67%), които споделят, че продължават да посещават църква, въпреки разочарованието си от духовния живот в нея. Наред с това за един немалък процент от вярващите (31,67 %) изборът на църквата, която посещават, е заради семейна традиция или механичното рутинно посещение на религиозна служба.[14] Според авторите на изследването това е тревожен факт, който показва, че почти 1/3 от вярващите просто ходят на църква, защото или не намират по-добра алтернатива, или така са свикнали. Основавайки се на аналитичния доклад на изследователския екип се стига до извода, че голяма част от тези хора могат да се окажат потенциални „unchurched” християни.
За разлика от православните и римо-католиците, които нямат алтернатива при напускане на религиозната общност, българските протестанти я имат. Те могат свободно да напуснат общността, от която не са доволни, и да се присъединят към друга от същия деноминационен профил или да създадат нова. Това не е проблем за еклезиологията на евангелската традиция, към която принадлежат голямата част протестантските деноминации в страната. Освен това съществуващият либерален регистрационния режим за религиозни институции у нас улеснява и засилва процеса на фрагментация на българската протестантска общност.
Авторският екип на изследването намира за смущаващ и факта, че 32 % от анкетираните вярващи заявяват, че имат взаимоотношения само в рамките на църковните служби, веднъж или два пъти седмично, а за други 13,67 % ангажиментите и приоритетите им са причина да не се срещат с никого, освен веднъж седмично. Тази тенденция показва, че вярващите в една значителна част (почти всеки втори анкетиран) са откъснати от християнската еклезиологична парадигма за „църква“.
По отношение на мнението на анкетираните духовни лидери за състоянието на църквите им 20 % отговарят, че в църковните събирания липсва реален живот и взаимоотношения сред вярващите. Други 25 % от пасторите признават, че осъзнават и признават факта, че съществува рутина и традиция в посещенията на църквата, в която служат. Този значително висок общ ръст от 45 %, според изследователския екип, показва, че всъщност църквата е изгубила своята ефективност, институционалност и съществува само благодарение на традицията и рутинността. Тази институционалност на църквата донякъде се потвърждава и от факта, че 10 % от анкетираните духовни ръководители казват, че имат църковен офис и приемно време, което, според изследователския екип, е лош индикатор за духовното обгрижване на вярващите.
Явлението „unchurched” сред православните християни в България
За разлика от протестантската общност, където в някои от деноминациите това явление вече е констатирано като тревожен факт, за Православната църква то не съществува. Повечето православни теолози не обръщат сериозно внимание на това явление и го отдават на традиционно-битовата религиозност на българския народ. Факт е, има немалък процент православни християни, които не посещават редовно богослужение и не поддържат принципно отказ да се идентифицират с определена енория или да се обвържат с религиозната институция – Българска православна църква.
На всички е известен фактът, че значителна част от хората, живеещи днес в България и определящи себе си като православни християни, приемат Православието единствено като религия на поклонението, независимо от това, че то е една неразделна цялост от догматика (учение), култ, етика, право, мистика и аскетика. Това са хората, които спорадично посещават църква само на големи празници или „за да запалят свещичка“ заради лично емоционално преживяване – радостно или тъжно.
За разлика от тях обаче, нецърковните християни са вцърковени хора, които са запознати с основите на православната вяра и традиция. За тях отсъствието им от църковния живот не означава липса на ангажимент към християнската вяра. Всеки от тях смята себе си за вярващ християнин, отдаден изцяло в служение на Бога.
Въпреки че православните теолози подлагат на съмнение съществуването на подобно явление (поради евхаристийната природа на Православието), то е факт. Макар и не с размерите, които се наблюдават в протестантската общност, броят на хората в България, които поставят под съмнение обществената легитимност на институционалната Българска православна църква все повече нараства. Това е един от факторите, който предразполага развитието на новия тип духовност.
Причините за появата на това постмодернистично явление в православната църква са много и най-разнообразни, затова е трудно да бъдат изброени. По-лесно е да се посочат факторите, които предразполагат появата и съпътстват развитието на този феномен, а именно:
Размиване на понятието църковна общност и подмяната й с клерикална институционалност.
Съществуващата дълбока пропаст между проповедта и нейното практическо измерение. Като най-елементарен пример може да се посочи проповедта за изясняване на догмата за Светата Троица, който е основополагащ за християнската вяра. В повечето случаи тази проповед е абстрактна и трудно усвоима за обикновения мирянин. Но разбирането на взаимодействието, което протича в Триединството, е ключ към разбирането на всичко в християнския живот, включително и Църквата. Учението за Триединството има голямо значение за християнския праксис и радикални последствия за християнския живот. Проповедта за него трябва да разкрие Божието естество и как то действа в християнската общност, защото именно в Триединството откриваме взаимна любов, приятелство, взаимозависимост, взаимно почитане, взаимно зачитане, съжителство и общност.
