Данте Алегиери (Dante Alighieri), 1265-1321, италиански поет от общоевропейски и световен мащаб, мислител и политически деец от късното средновековие, хуманист, основоположник на италианския литературен език. На перото на Данте принадлежи грандиозната поема „Божествена комедия”, която фактически представлява обзор на всички предходни културни традиции; трактата „Пир” – първи прецедент на научна проза на италиански език и първото предренесансово произведение с просветителска насоченост, посветено на въпросите на физиката, астрономията, етиката; трактата „За народното красноречие”, написан на латински и разглеждащ поетиката и риториката на романските езици (предимно на италианския и провансалския); социално-философския трактат „Монархия”, представляващ политико-утопически модел за обществено устройство; лирическото поетико-прозаичнеско произведение „Нов живот”; многочислени писма, канцони, секстини, балади, еклоги и сонети, които се отличават с изискана строфика.
Роден във Флоренция в римския род на Елизеите, който участвувал в основаването на Флоренция; праправнук на Качагвидо, участник в Кръстоносния поход на Конрад III, внук на знаменития гвелф Белинчоне. Ученик на Брунето Латини, юрист, писател и преводач на Аристотел, Вергилий, Овидий, Цезар, Ювенал. Принадлежал към партията на Белите гвелфи и от 1295 г. активно участва в политическия живот на Флоренция, като от 1296 г. е избран за един от шестте сави (мъдреци) и член на Съвета на Стоте (главния финансов орган на републиката), а от 1300 година става един от седмте приора на Флоренция до падането на бялата сеньория през януари 1302 г., когато с другите лидери на Белите е обвинен в злоупотреба с власт и осъден на изгнание. През 1315 г. отново е осъден на смърт от сеньорията на Флоренция заедно със синовете си. Починал в Равена, която отказала даже след обединението на Италия в 19 век да върне праха му в родната Флоренция (М. А. Можейко, Данте Алигьери, – ЭНЦИКЛОПЕДИЯ ИСТОРИЯ ФИЛОСОФИИ, Книжный Дом, Москва, 2002).
Дантевата поезия е изиграла огромна роля за оформянето на ренесансовия хуманизъм и в развитието на европейската културна традиция, оказвайки значително влияние върху културата не само в поетико-художествен, но във философски аспект (от лириката на Петрарка до софиологията на В. С. Соловьов). Поради това и изследването на творчеството на Данте в днешно време се оформя в специален отрасъл на медиевистиката – дантология.
В сферата на философската мисъл Данте изпитва влиянието на Аристотел, схоластическия аристотелизъм и авероизма, а отчасти и на неоплатонизма, стоицизма и арабската философия. Систематически изучавал текстовете на Псевдо-Дионисий Ареопагит, Иоан Скот Ериугена, Бернар Клервоски, Алан Лилски и Сигер Брабантски. Поетиката на Данте генетично възхожда към Псевдо-Дионисий Ареопагит (заключителната част на „Божествена комедия”) и перипатетизма („Пир”).
Политически идеал за Данте, сформиран в условията на перманентна гражданска война, била единната светска държава гарант на мира и въплътената законност, в която ще бъдат ликвидирани сепаратизма и частната собственост на земята. Управлението на тази държава се разбира от Данте съобразно платоновския модел: решенията на монарха следва да се базират на съветите на философите („О вие, нещастни, които управлявате днес! О вие, най-нещастни, чрез които управляват! Няма философски авторитет, който да се съчетае с вашето управление“). Оптималното политическо устройство, от гледна точка на Данте, се основава, от една страна, на презумпцията за мирово единство, а от друга – предполага съхраняване на местното самоуправление и обезпечаване на свободата. Развитието на двете тенденции трябва да доведе до гпълнота на времената”, т.е. до всеобщо благоденствие. Отричането на т. нар. „Константинов дар” (предаването навремето от император Константин на голяма територия от Италия под юрисдикцията на папата) предизвикало остра реакция от страна на църквата – дотам, че кардинал Белтрандо дел Подисето разпоредил изгарянето на ръкописа на съчинението „Монархия”, а през 1329 г. призовавал за аутодафе на останките на Данте.
