Реформация и Православие – 450 години
На събора в Спир (1529 г.) император Карл Пети забранява всяко нововъведение по въпросите на религията. Привържениците на Лютер протестират срещу тази забрана, заради което са наречени протестанти. Новите верови доктрини експлодират в Аугсбургското Вероизповедание на събора в едноименния град през 1530 г., съставено от Мелнахтон, най-умереният ученик на Лютер, и на негова база протестантските принцове през същата година формират Лигата от Смалкалд за защита и взаимопомощ. Със започването на своето реформаторско движение бащите на днешното протестантство обръщат погледа си от Рим към Константинопол.
През 1559 година, точно преди четири века и половина, Меланхтон превел на гръцки език Аугсбургската вероизповед в дома си във Витенберг, където живеели двамата с един православен дякон – Димитрий, който бил от сръбски или български произход (във всеки случай славяноезичен от поробените от агаряните Балкани). Благодарение на своето хуманистическо образование Филип Меланхтон (1497–1560) имал задълбочени познания по гръцки език и върху творенията на църковните отци и учители, които били продължители на езика на новозаветното свещено писание. Eдинствено тях той признавал за норма при тълкуването на Новия Завет. Така например според Меланхтон в понятието „безкръвна жертва” Гръцката Църква разбирала „молитвите на вярващите”, а не евхаристийните дарове. Молитвите за починалите не били отправяни за освобождаването им от Чистилището, а били съвместно благодарение на живи и мъртви, още повече, че Гръцката Църква не признава концепцията за чистилище.
Правдиво познание за съвременната му Гръцка (бел. авт.: Православна) Църква той получава през лятото на 1559 година, когато приема в дома си дякон Димитър Мизос, за периода от 20 май до края на септември с.г. Последният от три години бил дякон в клира на Контанинополската църква и бил делегиран от патриарха да събере информация за новото европейско движение на Реформацията в Западната Църква, слухове за което били достигнали до Константинопол.
Витенбергският реформатор връчва на дякон Димитър при неговото заминаване писмо за патриарх Йоасаф. Основните точки в посланието са следните: „Наистина Църквата Божия в този живот и на този свят е като кораб, разлюляван от вълните и преживява страдания и несгоди от всякякъв род, а към момента дори в най-тежка форма, но ние трябва да се молим на Сина Божий да ни посети скоро в славата. Разказите на Димитрий донесоха успокоение сред безнадежността: по Божия милост Гръцката Църква е оцеляла както по-рано тримата момци в огнената пещ. Сред множеството неблагочестиви противници-богомразци Господ е опазил стадото, което почита и благопрославя Неговия Син, Иисус Христос, по правилния начин.”
Целта, която Меланхтон си поставил, била установяване на богословски контакти с цариградския патриарх Йоасаф II (1555 – 1565), на когото пише: „Ние съхраняваме по благочестив начин Свещените Писания, както пророческите, така и апостолските, догматическите канони на светите синоди и учението на вашите отци – Атанасий, Василий, Григорий, Епифаний, Теодорит, Ириней…”, и прибавил към писмото си Символа на вярата от Аугсбург.
Вероятно обаче дякон Димитрий никога не пристигнал в Константинопол, за да предаде това писмо на тогавашния Вселенски патриарх и да го осведоми за силното желание на отцепилата се от Римо-католическата църква в Западна Европа голяма част последователи на Лютер за припознаване в семейството на Източно-православните църкви.
На следващата година Меланхтон умира и се прекъсва това, вероятно инспирирано от Светия Дух, желание за приобщаване към Православната църква. В VII-я член „За Църквата” на Аугсбургския Символ Меланхтон пише буквално следното: „Винаги трябва да има една света Христова Църква”, а после цитира Августин и Амвросий. В своята „Апология на Аугсбургското кредо” великият сподвижник на Лютер подчертава: „Ние не отслужваме частни литургии, а само обществени…защото в гръцката църква до днес не се отслужват… и че за гърците литургията е благодарствена жертва”. На 25 септември 1559 г. Филип Меланхтон разпратил циркулярно писмо до редица свои приятели, съобщавайки им, че същият този ден е изпратил послание до Патриарха на Църквата на Византия – духовният глава на православните църкви. С това си писмо той също изпраща интересно приложение, „ важен документ”, който е написал. Този основоположен документ не е нищо друго, освен превод на гръцки език на „Символът на вярата на нашата църква” – или Аугрсбургският символ на вярата. В своето писмо Меланхтон приема априори широкоразпространената по времето на Реформацията увереност в неизбежността на угрозата от предстоящия Страшен Съд и че само „покаяние и вътрешна обнова на тялото на Християнството може да помогне” в тази ситуация.
