Забавно нещо е селският туризъм. Както за туристите, така и за туземците. По силата на обстоятелствата аз самата се озовах в едно малко селце, намиращо се на пътя на огромните круизни кораби, които правят околосветски междуконтинентални пътешествия. Само че, моето селце не се намира нито на някой екзотичен остров в морето, нито дори на брега му, а двадесет и пет километра навътре в сушата. Тогава как така то се оказа на пътя на круизите? И какво става, когато круизен кораб гакостира” в него? Именно това ще разберете, ако останете до края.
I.
Моето китно селце е сравнително малко. Има си за заслон полегати планински хълмове и синьо небе. Хълмовете са последното и най-източно издихание на Балкана преди той да се сниши и опре в морето. Небето при ясно време може да блести с цвят на светлосин сапфир, но да стане преди буря мораво като лавандула.
Селото ни има изглед на типично българско село, при все че из него вече се мяркат нови и красиви къщи на фона на старите прихлупени къщурки от миналото. И затова ми е все по-трудно да определя кое стои по-екзотично – новите къщи или старите…
В него все още може да се чуе блеенето на кози и овце, тръгнали на паша в хладината на изгрева или връщащи се оттам привечер, около залез слънце. Сутрин все още ме будят не както в града моторният рев на първите автобуси, а жизнерадостните възклицания на комшийския петел, надпяващ се с цяла сюрия свои събратя от съседните улици. Все още въздухът е свеж и прозрачен и зиме и лете. И все още ухае на село.
Къщичките обикновено са неголеми, с белосани стени и керемидени покривчета. Около тях се разстилат дворове във всевъзможни геометрични форми – кръгли, квадратни, трапецовидни и такива, за които в геометрията няма име.
Лете хълмовете се опасват с радост, а долините се кичат с храни, възклицават и пеят, (Псалом 64:13-14). Зиме чакалите слизат нощем от планината и почват да вият, че животът е тежък. Воят им е проточен като на бебе и след като заглъхнат и последните трели в отговор неизменно се разнася яростен кучешки лай.
Птиците са разнообразни като цветовете на дъгата. И също толкова красиви и пъстри. Дори след като прелетните си заминат, небето никога не остава празно.
Поради сравнителната си близост с морето тук растат всякакви дървета – бадеми, които първи надяват пролетната си одежда, още докато другите дървета спят. Всякакви диви сливи, които другаде зоват „джанки“, но тук си им викат „сливи“, череши и вишни, дъхави кайсии с големината на праскови. И, разбира се, праскови – мъхнати хубавици с топла жълто-червена окраска. Сочни ябълки и тежки круши, дюли, мушмули и нар. Орехи, изправени като исполини, свенлив дрян и черници. А също и любимите ми смокини, от които в църковния двор има поне четири сорта.
Преди си мислех, че обичам есента. След като заминах да живея на село, започнах да харесвам пролетта. След това страстно се влюбих в лятото. А най-подир ме плени и зимата.
Тук разбрах какво значат думите на Псалмопевеца всякое дихание да хвалит Господа, (Псалом 150:6). Защото тук видях как всичко що диша, хвали Господа.
* * *
Аз живея в църковния двор. В него има къщичка досами храма, който е посветен на свети Архангел Михаил. Живея тук, под покрива на Всевишния, (Псалом 90:1), почти от десет години. Ако зависеше от мен, бих останала завинаги на това място, сиреч до края на дните си. Точно зад храма, откъм източната му страна се намира старо, да го наречем, църковно гробище от 19 век. Там са погребани някои от предишните свещеници и техните презвитери (попадии), каквато съм и аз. В гробището има и други гробове, повечето без надпис върху надгробните плочи. Но на всички тях има знаци от християнската символика и може би това е достатъчно, за да стане ясно, че костите под тях са на християни.