Сам Данте в своя „Ад” подсказва, че в неговото произведение има скрит, таен смисъл, а външният смисъл е само воал и следва да се проучи от онзи, който е способен да проникне в него.
„Божествената комедия” е изледвана предимно буквално като литературно произведение, изследван е философския смисъл, но сам Данте ни указва да търсим още един – скрит смисъл. Това по същността си е чисто метафизическия смисъл, придаващ езотеричен характер на посланнията в това произведение.
Някои изследователи поставят въпроса: Данте католик ли е бил или албигоец? Въобще християнин ли е бил или езичник? Истинският езотеризъм е коренно различен от външните религии. Древните членове на тайните общества са вземали участие във всички външни култове, следвайки обичаите, установени в страните, където са пребивавали, тъй като са намирали зад външните различия същностно доктринално и фундаментално единство между религиите, без да го превръщат в изкуствено създаден „синкретизъм”. Религиозен синкретизъм и еклектизъм намираме у мнозина римски императори. При император Елагабал (Varius Avitus Bassianus), в 218 г., Тримонциум (дн. Пловдив) получава статут на град-неокор и става център на култа към Аполон Кендризийски, бога на слънцето: „Той (Елагабал) осветил свой бог Елагабал на Палатинския хълм точно срещу Императорския дворец и му посветил един храм. Казвал, че трябва да се пренесе там култа на Евреите и Самаряните, както и християнската религия, за да притежава служението на бог Елагабал тайните на всички религии” (История на Августите – цит. по Ноmo L., Les Empereures Romains et le Christisnisme, Paris, 1931).
Император Александър Север (222-235) бил религиозен еклектик. В молитвената си стая, редом с бюстовете на Аполоний Тивански (магьосникът на гръко-латинската древност, 2 в. сл. Хр.) и Орфей, стояли бюстове на Христос и Авраам, а майка му, Юлия Мамея, извикала в двореца си Ориген – най-изявеният неоплатоник в античността.
В Средновековието е имало общества, инициатически и нерелигиозни по характер, които се базирали върху католицизма. Много е вероятно Данте да е членувал в една от тези организации и да не е бил обявен за еретик, защото повечето от тях не са създавали конфликт между езотеричното и екзотеричното направление. Има и изключения, разбира се, – някои са съдени като еретици (това е било и официалното обвинение против Ордена на Тамплиерите, като претекст с политически цели).
В света на исляма езотерическите школи не срещат каквато и да е враждебност от страна на религиозните и зконнически власти, представляващи екзотеризма. Но нека направим алюзия с участта на бележития Ел-Халадж, убит в Багдад през 309 г. от Хеджира (921 г. сл. Хр.), чиято памет се почита до днес, и то от потомците на онези, които го осъдили на смърт за госкърбителните му учения.
Елифас Леви в своето съчинение „История на магията” пише за връзката на Данте с античните мистерии:
„Увеличават се коментариите и изследванията върху творбата на Данте, но никой, поне по наше знание, не е открил нейния истински характер. Произведението на великия Гибелин е една декларация за война срещу Папството чрез откровение на мистериите. Дантевата епопея е йоанитска“.
Мнозина от съвременните автори лесно виждат кабалистично учение във всичко, което само намирисва на езотеризъм. Трудно е да приемем връзка между Кабалата и Рицарството през средните векове, понеже кабалата е хебраическа традиция, а нямаме податки, че у Данте има еврейско влияние, макар да имаме свидетелства, че приживе Данте е поддържал дълго време лични отношения с един учен евреин и поет, Имануел бен Саломон бен Йекутиел (1270-1330). Това, че в творбата му намираме науката за числата (нумерологията), не го прави кабалист в никакъв случай. По-скоро можем да търсим отношение с питагорейството, а Питагор не можем да обвиним в практикуване на еврейски кабализъм.