Съществуването на езически практики и ритуали в църквата. Тези практики подкопават авторитета на евангелското учение и доверието на вярващия към духовника и църковната общност като цяло.
Засилване на тенденцията за външна показност на религиозността в Църквата.
Строгата регламентация за приемането на свето Причастие само на определени празници.
Събития в църквата, свързани с неморални прояви от страна на духовни лица и миряни, станали достояние в публичното пространство. Тук може да се посочи и материалното измерение на „вярата в Бога” за голяма част от духовните лица.
Излъчването на неделните богослужения по телевизионни канали или в интернет пространството. Макар голяма част от съвременните духовници да приемат, че това е вид катехизация, практически се оказва, че това е нож с две остриета. Първо, за невярващите, към които е отправен този вид катехизация, ефектът е нулев, защото те не разбират богослужението, на което стават свидетели, и второ, за вярващите, които познават неделното богослужение това е вид възможност да си останат вкъщи и да се „черкуват“ виртуално.
В заключение на всичко казано до тук ще спомена, че навлизайки все повече в епохата на технокрация и глобализация се забелязват знаците на една постмодерна религиозност, която се характеризира с нови и разнообразни еклисиологии, които за в бъдеще може би ще диктуват и налагат нови правила в сотириологичната перспектива пред християнина. Проблемът с нецърковните християни в България повдига и още един важен въпрос за Православната църква – този за демографския срив, последицата от който е застаряването на населението. Само тези два фактора са достатъчни, за да се очертае смущаваща перспектива за църквата в следващите 20 години. По тази причина, ако подобни явления като „нецърковното християнство“ се неглижират от православното духовенство, след време плодовете ще са горчиви. Ако тези процеси се задълбочат във времето, Църквата като институция няма да изчезне, но със сигурност предизвикателствата пред нея ще са огромни.
[1] Терминът „маргинално християнство“ се използва широко в западната литература по сравнително религиознание и най-вече от сериозни изследователски центрове в САЩ. В групата на маргиналното християнство се включват религиозни общности, с еклектична доктринална система, основата на която е християнството. За такива се определят Свидетелите на Йехова и Църквата на Иисус Христос на светиите от последните дни, които не признават божествената природа на Иисус Христос или Светата Троица.
[2] Едни от добрите изследователи на това явление в САЩ са Джордж Барна (George Barna, президент и един от основателите на Barna Research Group) и Джеймс Хале (James Hale), които има няколко изследвания по въпроса.
[3] Срв. Hale, J. The unchurched: who they are and why they stay away. Harper & Row, San Francisco, 1980, p.7.
[4] Revivalism е термин, който се използва да се обозначи „религиозно пробуждане” или „религиозно възраждане”. „Revival”-традицията се свързва с началото на обновителните движения на класическата протестантска теология, които възникват през ХVIII в. на територията на Англия, Германия и англоезичните територии на Северна Америка. В резултат на това се стига до серия възраждащи вълни по-известни в богословската литература като „Великите пробуждания” на ХVIII и ХIХ в. Така се поставя наччалото на едно теологично направление в западното християнство, което се откроява с „практически ориентирана” богословска традиция, по-известна днес под наименованието „евангелизъм”.
[5] В периода август 2009 г. – февруари 2010 г.
[6] Barna Research Group е позиционирана във Вентура, щата Калифорния (САЩ) и от 1984 г. се занимава с провеждане на изследвания и анализиране на въпроси, касаещи културни тенденции, морални ценности, религиозни вярвания, духовното лидерство. За повече информация може да се види сайта на организация, който се намира на: www.barna.org
[7] По-подробно виж представителна извадка от проучването на електрония сайт на Barna Research Group под заглавие „Millions of Unchurched Adults Are Christians Hurt by Churches But Can Be Healed of the Pain”. http://www.barna.org/barna-update/article/12-faithspirituality/362-millions-of-unchurched-adults-are-christians-hurt-by-churches-but-can-be-healed-of-the-pain [on-line, 2012].
[8] Ibid .
[9] Ibid.
[10] Срв. Values at the Turn of the Millennium. Arts, W., Halman, L. (eds.), Leiden, 2004, p. 310-314.
[11] Ibid., p.313.
[12] Ibid., p.312.
[13] По-подробно по този въпрос виж Анализи и тенденции на резултатите от анкета №2 – „Църквата, в която съм” на проекта „Morphono Research”. www.morphono.com/research/results/church/results.pdf [fn-line, 2012].
[14] Пак там
[15] Пак там.
