Струпецкият манастир „Свети пророк Илия” се намира на двайсет километра южно от град Мездра. Известен е още под името „Тържишки”, заради старо съседно тържище, възникнало, според предание, още по времето на Второто българско царство. В манастирски документ е записано, че при завладяването на България от османските нашественици обителта била разрушена.
Най-старата сграда, съхранена днес в манастира, е съборната му църква „Св. Николай”. Счита се, че тя е била построена най-рано през XVI век, но нейният план стои толкова близко до тези на църквите при Калотина и Беренде, че е напълно възможно тази датировка да бъде изтеглена с два века назад във времето. В дебелите й каменни стени има нарочно оставени кухини, които придават невероятна акустика на вътрешното пространство. Стените и сводът са богато изписани от неизвестен майстор през ХVI-ХVII век.
Постепенно по неизвестни причини манастирът бил изоставен и запустял. Голяма заслуга за неговото възобновяване има врачанският първенец Димитраки Хаджитошев. През 1824 година той открил забравената манастирска църква, превърната в обор и конюшня, и наел работници, които нощем препокривали срутения покрив. Три години по-късно, през 1827 година, получил официално разрешение от турските власти за възстановяване на църквата и манастира. Според други източници, до 1850 година манастирът е бил собствен чифлик на турското семейство Карамустафови от Роман. Врачанският епископ Доротей го отнел от турците и започнал възобновяването му. На следващата 1851 година започнал строежът на южната голяма сграда с широки чардаци, завършена след прекъсване през 1857 година. Предстоятел тогава бил черепишкият монах Йосиф. Напълно възможно е, поради убийството на Димитраки (на 24 юни 1827 г. във Видин), възстановяването на манастира да е започнало чак през втората половина на ХIХ-и век.
За строежа на сградата разказвал дълъг надпис, изрязан върху една хоризонтална греда от навеса на горния етаж. Архитектите я определят като „една от най-красивите и добре устроени утилитарни манастирски постройки от XIX-и век”. С пълно право нейният майстор Витьо бил отбелязан в паметния надпис върху чардаците с титлата гархитект”. Сградата е триетажна, с дължина около петдесет и пет метра. В приземието се намират хранителният блок и други стопански помещения, а на следващите два етажа – 18 монашески килии, гостни стаи, игуменарница и зимна църква, посветена на свети пророк Илия. Манастирът е горял няколко пъти последният пожар от 1972 година нанася редица поражения на сградата, гори и стаята, където е отсядал при посещенията си Апостолът на свободата Васил Левски. Днес триетажната сграда е възстановена и поддържана – великолепно място за уединение, отдих и почивка.
* * *
В архитектурната среда на дворното пространство на Струпецкия манастир като своеобразен акцент се откроява строената през 1862 година, издигната южно от съборната църква, красива каменна чешма с четири чучура. Тя привлича поклонници, туристи и случайни посетители не само с бистрата клокочеща вода и дебелата сянка на вековното дърво, в близост до което се намира, но и с типично възрожденския си стил и любопитната релефна украса от уникални каменни фигурки на животни и птици, някои от които се срещат с функцията на стопанин-покровител единствено тук.
През Възраждането манастирската чешма се превръща гв синоним на българското, народностното, съкровеното” – пише Ива Любенова в своето изследване „Чешмите в България от Възраждането” и сочи няколко такива постройки като „типични примери за български манастирски чешми” – възрожденски образци: чешмата в Кричимския манастир, чешмата в Струпецкия, в Лопушанския и тази край Араповския манастир.
Чешмата в двора на Струпецкия манастир представлява самостоятелна каменна сграда с четиристранен покрив от керемиди (днес каменни плочи), разположена в съчетание с голямо дърво (на което е вързана дървена люлка) недалеч от старата църква, и е неизменна част от композицията на манастирския комплекс.
