Разговор със Стефка Кънчева
Наскоро един политолог в свой коментар по повод новопоявилата се държавна стратегия за висшето образование каза, че образованието у нас произвежда уплашени и зависими, а не уверени в себе си и независими хора. Дали тези думи са верни или неверни, дали за някого ще прозвучат твърде нихилистично, за това може да се спори, но по-важното е казаното от автора по-нататък в неговата статия*: „… умението да си свободен също се преподава…“. За щастие, в сферата на българското висше образование има личности и цели академични общности, които на практика опровергават песимистичните изводи. Защото тези личности и екипи напълно съзнават своята отговорност – и то не пред някакви „държавни стратези“, а пред личната съвест.
Да вдъхновяваш някого в усвояването на това „умение да бъде свободен“ е основополагащо в мисията на преподавателите в хуманитарна специалност като богословието. Защото именно те трябва да предадат важността и да запечатат в сърцето на младите поколения богослови посланието на евангелските думи: „Говорете и постъпвайте като човеци, които ще бъдете съдени по закона на свободата“ (Яков 2:12). И защото тези личности знаят, че още утре „малки наравно с големи, учители наравно с ученици“** заедно ще говорят на света за Христовата истина.
Един от тези преподаватели, които ни дават повод за академично самочувствие, е Стефка Кънчева. Тя е доктор по богословие и главен асистент по старозаветна библеистика в Православния богословски факултет на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Автор е на монографията „За кого говори пророкът? (екзегеза на Ис. 52:13–53:12)“ и на редица публикации. Д-р Кънчева е стипендиант на Българо-американската комисия за образователен обмен „Фулбрайт“.
Как избрахте богословието за свой професионален път?
Изборът ми се насочи към богословието няколко години преди да кандидатствам в университета. В Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий” във Велико Търново по това време съществуваше паралелка с профил философия и богословие, та оттам тръгна и пътят ми. След това специалността богословие в Православния богословски факултет беше някак си естественото продължение.
Вие сте сред най-младото поколение богослови – академични преподаватели у нас. Защо според Вас, за разлика от други специалности, в богословските дисциплини жените преподаватели са малцинство?
Това е нормално, защото, както знаете, жените получават достъп до висше богословско образование у нас едва след демократичните промени. Но днес сред по-младите колеги има немалко жени, а и тази тенденция ще продължи – и в бакалавърските, и в магистърските, и в докторските програми се обучават жени. Интересно е, че именно в областта на старозаветната библеистика – една нелека част от богословските дисциплини, сме четири жени: колегите от Богословския факултет на СУ д-р Анна Маринова и д-р Екатерина Дамянова, колегата от Шумен – Яна Драгомирова, и аз – в Православния богословски факултет на ВТУ.
През декември 2013 г. се завърнахте от САЩ, след тримесечен престой като стипендиант на „Фулбрайт“. Какви са най-ярките Ви впечатления оттам?
Благодарение на Българо-американската комисия за образователен обмен „Фулбрайт”, имах възможност да прекарам три месеца в Бостън – един от „най-академичните“ градове в света. Приемащата ме институция беше Гръцката православна семинария „Св. Кръст”, като ми се предостави възможност да работя и в една от най-добрите библиотеки в света – университетската библиотека на Харвард.
Никога няма да забравя деня, в който имах възможността да видя част от ръкописите от Мъртво море в гостуваща изложба в Музея на науката в Бостън, както и срещата ми с Михаел Бар-Зохар, автор на книгата „Извън хватката на Хитлер”, който беше гост в българския център „Мадара“! Имах възможност да работя с проф. Юджийн Пентиук – един от най-добрите старозаветни библеисти днес.
Всъщност той и неговите изследвания бяха причината да кандидатствам за изследователска стипендия „Фулбрайт”. Проектът, с който кандидатствах, е свързан именно с литургичната екзегеза на Свещеното Писание, а проф. Пентуик работи последните години върху темата за мястото на Стария Завет в богослужението на Православната църква и скоро ще излезе от печат негово изследване, посветено на Стария Завет в Православната традиция. Срещите с колегите, възможността за обмяна на идеи, на методика на преподаване на библеистичните дисциплини, бяха едно от най-ценните ми преживявания.
Ако трябва да изразя впечатлението си с една дума, тя ще е „цветно”. Хора от цял свят, носители на своята култура и вяра, които намират начин да живеят и работят заедно и така се създава един невероятен колорит. А това оказва влияние дори и в академичните среди. И може би като следствие от това „цветно” общество произтича диалогът, а оттам се ражда и свободата.
Какво от тамошния опит по отношение на висшето образование е добре да приложим в България, и има ли нещо от нашата академична практика, което можем да изтъкнем като предимство?
Това, в което се убедих по време на престоя ми в Бостън, е, че нашето висше образование – методите ни на преподаване, работата със студентите, по нищо не отстъпват на образованието там. Дори смятам, че това, което правим тук, е доста по-трудно. Нито ние, преподавателите, нито студентите ни имат достъп до толкова добри библиотеки, до електронни бази данни. Липсват ни и възможностите на колегите там за специализации, но въпреки това смятам, че не отстъпваме по нищо в преподавателската си работа.