Изтокът и Западът са свързани и по един и същ начин, засегнати от определени знамения за края на света. Гръцката Църква вече е покорена от турците – които без свян са идентифицирани с апокалиптичните народи на Гог и Магог (Откр. 20:8). Западът е под постоянната заплаха на същите народи и на вътрешния фронт от Папството, което е издигнало мощта си в центъра на храма Божий.
При обобщаването на лютеранските изповедни документи в „Книгата на съгласието” (Concordia) от 25 юни 1580 г. в самото й начало са поставени трите вселенски, икуменически, символа на вярата: Апостолският, Никейският (или Никео-Цариградският в западно-европейската му редакция) и на св. Атанасий. Лютер е хвалил особено този последния, поради неговата яснота за понятието за Троицата и двете природи: „Не зная от времето на апостолите в Църквата и Новия завет да е било написано нещо по-важно и по-прекрасно” (M. Luther, Real-encyklopaedie fuer protestantishe Theologie und kirche, Bd. 1, Hamburg, 1854, с. 577). В края на спомената книга е приложен списък на свидетелствата на Св. Писание и древните църковни учители с цитати от латински и най-вече от гръцки патристични съчинения до Иоан Дамаскин и Никифор Кавасила (+ ок. 1335 г.).
Лютеранските богослови от университета в Тюбинген 14 години по-късно поемат щафетата по инициатива на канцлера (ректора) Якоб Андреа и професора по гръцки език Мартин Круциус. Основен интерес представлява кореспонденцията между Вселенския патриарх Йеремия II Транос и тюбингенските протестантски богослови (1573-1581). Многотомен е резултатът от нея – близо 300 страници, публикуван във Витенберг (града на Лютер и Меланхтон) през 1584 г., като само писмата на патриарха обемат 161 страници. С огромно значение за православното изповедание са решенията с богословско-догматически характер на поместните събори в Константинопол от 1156, 1157, 1341, 1347, 1351.
Патриарх Йеремия II Транос е роден в Анхиало в османската империя (днешно Поморие в България). Получава образованието си в Константинопол – вероятно в патриаршеската Академия, към която винаги е проявявал особен интерес, като даже свиква нарочен събор през 1593 г. за съставянето на нов устав на академията за превръщането на същата в интелектуален център на Православието и за повишаване образователното равнище на клира. На същия събор от 1593 година е подтвърдено посвещаването на Йов, митрополит на Москва, за пръв патриарх на Русия. Това посвещение е било извършено от Йеремия по време на посещението му в Москва през 1589 г., когато е декларирал автономността на Руската Църква. Бил е избран за Вселенски патриарх в 1572 г. до смъртта му през 1595 г., но междувременно бил низложен от поста на два пъти – за 9 месеца през 1579 и в 1582-ра за около 2 години. Може да се каже, че той е бил най-способната личност, заемала патриаршеския трон по време на Плена (османското владичество). Забележителен богослов, твърд реформатор и яростен враг на симонията (корупцията в църквата). Като патриарх остава в историята на църквата с отговорите си до лутеранската църква, когато тя потърсва припознаване на учението си, изпращайки Конфесио Аугустана за преценка и отсъда на Вселенската Патриаршия. Тези негови отговори по различни въпроси на аугсбургската вероизповед и кореспонденцията му с тях днес са включени в „символическите книги” на Православната Църква.
Посланията-отговори на Йеремия II от 1576, 1579 и 1581 година заемат първо място сред източните символически текстове от края на 16 и края на 19 век, като по-късно са съставени „Изповедание на Източната католическа и апостолска църква (1625) от Александрийския патриарх Митрофан Критопулос, „Православно изповедание на католическата и апостолска Източна църква” (1640) от Киевския митрополит Петър Могила, „Изповедание на вярата” (1672) от Йерусалимския патриарх Доситей, „Пространен катихизис на Православната Източна църква” (оконч. редакция от 1839) от Московския митрополит Филарет Дроздов.