Сега водите й събират три корита от три страни, но личи, че е имало и четвърто. Четирите й фасади са украсени като лицеви чрез леко вдлъбнати ниши с по един чучур (след многобройните реконструкции през годините чучурите от едната страна са два, а в противоположната, там, където няма и корито – липсва такъв) и релефни изображения на ламя, змия, гущер, котка и гълъби, цветя и копие. Нишите са съвсем слабо, почти незабележимо вдлъбнати, с красиво профилирана рамка. На главното лице в средата е разположен кръст с листа от детелина, около който е бил поместен ктиторски надпис и годината – 1862. От надписът вече нищо не се чете. В художествената украса търсим предхристиянската символика от народните представи за водата и нейните пазители – „стопани”, наричани често „сайбии”, както и чисто християнски вярвания и образи.
Кръст и ламя
Кръстът е разпространена форма през късното Възраждане, времето, в което е строена манастирската чешма, и е изрязван не само по манастирски, но и по множество обществени чешми. Кръст с листа от детелина в хералдиката е наричан кръст ботони. Листата на детелината са символ на Светата Троица и кръстът носи същата идея. Използван е и като образ на възкресението на Христос. Кръстът, най-разпространеният християнски символ, е поставен до митично животно – ламя. Практиката за „охраняване” на чешмата от животински изображения и митологични същества, характерна за Средновековието, продължава като повсеместно явление и през Възраждането.
Изображението на ламя е едно от най-често срещаните в каменната пластика по нашите земи. Според проф. Асен Василиев изображенията на лами и дракони водят началото си от източното изкуство.
Популярен персонаж и в българския фолклор, ламята е чудовище, подобно на змея и халата, носител на женското начало и често осмисляно като сестра на змея. Прилича на огромен гущер с дълга опашка, кучешка глава и крила. Тялото й е покрито с жълти люспи и има по три или седем глави.
Живее в планински пещери или езера, пази водите им и ги пуска на хората само ако й принесат човешка жертва. Тя води битки със змея в небето, в резултат на което се получават светкавици, гръмотевици, градушки и поройни дъждове. В българския песенен фолклор мотивът за борбата между триглавата ламя и свети Георги се ползва с особена популярност. След като светецът посича чудовището, от него потичат три реки – от мляко, вино и пшеница – сюжет, с широко отражение в църковната живопис.
В каменните релефи от Врачанско най-популярното нейно изображение е върху каменния свод над старата манастирска врата на Долнобешовишкия манастир в средата са представени две лами, завързани с вериги, обърнати една срещу друга в симетрична поза. Телата им наподобяват вида на кучета, опашките им завършват със стрели, а на гърбовете им са поставени малки крила. От двете страни е изрязана по една змия, върху тях птици, които ги кълват. Цялостното изображение символизира борбата между доброто и злото, между хтоничните животни и птиците, които се намират на противоположни места върху световното дърво – в корените и в короната подземен и небесен свят. Във функцията на стопанин-пазител на водоизточници, ламята често е изобразявана върху чешми и мостове изображения на лами са включени в украсата на моста над река Янтра при град Бяла, построен от Колю Фичето.
Върху чешмата от Струпецкия манастир ламята е поставена върху корниза на централната лицева страна, малко в ляво над кръста и ктиторския надпис с годината, под декоративен растителен мотив. Схематично изображение с малки криле и извита опашка. Подобно се среща върху западната страна на църквата в Берковица (Василиев 1959: 66). Други подобни изображения на лами във Врачанско се наблюдават върху надвходната украса на църквата на Мътнишкия манастир „Свети Никола” също схематични, които напомнят по-скоро кучета с дълги извити опашки.
Освен в каменната пластика и дърворезбата (най-често срещани върху олтарните двери), глави на лами откриваме върху множество изделия от ковано желязо и църковна утвар (свещници), дори върху златарски изделия, предназначени за църквата. В Регионалния исторически музей – гр. Враца се съхранява рипида, която се поддържа в разтворената паст на две лами (змии).
Растителен мотив – цветя
Четири цъфнали цветя – маргарити, подредени във форма на квадрат и разположени на горния корниз на лицевата страна над ламята. Петата маргаритка е върху горния ъгъл между котката и гущера. Растителната орнаментика е особено популярна в украсата на чешмите и през Средновековието, и през Възраждането. В случая растителният мотив е само допълнение към основите изображения на пазителите. Маргаритката е един от растителните видове с най-голямо приложение и най-често е стилизирана като розетка, носеща слънчевата символика, „белия свят”.