Обичам това гробище! Никога не съм се бояла от факта, че живея на десет метра от него и никога не са ме преследвали страхове и фантазии, с каквито изобилстват готическите романи. Когато обаче нашите британски съселяни Стивън и Джон (съответно шотландец и англичанин) дойдоха да помогнат да оправим гроба на отец Ангел, веднага проявиха типичните признаци на хора, възпитани в духа на тези романи. Първо дълго се мръщеха на безобидния билков чай, с който ги почерпих, защото не бил като английския и „миришел на трева“, но който от любезност все пак изпиха. Второ, когато Джон влезе в гроба, за да придържа надгробния камък, който двамата циментираха, Стивън не спря да го нарича „зомби“, сочеше го с пръст, възклицаваше ужасено, приклякаше и се правеше, че умира от страх. Застанал неподвижно и прегърнал камъка с две ръце, на Джон не му оставаше друго освен с каменна физиономия да понася шегите на шотландеца, при което наистина заприлича на голямо добродушно и вкаменено зомби, поникнало случайно на гроба на отеца.
Аз обаче просто не мога да свържа тези гробища с бели чаршафи, пики и тракащи скелети. Както и с английски чай. За мен те са християнски гробища, малко позанемарени наистина, но някак мили, безобидни и съвсем, съвсем български. И затова толкова ги харесвам и обичам да стоя сред тях с часове, да съзерцавам света наоколо и да се потапям в мисли за живота и смъртта. Освен мен обаче ги обичат и птиците, които пък ги използват за плацдарм, откъдето да осъществяват честите си набези над нашето или съседското грозде, но нито живите, нито мъртвите имат нещо против. Пък и да имат, едва ли могат да ги спрат…
В двора има и овощна градина, разбира се, не само гробища. В овощната градина се срещат почти всички споменати по-горе дървета с някои изключения. И понеже дворът е голям, а ние обичаме плодове, за кратко време дворът от ливада, каквато беше в началото, се превърна в гора. От това най-облагодетелствани обаче се оказаха пак птиците. Излезе, че обичат да ядат почти всичко. Пиршествата им започват още напролет, когато тръгнат черешите. За да не се застояват дълго по дърветата, птиците ги унищожават с бясна скорост, а каквото остане дояждат го великолепните златисто-зелени бръмбари, които тук по незнание наричат „майски“, но всъщност носят името „златки“. Златките са много красиви, дебели и шумни. Когато прелетят над главата ти решаваш, че е минал хеликоптер и неволно се снишаваш, само за да видиш, как безгрижно блестейки на слънцето, тежко се носят към черешите.
След това е ред на кайсиите. Те са любимо лакомство за по-малките пиленца. Знам го, защото когато ги бера, намирам по тях следи от малки човки. Не така стоят нещата обаче със смокините. Особено с първата реколта, когато плодовете са още с големината на круши. Тогава пристигат авлигите и започват методичното им изтребване. Изяждат ги така умело, че често не можеш да разбереш, че са изядени. Отдалеч гледаш огромна смокиня, която тежко се поклаща и решаваш да я свалиш от клона, преди да е тупнала сама. Когато обаче наближиш виждаш, че това е само обелка, а сърцевината липсва, изядена още миналия вторник. И докато се усетиш, почти цялата първа реколта изчезва, а авлигите доволно бълбукат, скрити в листата на големия орех. „Бълбукат“ защото така звучи песента им. Или, ако предпочитате, бойният вик. Наподобява безобидното и сладко бълбукане на планинско поточе. Кой да знае, че съществата, които издават тези невинни звуци, са толкова лукави!
Сетне пиршествата продължават с бадемите. Там главни герои са кълвачите и сойките. И тук се използват същите методи за заблуда на противника. Отдалеч гледаш прекрасни едри бадеми, но когато ги наближиш, в почти всички зеят дупки, в които пък няма нищо. Добре, че бадемите се втвърдяват по някое време и вече не са толкова лесна плячка. Само че малко от тях стигат до биологичната си зрялост.