В различните традиции имаме описания на пътешествия извън границите на земята. Безсъмнено, ако Данте приема Виргилий за свой водач през първите две части на своето пътуване, причината е в Песен VI на Енеида; но трябва да отбележим, че при Виргилий има не само богата поетическа фантазия, но и неоспоримо инициатическо познание. Даже в Средновековието се наблюдава едно профаниране и деформиране на наследството на големия античен автор, чак до свързването му с магьосничеството. Не е трудно да се открие кои са предшествениците на Виргилий сред древните гърци, като си сприпомним пътуването на Одисей в Кимерийските страни, както и слизането на Орфей в Ада (Хадес). Но не е ли това само една серия от застъпващи се литературни имитации? Истината е, че има директнна връзка с античните мистерии и тази една и съща реалност е отразена в различните литературни или легендарни творби: златната върба, която Еней, воден от Сибила, отива да отсече в гората (същата гselva selvaggia”, където Данте ситуира началото на своята поема), е онази върба, носена от посветените в Елевзийските мистерии и напомняща акацията на модерното Масонство, в което е „символ на възкресение и безсмъртие“. Даже в християнството можем да открием следи от подобен символизъм: с Празника на върбата (латинското име на този празник е Dominica in Palmis; палмата и върбата не са едно и също нещо, но палмата като символ на мъчениците има идентично значение, като описваното в случая. Народното име на този празник е „Цветница” – „Цветна Пасха”, което недвусмислено показва връзката му със самото Възкресение) в повечето християнски деноминации се отпочва светата (великата) седмица, през която се припомня смъртта на Христос и Неговото слизане в Ада, последвани от Възкресението, след което идва славното Му Възнесение.
Именно на Велики понеделник започва и разказът на Данте – след като тръгнал да търси тайнствената върба и се изгубил, той намира Виргилий и започнал пътешествието си през световете, което приключило в Пасхалния неделен ден, т. е. до Възкресението.
Смърт и слизане в Ада, от една страна, Възкресение и Възнесение на Небето, от друга – са две противоположни и допълващи се фази, от които първата е подгтовителна за втората и които освен във всички традиционни доктрини, намираме и в описанието на „Великото Дело” на херметизма. Намираме го и в исляма, който ни предава епизода с гнощното пътуване” (гисра”) на Мохамед, съдържащо низхождане в инферналните региони и възнесение в различните нива в рая или небесни сфери. Определени пасажи в това гнощно пътуване” и поемата на Данте имат фрапантни прилики. Дон Мигел Асин Паласиос (Miguel Asin Palasios, La Escatologia musulmana en la Divina Comedia, Madrid, 1919; също срв. Blochet, Les sources orientales de гLa Divine Comedie”, Paris, 1901) разкрива многобройните паралелни места в сюжета и във формата между „Божествената Комедия” и „Китаб ел-исра” („Книга за нощното пътешествие”) и „Футухат ел-Меккийя” („Откровения от Мека”) – написани от Мохиддин ибн Араби осемдесет години по-рано творби.
Мнозина изследователи правят аналогии между поемата на Данте и литературите на други страни.
Подобни съвпадения в прецизните детайли ни водят към заключението, че Данте е действително вдъхновен в голяма степен от писанията на Мохиддин, но как те са стигнали до него? Възможен посредник би могъл да бъде Брунето Латини, който е пребивавал в Испания, но това е нездоволителна хипотеза. Мохиддин е роден в Мурсиа, откъдето идва и прозвището му Ел-Андалуси, но не прекарва живота си в Испания, а умира в Дамаск; неговите последователи се подвизавали из целия ислямски свят, но най-вече в Сирия и Египет; по принцип творбите му не били общодостъпни, а някои сред тях изобщо не били познати.