Змия и гущер
Змията и змеят, лежащи в корените на дървото на живота, в едно със слънцето и птиците, намиращи се в неговата корона, са любими символи в творчеството на възрожденския майстор. Каменни релефи на змии, змейове и лами над врати и прозорци, върху стени и дърворезби върху олтарни двери се наблюдават в църквите от Дунав до Балкана – Долна Кремена, Горна Бешовица, Девене, Софрониево, Ребърково, Малорад, Крета и много други и върху манастирски постройки и църквите на всичките шест запазени манастира в епархията (Ангелов 1981).
В българската народна митология представата за змията е двойствена и противоречива. Хтонично същество, свързано с произхода на злото от самата земя, тъй като и чудовищата са плод на земната гръд.
За да се предпазят хората и животните от змията, те извършват през пролетта определени обредно-магически действия. Тя е част от света на мъртвите и прадедите. Като митологичен образ, както вече посочихме, е крепителка на земята и се крие в корена на Световното дърво. Много фолклорни сюжети я представят като веща ценителка и познавачка на билките.
Една от многобройните й функции е тази на стопанин-пазител (както на домашното огнище, на слогове и ниви, така и на водоизточници и водохранилища). Представянето на змия със жаба или гущер е свързано с разпространените поверия за опазване на извори, чешми и други водохранилища, свързани с широко застъпено вярване, че гвсяка вода си има по един стопанин-пазител, оставен там от невидимите водни духове. Този стопанин обикновено се явява в образа на някое животно – овен, куче, жаба, гущер, но най-често змия” (Любенова 1961). Многобройни са каменните релефи на змии-пазители във Врачанско, запазени върху герани, чешми, върху църковни сгради.
От анализираните образци, които са обект на изследването на Асен Василиев, авторът сочи само две изображения на гущер върху каменни пластики – това в Струпецкия манастир, което според него гнаподобява твърде много умаления вид на крокодил” и това в украсата на църквата „Св. Параскева” в Троян.
Копие, стрела
Това изображение можем да свържем преди всичко с образа на свети Илия, патрон на манастира, заменил в християнската епоха езическия бог на гръмотевицата Зевс. Той е „дъждоносец”, а в народните представи е и гръмовник. При подялбата на света от братята-юнаци или светци, на свети Илия се падат гръмотевиците и светкавиците, гнебесните води”:
Паднали му се летни гръмотевици,
паднали му се летни трескавици,
да си лети под синьото небо,
да си лети със темните облаци,
да заключва в Черно море,
да заключва, още да отключва;
да си дава роса и дъждове.
Светецът ходи по небето със златна колесница и преследва ламята, която пасе житата. Светкавиците се образуват от огнените стрели на гръмовник Илия по ламята. След свети Георги, той е един от най-популярните светци змееборци.
Като атрибут на наследника на езическия бог на небето, копието насочва нашето внимание към народнохристиянските представи и вярвания, в които мита за двуборството е основен. Борбата между змеебореца и змея на дълбините е възпята в множество народни песни, отнесени към най-стария пласт на народното ни художествено слово – обредните и юнашките.
Котка
Лъвът (разбираемо), като се има предвид символиката му от древни времена и особено през Възраждането, е най-често срещаното изображение върху каменни релефи. Образът на котката (според някои дива котка) е един от най-любопитните сред животните-пазители, поставени върху чешмата от Струпецкия манастир. „Единственото изображение на котка, което съм видял досега, се намира на корниза на чешмата в Струпецкия манастир, редом с изображението на змия. Това дава повод да се мисли, че поради качеството си да лови мишки, котката може да се сравни със змията, заради което е била и почитана” (Василиев 1959: 40). Символиката на котката е доста разнообразна и се колебае между доброто и лошото начало, което можем лесно да си обясним със съчетаващите се нежност и коварство в поведението й. Тя е свързана с дявола, според народните вярвания, но и пък очиства дома от „поганците”, мишките, които също са дяволски твари и предзнаменователи на глад и бедност, на болести и мор. Интересна е употребата й в народната медицина. В народнолечебните практики с вода, в края на процедурата „гасене на въглища” и „леене на куршум” водата се изсипва върху гърба на котка или куче, като се вярва, че както котката се „отърсва” от водата, така болният се „отърсва” от болестта.