Накрая остава орехът. Той е последният птичи бастион преди зимата. Опустошават го без да им мигне окото. От него ядат всички. Но най-интересни са кълвачите в комично партньорство със синигерите. Неотдавна например станах свидетел на следната сценка:
Един кълвач кацна на ореха и почна да си пробива орехче. Още при първите удари с човката долетяха три синигера и заеха стратегически позиции близо до него. Кълвачът продължи усърдно да се труди над насъщния си орех и най-после го проби. Тогава синигерите започнаха масирана атака. Един прелетя ниско над главата му, а друг му изскочи изневиделица. Само дето не извика „изненада!“ Кълвачът обаче продължаваше невъзмутимо да се угощава. Накрая третият синигер, загубил търпение, почти се приземи върху главата му, с което така го стресна, че го принуди скоростно да се отстреля в неизвестна посока. Тогава синигерите се заеха с пробития вече орех…
Както е тръгнало, ще речете, че в нашия двор освен гробища, овощна градина, птици и дебели бръмбари няма друго. Радвайте се, че е така, защото иначе ще прочетете за круиза след година. Все пак ще ви разкрия, че при нас всъщност има много повече неща от гробища и дебели бръмбари, за които мога да ви разкажа, но няма да е този път.
* * *
Малко след като се заселихме на село, започнахме активно да опознаваме селската действителност. Тук ритъмът на живот е съвсем различен от градския. Спокойни утрини, напоени със свеж планински въздух. Лениви обеди, когато селският шум секва за известно време, дремливи следобеди, в които дори птиците притихват за малко и прекрасни вечери с пурпурни залези. Нощите са изпълнени с мир и тишина, накъсвана понякога от котешки серенади и кучешки лай, или пък от крясъците на кукумявките, излезли на нощен лов. Над тъмните и полегати склонове на планината се появяват звезди, а през ясните нощи се вижда дори Млечният път. В зависимост от сезона Луната се озовава ту кацнала на върха на кипариса, ту заплетена в клоните на ореха.
Човек просто няма как да остане безразличен към спокойната, ведра и невероятно сладостна красота на провинцията, където светът наоколо не препуска в галоп, а е очарователно застинал като капчица роса върху листенце на роза.
Струва ми се, че на този свят има прекалено много шум, който пречи на човека не само да чуе вътрешния си глас, но и да го идентифицира сред множеството други гласове, които не са негови. Да чуе Божия глас, който трудно се чува в условията на неистовия културно-технологичен шум на цивилизацията. Едва в морето на провинциалното безвремие човек излиза от времето и ясно почва да съзира вечните ценности, нашепвани от неземния божествен глас, който иначе през цялото време, макар и тихо, е звучал в сърцето, но е оставал нечут…
* * *
Предимството да живееш в църковния двор е, че можеш да отиваш в храма когато и колкото пъти желаеш. Храмът се превръща в твой дом, където дори когато е студено, е все така уютно и на душата й е добре. Обичам богослуженията. Всеки път, когато свещеникът каже гБлагословен Бог наш” сърцето ми трепва. Може службата да е дълга, може да е тежка и великопостна с множество молитви и поклони, може ужасно да ми се спи или да съм смъртно уморена, обаче началото й винаги ме изпълва с непонятна радост и тихо въодушевление, а краят – с удовлетворение.
Дните преминават обикновено в служби и обработване на градината. Енорийският живот не е така динамичен както в града и остава време човек да почете.
Социалните контакти не те натоварват, защото са точно толкова, колкото се полага да бъдат на подобно идилично място. Местните хора са спокойни, по селски откровени и непресторени и ако имаш време да ги слушаш, могат да станат доста приказливи. Те са свикнали със селския пейзаж и често се чудят на нашия типично градски възторг от багрите на четирите сезона. Ала наистина човек не може да остане безразличен към ефирната красота на пролетта, която пристига с колесницата на южния вятър и покрива всичко с нежно зелен воал, с огнената жар на лятото, караща въздуха да трепти, с палитрата от цветове през есенните дни и девствената белота на планината, загърната в одеждата на зимата. И как след всичко това да не отвориш сърцето си и да не възкликнеш заедно с Псалмопевеца: Колко са многобройни делата Ти, Господи! Всичко си направил премъдро! (Псалом 103:24)?