Несъмнено обаче бихме могли да предоставим повече възможности за специализирани курсове на студентите, за дискусии на различни теми, за да имат възможност за повече срещи и разговори с преподавателите в академична среда, но извън рамката на аудиторията.
Всъщност от четири години в Православния богословски факултет на ВТУ съществува Православният център „Проф. Тотю Коев” и там е мястото за нашата среща със студентите, извън формата „преподавател-студент“.
Често в общественото пространство се говори, че за току-що завършилите богословие няма практическа реализация; че за тях има два пътя – или да се ориентират към академична кариера, или… да се захванат с нещо съвсем далечно от богословието. Как в Православния богословски факултет във Велико Търново се справяте с това предизвикателство?
Не съм съгласна, че завършилите богословие нямат практическа реализация. Висшето образование само по себе си, особено днес, не гарантира работа на никого. Всичко зависи от човека и затова смея да кажа, че нашите студенти получават широко образование и се реализират успешно в много сфери на обществото – медии, неправителствени организации, учители по СИП Религия, свещенослужители. Навсякъде по света, а и вече в България, все повече се върви към интердисциплинарни екипи и хуманитаристите са все по-търсени, а нашите студенти получават едно добро хуманитарно образование.
Има библейски стихове и истории, които предизвикват недоумение или смущение в мнозина, не само в невярващи, но и във вярващи. Например историята за Авраам и неговата готовност да даде своя син в жертва. Обсъждате ли със студентите тези трудни за осмисляне от гледна точка на съвременния човек библейски пасажи?
Да, често се случва. Нашето мислене, на хората на 21-и век е съвсем различно от мисленето на старозаветния човек. Не само историята за Авраам и неговата готовност да жертва сина си, но и историята на праведния Йов; често си говорим и за отношението към бедните, вдовиците, пришълците (или според актуалното измерение – бежанците), особено с колегите от специалността „Теология и социално служение“… Всъщност в часовете по библейска история и археология, по тълкувание на Стария Завет, студентите се сблъскват с един съвсем нова за тях свят, съвсем различен от света, в който живеем днес. Мисля, че две са нещата, които особено много ги впечатляват – запознавайки се с библейската история, със събития и личности от Свещеното Писание, постепенно осъзнават колко много нашата европейска култура е пропита с теми и идеи от Библията; впечатлява ги липсата на идеализация – дори и царете са описани с техните грешки и слабости. И не на последно място, впечатлява ги връзката между двата Завета, тази връзка на обещание и изпълнение, която виждаме и съпреживяваме във всеки празник.
Вашата любима библейска книга или стихове?
Често се връщам към книга Псалтир, възхищавам се пред смелостта и непреклонността на пророците, но един от текстовете, към които се връщам много често и го споделям със студентите е в Еклисиаст, трета глава: „Всичко си има време, време има за всяка работа под небето: време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото; време да убиваш, и време да лекуваш; време да събаряш, и време да съграждаш; време да плачеш, и време да се смееш; време да тъгуваш, и време да играеш…”.
Някак по нашите човешки мерки искаме всичко да подредим, да премислим, все сме забързани и сякаш отделяме повече време да отскубваме насаденото, да убиваме – с думите си, да събаряме, да плачем, да тъгуваме и да се оплакваме… А не бива да забравяме съзидателната и творческа сила в нас, огъня, който носим и от който могат да се запалят много други малки огънчета.
Преподавате и библейска археология. Възможно ли е съвременните технологии, от които археолозите се възползват днес, и напредъкът в различни области на науката да бъдат в помощ на вярата?
Библейската археология използва всички съвременни достижения на науката. В последните две столетия, бихме могли да кажем – страница по страница, чрез археологическите разкопки се потвърждава написаното в Свещеното Писание. Но вярата не се доказва… Вярата е тайна на сърцето и там не могат да се търсят доказателства или „помощни средства”. Библейската археология помага да „влезем” в живота на хората, живели хилядолетия преди нас, помага ни да разберем наглед неясни места от текста на Свещеното Писание, да се докоснем до бита и ежедневието на библейските хора.
Имате значителен опит и като учител в неделно училище. Какво е мнението Ви за въвеждане на задължително обучение по религия в училище? Някои отстояват позицията, че така църквата прехвърля свои задачи (които се осъществяват именно чрез неделното училище) към държавата…
Не мисля, че е така. Целта и ролята на неделното училище е една, а на обучението по религия – съвсем друга. В неделното училище децата се обучават в една еклесиологична обстановка, в контекста на литургията. А предметът религия в училище според мен би трябвало да възпитава личности, способни на диалог, личности, които познават другия. Искаме или не, все повече се озоваваме в един мултикултурен и мултирелигиозен свят. Децата би трябвало да се научат най-малкото да познават и да уважават вярата и мирогледа на другия, а оттам произтичат диалогът и приемането.
* Цитатът е от статията на Евгений Дайнов „Оксфорд или Институт имени Плеханова (защо няма да има дебат за висшето образование )“,
в. „Дневник“, 7 февруари 2014 г.
** Вж. 1 Паралипоменон 25:8.
[…] […]
[…] […]