Любопитно предположение, но двуборството в случая е съвсем в друга посока и е конкретно илюстрирано. Наблюдаваме внимателно разположението на фигурите и забелязваме, че котката и гущерът почти „се срещат”, готови за двубой в задния ъгъл върху корниза на чешмата. Усещането е, че само след миг котката ще улови гущера. Пред очите ни е познатата сцена на дебненето, характерна за котките-ловци. Ясно е, че в случая котката е положително натоварения елемент в опозицията добро-зло. Тя стои по-високо върху дървото на живота. Важното е и това, че котката върху чешмата от Струпецкия манастир е сочена като „единствено изображение” в каменната пластика по българските земи, гущерът също е срещан само тук и върху троянската църква. Сцената на тяхното двуборство е уникална.
Гълъби
Четири гълъба – по един в двата горни ъгъла на централната лицева страна, един в горната част на страничната лицева страна в противовес на гущера и един при змията и стрелата. Двете птици в ъглите са изобразени в хвърчащо положение с главата нагоре. Символ на Светия Дух, гълъбът е много често срещан по каменните украси на старите църкви и чешми, може би и защото в християнството той е метафора или сравнение, характеризиращо кротката и нежна природа на вярващите в Христос. Абсолютно същото гълъбче е поставено до едната от ламите върху църквата на Мътнишкия манастир. Вероятно такова е имало и непосредствено до другата ламя, разположено съвсем симетрично. Подобни изображения на гълъби могат да се видят върху чешмата до църквата „Св. Никола” в Копривщица, а гълъб в полет, но с главата надолу е изобразен от камък на източния корниз на църквата в Троянския манастир (от 1835 г.).
В народната митология гълъбът е с ореола на любима птица. Според етиологичните легенди има човешки произход и се свързва с плътската чистота и съпружеска вярност.
Той е благословен от Богородица да мъти всеки месец, задето й помогнал, когато тя бягала и се криела с младенеца в една пещера. Образът му се втъкава, извезва и извайва в редица предназначени за сватбения обред вещи. В сънищата също е сватбен знак. „Гълъбчета” е най-широко разпространеното галено название на влюбените и младите съпрузи.
В народо-християнските вярвания символиката на чешмата е символиката на течащата вода, свързана с бълбукащия извор в подножието на Дървото на живота в центъра на земния Рай, който сетне ще се раздели на четири реки, потичащи в четирите посоки на земята… Във фолклорната ни култура е метафора на вечен живот в мотивите с превръщения тя се съгражда от телата или кръвта на невинно убитите влюбени, на героите; „вместилище на сакралното, свързано с идеята за безсмъртие”. За българските митологични представи водата е един от основните и неизменни елементи на сътворението. Отношението към нея е двойствено – на страх и на култово почитание. Всеки водоизточник си има стопанин-пазител, който се явява в образа на овен, куче, голяма жаба, риба, гущер, птица, крилата змия с човешка глава. „Вода без сайбия не бива” – гласи народната поговорка. Многобройни са легендите и преданията за стопани, сайбии на извори и кладенци във Врачанско, които се явяват в образа на виторог овен, воден бик, змей, медун – мечка, голяма змия (Крал-баир 2000; От Дунав до Балкана 2005).
Разглеждайки художествената украса на чешмата от Струпецкия манастир и различните образи като част от едно идейно и семантично натоварено художествено решение, можем да обобщим, че те са подчинени на народохристиянските вярвания и илюстрират два популярни мита този, за „охраняването” на сакралното пространство и този за „двуборството”.