II.
Един ден, може би месец след нашето заселване, при нас дойде Ш. Точно бяхме свършили утринното богослужение и излизахме от храма, когато тя връчи на свещеника лист с рехаво изписан на него текст, като каза:
– Отче, скоро ще тръгнат туристите. Ето историята на храма!
Ш. се грижеше за църквата и двора преди нашето идване. Тя съобщи вестта за туристите с мрачното задоволство, с което съобщават по телевизията прогнозата за предстоящ и неизбежен катаклизъм, който човек не може да предотврати. Нещо като „скоро ще завали сняг и виелиците ще затворят пътищата“, от което оставаш с впечатлението, че идва краят на света и всички сме обречени. После добави, че селото и храма са сред предпочитаните дестинации на туроператорите, занимаващи се със селски и морски туризъм. Практиката била, когато групите дойдат в селото, част от хората да посетят някоя по-кокетна къщичка, където да се запознаят с малко от българската етнография и с доста от местната кухня. Другата част пък идвала в храма, където изслушвала разказите на екскурзоводите за историята на църквата и после двете групи се разменяли. След което се събирали отново, за да отидат заедно при кметицата, където изслушвали съдържателна лекция относно миналото и настоящето на селото, задавайки множество въпроси. Ш. не беше сигурна какви точно били въпросите, но каза, че чужденците проявявали жив интерес към туземците и начина им на живот и много се радвали.
След като сподели всичко това, Ш. си отиде и ни остави да се мръщим в недоумение над рехаво изписания лист, откъдето трябваше да се запознаем с историята на храма такава, каквато вече я знаехме отпреди, само че написана с известен патос.
Няколко дни по-късно почнаха да пристигат самите туроператори. С вид на стари познайници те важно ни доверяваха, че на тази и тази дата ще дойдат техни туристи и питаха може ли да бъдат приети. Ние отвръщахме, че може, очаквайки със смътно любопитство датата на първите групи.
Междувременно се оказа, че туристите и туроператорите са в различни категории. Имаше такива, които водеха групи от почиващи на морето руснаци, германци или англичани и които посещаваха организирано селските забележителности; имаше също и самостоятелно пътуващи туристи, които пристигаха при нас с таксита от Слънчев бряг или Несебър. Но най-многобройни бяха туристите, извършващи околосветски пътешествия. Те пристигаха на борда на суперлуксозни круизни кораби, високи колкото седем етажни сгради, които акостираха недалеч от пристанището в Несебър. От тях туристите слизаха на брега със специални лодки, защото беше изключено кораби с подобни размери да влязат в плиткия порт на старинния град. След като туристите стъпеха на пристанището, ги поемаха българските им екскурзоводи и с автобуси потегляха по маршрута, определен от техните и наши туроператори. Понякога предпочитаха да разгледат само шумните и пъстри Несебър и Слънчев бряг, откъдето си тръгваха с надути глави и множество дрънкулки. Друг път пътуваха из селата в близост до крайбрежната част. Ала често навлизаха малко по-навътре и тогава се озоваваха при нас или в някое от съседните села. В зависимост от желанието си, както вече казах, разглеждаха селските къщи, църквата или пък фермата за щрауси в съседното село, когато искаха нещо гпо-така”. (Да си призная винаги ми е било интересно как австралийците гледат на посещенията при щраусите, но все забравям да ги питам).