В действителност, ел-Араби не е само „поет-мистик”, понеже за ислямския мистицизъм той е известен като Еш-Шейх ел-акбар, т.е. най-големия от духовните Учители, Учител пар екселанс, чиято доктрина по същността си е метафизическа, поради което главните ислямски ордени, вкл. най-развитите и затворените, водят началото си от него. Тези организации през 13 в. (епохата на самият Мохиддин) са били в контакт с рицарските ордени и вероятно по тази линия е станал и обменът на идеи. Ако Данте е получил сведения за ел-Араби и съчиненията му по „профанен” път, защо не споменава сред езотерическите ислямски философи (Ад, 4, 143-144) личности като Авероес и Авицена?
Западните съвременни критици разглеждат легендата за гнощното пътуване” на Мохамед като нездължително арабска и мюсюлманска, а като поизхождаща от Персия, тъй като подобен разказ е наличен в една маздеистка книга, гАрда Вираф Намех” (срв. френ. превод: „Livre d’Arda Viraf” par M. A. Barthelemy, 1887). Други я пращат още по-надалеч, в Индия, където наистина намираме множество разнообразни символически описания на йерархически оформен строен ансамбъл на организация на Небесата и Ада, откъдето вадят заключение, че Данте е под директно индийско влияние (напр. За индийския тип на Луцифер у Данте (Angelo de Gubernatis, Dante e l’India, – le Giornale della Societa asiatica italiana, vol. III, 1889). Изложеното у Данте се намира в синхрон с индуските теории за световете и космическите цикли, но не е на лице онази прилика във формата, каквато се открива в съпоставеност с творбата на ел-Араби.
Подобно на християнството, в своето историческо развитие ислямът претърпял фундаментално вътрешно разслоение още в 7 в. той се разделил на две основни течения – сунитски и шиитски ислям. Били сформирани множество религиозни ордени. гДоислямски вярвания се инфилтрирали в практиките на тези ордени – в резултат последователите им изповядвали един всеобхватен пантеизъм и проповядвали, че божествената същност се проявява навсякъде в природата, а човекът е едно от божествените проявления.” (срв. Цвета Райчевска, „Амулет, свързан с Ордена Бекташийя в България”, Известия на Национален Исторически Музей – София, том XVII, 2006, сс. 41-44).
Както пише Можейко, централен смислообраз на поетиката на Данте се явява фигурата на Беатриче (итал. beatrice – даряваща блаженство; в „Нов живот” минувачите от пръв поглед забелязвали нейната божествена красота и достойнство: „И като не знаеха как се казва, наричаха я Беатриче”). Неин реален първообраз е дъщерята на Фалко Портинари, която била жена на банкера Симоне де Барди, братовчедка на мащехата на Бокачо.
Красотата на Беатриче се разбира от Данте като красотата в субстанциалния смисъл на думата и причастността към нея означава морално усъвършенстване и духовен полет.
Характеризирайки красотата на Беатриче, Данте я интерпретира като импулс към божественото възхождане, еквивалентно на откровението: „Нека въздадат на Твореца благодарение всички, съпричастни на нейните пътища.” Това е отразено и в цветовата символика на Дантевата поетика: по време на първата среща Беатриче, деветгодишно момиче, е облечена в пурпурно-червено – цветът на бъдещата страст; при втората среща Беатриче е в разцвета на своята женска красота и носи ослевпително бели одежди – символ на невинност и чистота („Нов живот”); във времето на третата, финална среща Беатриче, царицата на света, застава пред Данте в сияещи огнени одеяния („Божествена комедия”), което в рамките на възхождащата към неоплатониците християнска символика на светлината означава мъдрост, слава Божия и съвършенство. Значителен символ у Данте е и персонификацията на гсъстрадателната дама”, която се явява „най-достойна дъщеря на Повелителя на Вселената, която Питагор наричал Философия”. Именно „Мадоната на Философията” е вдъхновителка на духовните и интелектуалните търсения у поета, и в този смисъл „Мадона Беатриче” и „Мадоната на Философията” се оказват семантически еквивалентни.