За разлика от болшинството манастирски чешми, каменната украса тук не е средоточена само върху главното лице, а разпределена върху всичките четири лицеви страни. Символика търсим в местата на фигурите, в подредбата на цялото. Всички пластики са разположени по корнизите – такъв тип чешма е Моровеновата чешма и Кераковата чешма в Копривщица, чешмата на Житния пазар в Габрово. Двата гълъба в ъглите са с разперени криле – в полет, насочени нагоре. Всички останали изображения са насочени в една и съща посока, сякаш се въртят в кръг и се гонят ламята, копието, стрелата, змията, котката и гълъбът, който също е завъртян. Идеята за вечното движение и магиката на кръга, заключващ сакралното. Изключение прави само гълъбът от долния корниз до змията под копието, който, подобно на двата ъглови, е насочен нагоре, и гущерът, който в горния ъгъл почти се среща с котката върху задната лицева страна. Всички фигури на животни-пазители са поставени в горния край върху двата корниза. Змии, лами, гущери и птици буквално „се гонят и дебнат” върху корнизите. Кръстът е отпред в горната третина, в центъра, отстрани са били ктиторските надписи и годината. Следи от надписи личат и отзад и отстрани под корнизите и в другите две запазени ниши (третата е нарушена от поставена мраморна плоча с по-късен ктиторски надпис!). Заслужава специално внимание приликата между двете лами от Мътнишкия манастир и ламята от чешмата на Струпецкия, както и гълъбите: този, разположен в края на релефа от надвходната украса, не само прилича, той е идентичен с гълъбите от чешмата на Струпецкия манастир. Наблюдават се няколко сцени на двуборство между змията и птиците, между ламята и стрелата на светеца и тази, между гущера и котката. Сцените илюстрират на различни нива (чрез животни, стоящи на различни места и положения върху вертикалата на Световното дърво) популярния мит. Много пъти повторена е идеята за вечната борба между противоположностите. Цялостното звучене на украсата в случая обаче насочва към тяхното единство. Каменните фигури са подредени върху корнизите на манастирската чешма „завъртени в кръг” или „вечно въртящи се в кръг”, като всяка една от тях има точно определени функции и придава точно определени качества на заклинанието необходима и търсена частица от магическата формула. Бликащата изворна вода сякаш е „опасана” с два пояса от своите езически стопани-пазители препратките към света на предците неминуемо водят до предхристиянските славянски светилища около извори, посветени на речните божества и демони, оставили диря в по-късните представи за покровители и пазители на водоизточници. Както пише професор Валентин Ангелов, за разлика от руската църква, която още от ХVII век насам „усърдно се очиства от фолклорно-езическите символи”, българската църква през Възраждането е открита за фолклорни въздействия ги се отнасяла с голяма търпимост към изображения, проникнали от нисшата народна митология, от фолклорните поверия и предания” (Ангелов 1981). В резултат можем да се любуваме на великолепни образци на народните художествени занаяти в и около храмове, излезли изпод златните ръце на народните майстори каменоделци, марангози, майстори на кованото желязо, че дори и в най-фините изделия на златарите.
Народното вярване приписва на водата необикновени свойства. Тя изпълнява редица функции, най-общо групирани около основните: очистително-предпазна, здравеносна и плодоносна, до голяма степен свързани с нейните реални качества. Това обуславя широкото и участие в множество обреди и лечебни практики. Българите придават особено голяма сила на мълчаната, нова-неначената, цветна, мъртвешката, както и на светената и обаяната вода, на водата, донесена от няколко водоизточника, на лявата вода, крадена вода, самодивската вода; василевска, ивановденска, богоявленска, гергьовска и еньовска вода (Манкова 1996). Нейното място в традиционната народна култура и обредната й употреба сред българите носят чертите на езическите поверия с отпечатъка на християнската символика – представите и вярванията в чудодейната сила на свещения извор, на аязмото и на осветената вода.