Обикновено нашите екскурзоводи, които придружаваха туристите, винаги се държаха нахакано и безцеремонно, както обикновено се държат екскурзоводите. За тях туристите бяха овце, на които трябваше постоянно да подвикват, за да не се заплесват тук и там. Трябва да призная, че когато пристигаха по-малките групи от летуващите на морето, общо взето туровете минаваха спокойно. Хората влизаха в църквата, правеха по някоя снимка и палеха свещи, докато екскурзоводите се държаха що-годе прилично и тихо им разказваха по нещичко за храма или селото. Почти винаги туристите задаваха въпроси и на свещеника, който, застанал в ъгъла, търпеливо задоволяваше любопитството им.
Когато обаче на посещение идваха туристите от круизите, нашите екскурзоводи (различни от тези на летуващите) слизаха царствено от големите автобуси с вид на конквистадори, стъпили на мексиканския бряг и очакващи да видят полуголи диваци. Горе-долу същото беше и отношението им към нас – като към индианци, които за шепа мъниста биха се покатерили на близката палма, за да им наберат кокосови орехи и на които е простено, че не го правят, само защото наблизо нямаше палми. Отношение, което, за жалост, прихващаха и самите туристи и които често пъти дори не ни забелязваха, улисани да слушат екскурзоводите си.
Трябва да призная, че дълго време не направихме нищо, за да променим това положение на нещата. Посрещахме ги любезно, групите влизаха в храма, екскурзоводите се разполагаха като шерифи в бар и почваха да рецитират като грамофони историята на църквата и селото, както и да разсъждават за това що за вяра е Православната. Понеже и двамата със съпруга ми говорим английски, разбирахме всичко, което говореха, но никога не се намесвахме. Туристите кимаха с хладна учтивост, задаваха по някой въпрос, правеха снимки на иконите и излизаха на двора. Ние оставахме в опразнения храм, изпълнен с аромата на парфюм, със смътното усещане, че нещо не е наред, без обаче да можем да определим какво.
Това продължи близо година. Когато отново настъпи сезонът на круизите, решихме да подготвим един текст, в който да напишем някои по-интересни неща за храма и Православието и да предоставим тази информация на екскурзоводите. Тъй като се случваше понякога да отсъстваме, а в това време да идват групи, един ден оставих подготвения текст на П., която беше клисарка към храма, за да го предаде на нашите гидове. П. е добра женица, но е ужасно разсеяна. В наше отсъствие се е случвало да си тръгне, оставяйки мивката на двора да тече и след три дни да се сети и да ни телефонира, че кранът бил заял. Или пък да забрави кога трябва да се подготви за изповед и причастие и да пропусне целия пост. Често пъти, когато премита храма, събира боклука на купчинки, които после забравя да изхвърли. А един ден надмина себе си, като си тръгна, без да заключи храма, защото си забравила ключовете у дома. Лошото беше, че забрави да предупреди по телефона и нас, докато бяхме в съседна енория или поне да ни изчака и понеже беше някакъв празник, хората сами влизали в храма, палели свещи и си излизали. На път за вкъщи видяхме няколко групи от поклонници да напускат църковния двор и бяхме леко озадачени, че те някак заговорнически се усмихваха и ни поздравяваха, успокоявайки ни, че „били оставили всичко в ред“. Какво беше изумлението ни, когато видяхме, че църквата беше широко отворена и вътре горяха свещи! От П. обаче нямаше и следа.
Така че, когато й оставих текста със заръката да го предаде на екскурзоводите, тя най-старателно го прибра и напълно забрави за него. Три пъти й напомнях да им го остави и всеки път П. забравяше да им го даде. Накрая се примирихме, след като видяхме, че тя няма да свърши работа и решихме сами да им го предадем при следващия круиз.