В тази кореспонденция откриваме множество теми и предмети на взаимно съгласие, но и много на несъгласие. Двете страни в тази първа по рода си „смесена богословска комисия” (с тази разлика, че цялата дискусия се провежда в епистоларна форма без устни диспути) постигнали съгласие върху следното, в противовес на определени римо-католически отклонения: истината и боговдъхновенността на Писанията; Бог и Св. Троица; грехът на прародителите и онаследяването му от цялото човечество; теодицеята или оправдаването на Бога за злото в света (причина за злото са тварите, а не Бог) двете природи на Христос в една Личност; Иисус Христос като глава на Църквата; второто пришествие на Христа, Страшният съд, вечен живот, вечна награда и вечни мъки; Евхаристията, двете съставки, хляб и вино (Тялото и Кръвта), които се дават на вярващите; изцяло отричане на индулгенциите; чистилището и задължителното безбрачие на духовенството.
Съгласие, по принцип или частично, не е достигнато в следното: Свещеното Писание; добавката „филиокве” в Никео-Цариградския Символ на вярата; свободната воля на човека; въпроса за предестинацията (т.е. предопределението, съдбата); тайнствата, тяхната същност и брой; поръсването при св. кръщение, миропомазанието и възрастта, при която може да се приема св. Причастие; смисълът на „промяната” в хляба при св. Евхаристия и природата на евхаристийната жертва; непогрешимостта на Църквата и вселенските църковни събори; почитанието на светиите, св. мощи и иконите; спазването на постите и други църковни традиции и ритуали. Много други въпроси изобщо не са били дискутирани или са засегнати повърхностно, бегло.
Една от главните теми на несъгласие е по повод пътя на оправдаването. Лютераните считат, че то е невъзможно само чрез вяра, или вяра и добри дела, но настояват добрите дела да са най-същественият плод на животворящата вяра. Според патр. Йеремия добрите дела способстват оправдаването, макар да не са единственото условие за спасението; следователно, спасението не зависи от тях, а най-вече от вярата ни в Бог.
По отношение на тайнствата, тюбингенските богослови изразяват различен възглед първо за техния брой, и второ за ефекта от тях. В писмото си Йеремия излага православния възглед, че светите тайнства са седем на брой, докато според лютеранските богослови те са само две: кръщение и евхаристия (причастие). Според тях единствено тези двете били посочени в Св. Писание и даже Златоуст и други отци споменавали само тях. За покаянието и двете страни се обединили около отхвърлянето на индулгенциите (практиката на Римската църква), чистилището и теорията, че светците оставяли на Църквата свръхдлъжна благодат (излишък от благодат), с помощта на който папата можел да освобождава души от чистилището. Различни били становищата в разбирането на покаянието като духовно лекарство и на изповедта пред свещенослужител, в частност. В общи линии православни и протестанти се съгласили във възгледа, че опрощаването на греховете е акт на Всемогъщия Бог, Който изпълва със съдържание и сила Тайнството Покаяние. Разлики има в отношението към Тайството свещенство, макар лютераните да приели основната идея, че служителят на Словото, който е извършител и на тайнствата, трябва да бъде „призван”, в което се вмества ръкоположението в свещен сан. Те настоявали пред патриарха, че при отсъствие на епископ, всеки пастор (пастир) би могъл да извърши ръкоположение, като оправдавали това си твърдение, сочейки св. Писание и ранната Църква Христова, където няма ясна диференциация между епископ и свещеник (презвитер). Тайствата Миропомазание и Елеосвещение не били приети за такива от лютераните. Целибатът (безбрачието) на клира се отхвърлил единодушно в рамките на двустранния диалог (без изискването за православните епископи), като бракът е разрешен от православната традиция преди ръкоположението в свещен чин. Патриархът защитил монашеството и аскетическия подвиг, което лютераните приели, макар и с големи резерви. По много предмети на вярата изглежда те погрешно разбрали позицията на Православната Църква и източната християнска традиция и практики по дискутираните въпроси, като счели, че се припокриват с римо-католическите такива, което довело до доктринални несъгласия.
Тази кореспонденция между Вселенската Патриаршия и богословите от Тюбинген не бива да смятаме за последна и крайна. Много негативни фактори са преодоляни в нашето съвремие. Двадесетият век роди движението за преодоляванена разделението на Църквата Христова, което представлява безпрецедентен феномен в световната и църковната история. В началото на XXI век и третото хилядолетие е налице рална възможност за двете страни да възобновят дискусиите в съвременна перспектива, без намеса на външни сили и влияния, които през 16 век са се оказали пречка за плодотворен диалог.