На каменната чешма в светата обител се извършват църковни ритуали, свързани с водата тържествен водосвет на определени църковни празници, най-големият от които е този на Илинден, патронния празник на Струпешкия манастир. Тук, под вековното дърво с люлката, морният пътник ще се напие и ще хвърли монета в каменното корито с пожелание за щастие, а болният – с надежда за скорошно изцеление. Един от животоструящите водоизточници за хората не само от този край, защото върху мраморната плоча (макар и доста нехармонично вписваща се в облика на чешмата) четем пореден ктиторски надпис: „Чешмата е каптирана и поправена отъ Цона и Минчо Славчеви от гр. Плевенъ, 1919 г. въ време егумена Дионисий.”
Долу до коритото на чешмата е изписана още една година – 1934. През 1935-1936 година игуменът йеромонах Симеон Ковачев е поставил нов иконостас в зимната църква „Св. пророк Илия” и сам е нарисувал иконите за него. По същото време той изместил светия престол от абсидата му в центъра на олтарното пространство, за да улесни богослужението. Вероятно в тези и предишни години са извършени ремонтни дейности и по чешмата и годината е отбелязана като надпис върху камъка при коритото.
„В миналото пространството около чешмата е било средоточие на социален живот, способстващ за епическа нагласа, в която историческото чувство за съвременност търси контакт с вечността, с митичните и героични образи. „Сакралното” е било в центъра на една философия, основана върху съзерцаването и оцеляването, на една симбиоза с природата, с уюта на патриархалното, с духовете на предците.” Може би със загубата на съзерцателната нагласа у поколенията ще си обясним последните промени, свързани с облика на чешмата. Видно е, че колкото по-съвременни са те, толкова са по-далеч от добрия естетически вкус и не съвсем в унисон с градежа на възрожденските майстори: под чучурите, на мястото на каменните плочи са поставени мраморни, изписани с позлатени букви текстове от библията, изпълнени с метафори и послания, посветени на водата, а на върха на покрива е издигнат мраморен кръст. „Нова украса” или по-скоро модерен аксесоар към пленителния някогашен вид на възрожденската чешма, която и Ива Любенова, и професор Асен Василиев с възхищение описват. Под каменните релефи мраморните плочи със златното писмо: несъвместими е най-меко казано. „Но нашият век забрави съзерцанието. За все по-объркания и самотен българин „изворът” е само вълшебна приказка. Сакралното се губи, изчезва, и безпощадното време погребва човешките ни измерения, българските ни аромати, патриархалните ни реликви…” Колкото и да ми се иска да не е така – губи се усета за хармония, усещането за онази тайнствена извечна връзка между всичко било и бъдно, между всичко вътре в нас и около нас.
Пътникът тръгва сам към себе си и света с питането за „оживели” чудеса…
Непресъхнала, ще извира ли „винаги една сияюща надежда за изнамиране отговор и лек” за „нашите обезверени сърца, нашите бедни размътени умове” - уморени от препускане ще поспрем ли до дървото на живота и коленичейки ще отпием ли глътка вода от този извор, повярвали, че тя е жива?
За да оживее в жадните ни души….
Литература:
Ангелов 1981: Ангелов, Валентин. Фолклорни мотиви във възрожденското приложно изкуство на окръга // Отечествен зов (Враца), N 36, 8 май 1981.
Василиев 1959: Василиев, Асен. Каменни релефи. София, 1959.
Георгиева 1993: Георгиева, Иваничка. Българска народна митология. София, 1993.
Крал-баир 2000: Крал-баир: Легенди и предания от Врачанско. Състав. Калина Тодорова, Блага Атанасова. Враца, 2000.
Любенова 1961: Любенова, Ива. Чешмите в България от Възраждането. София, 1961.
Любенова 1995: Любенова, Ива. „От извора се пие вода на колене” // Български фолклор, 1995, № 1-2.
Манкова 1996: Манкова, Йорданка. Култът към водата в българската фолклорна култура. Враца, 1996.
Маринов 1994: Маринов, Димитър. Народна вяра и религиозни народни обичаи. София, 1994.
Мутафчиев 1973: Мутафчиев, Петър. Из нашите старопланински манастири. Избрани произведения, София, 1973, т. II, 387-389.
От Дунав 2005: От Дунав до Балкана: Легенди, предания, разкази, приказки, анекдоти. Враца, 2005.