Обикновено при своите посещения екскурзоводите говореха на туристите за това кога било създадено селото, как била построена църквата и защо била вкопана в земята. (Храмът е построен в 1856 г., по времето на турското робство). Любима тема на една екскурзоводка беше шаранът по Никулден, а на друга – агнето по Гергьовден. Тези кулинарни илюстрации на Православието често бяха приемани от туристите със снизходителен смях, но след това неизменно прочитах в очите им как уважението към нашата вяра значително отслабваше. Тук е мястото да споделя, че повечето екскурзоводи – и мъжете и жените говореха за Църквата и вярата високомерно и с пренебрежение, като използваха доста шеговити изрази, а една от тях дори заяви, че по празник в православните храмове наставал голям купон (big party) и истинска веселба (real fun), защото след служба се слагали големи трапези и хората хапвали, пийвали и се веселяли.
Затова е лесно обясним фактът, че с всеки изминал ден нашето негодувание и раздразнение растеше, докато се чудехме как деликатно да им внушим, че така не бива да се говори за Православната вяра, при това в присъствието на свещеника, без значение дали казаното е вярно или не. Самата идея за листа, който бях подготвила за тях, сега ми се виждаше нелепа проява на младежки ентусиазъм, защото с горчивина установих, че дори да им го дам, никой от екскурзоводите нямаше да си направи труда да го прочете.
Един ден пак имахме посещение. Групата беше голяма и изпълни целия храм. Водеше ги С., с която сега сме в отлични отношения, но която тогава не познавах. С. е от най-намаханите екскурзоводи, които съм виждала. Има дрезгав глас, безпардонно поведение и обикновено се отнася с туристите като с пълни олигофрени. В нейно присъствие достолепни американци на по 60-70 години се държаха като срамежливи девици, за да избегнат камшика на острия й език, тъй като тя никак не се стряскаше от това, че са чужденци и често ги гблагославяше” типично по нашенски. Обикновено, когато раздаваше команди, езикът й представляваше цветиста смесица от англо-български, която звучеше примерно така: „This way (мини оттук), бунак такъв!” или: „We are late (закъсняваме), щурчо!“ докато американците културно й се усмихваха.
Когато групата влезе в храма и всички притихнаха, С. самоуверено започна изложението си, докато ние с отеца тихо застанахме до масата със свещите. Стиснала в ръце папката с маршрута на туристите, тя говореше бързо и самоуверено, с добре премерени паузи, използвайки ефектни ораторски похвати. Въпреки това аудиторията не беше особено впечатлена, защото С. не знаеше кое наистина интересува хората. Грешката на повечето екскурзоводи е, че или нямат идея за това, кое наистина би заинтригувало туристите или пък как да представят това, което говорят по начин, по който, въпреки привидната безинтересност за аудиторията, все пак да успее да събуди любопитството й.
Тя смело разсъждаваше за някои разлики между протестантите и православните, като разликите, така както ги представяше не бяха в полза на вторите за това колко хора идвали на църква, как празнуваме църковните празници и други такива. После се отнесе в битовизми от църковен характер, които са последното нещо, което е редно да чуват далечни на Православието хора. Не че някои неща не бяха верни, но представяно с толкова присмехулен тон, всичко почваше да звучи гротескно. Ние с отеца все така стояхме и мълчахме. Аз едва сдържах възмущението си, докато в един момент С. не подхвана темата за надписите върху църковните стасидии. Тази практика – да се слагат надписи върху стасидиите с името на притежателя или дарителя им – и без друго в миналото е била сама по себе си достатъчно противна и уродлива, но да се представя като патент изобщо на Православието вече ми дойде в повече. Освен това в нашия храм нямаше и никога не е имало подобни седалки с надписи, така че привеждането тъкмо на този детайл определено беше излишно. Ала именно това се оказа капката, която преля чашата. В този момент неочаквано и за самата мен, направих нещо, което колкото и да се стараете, няма да намерите като положителен пример в учебниците за добро възпитание. Изведнъж чух себе си с висок глас да казвам на английски: „Това са глупости!“.
Изумена, С. рязко спря и се огледа, а в това време всички погледи в храма се насочиха към мен.
