Пътуването с Маршрутка е върховен миг. И всеки, който не е участвал в него, изобщо не се е раждал. То е като азбука на последните години, като евъргрийн на бъдещето. То е исторически акт.
Елин Рахнев
„Адът, това са другите”, казва навремето Жан-Пол Сартр. Лично според мен тази философска мисъл би могла да се перифразира днес ето така: „Адът, това са маршрутките”. Онези жужащи превозни средства в градското (а вероятно и в междуградското пространство), които поставят на тренажорно изпитание емоционалната ни интелигентност. Но и нервната ни система. Ако случайно ни се наложи да ги използваме. Придвижвайки се от една точка до друга. От едно място на друго.
Да се качиш в маршрутка в големия град си е хазартна игра, рисковано действие. Никога не знаеш на какъв шофьор ще попаднеш. Нито в какво състояние е возилото. И това му е екстремното, но и болестотворното на преживяването. Не подозираш как ще стигнеш до желаното от теб място. Пребледнял или усмихнат. С високо кръвно, с внезапно паднало ти пред очите перде… Или предоволен от транспортирането на тялото ти до съответното местоположение. Независимо от обикновено налудничавото каране на роботизираните зад волана социални екземпляри.
Онова мото от онази кампания, което гласеше „Стигни жив!” и се въртеше в медиите известно време напълно отговаря на атаката на стадото маршрутки, които са окупирали градовете ни от доста време. Още по-смущаващото е, че свикнеш ли да се возиш на маршрутката на ужасите, ти свикваш и да се отнасяш с пренебрежение и към собствената си съдба. То е като да се качиш в раздрънкана кола, в която пиян до козирката е решил да ти направи „услуга”, но си готов да се жертваш заради неотложното пътуване, за да не губиш излишно време. Нали все по-нетърпеливи и по-забързани станахме, как иначе.
Но на кого му трепва, че агресивното каране на маршруткаджиите, които рядко се замислят, че има правостоящи в бусовете им, е крайно травмиращо дори и за най-инертно настроените пътници. Неприятното е, че освен показната им посредственост шофьорите години наред си позволяваха да не дават билетчета на пътниците. Гледаха да си изкарат отгоре някой и друг лев, а непукизма им беше демонстративен и унизителен.
Шофьорът мълчи, иска предварително подготвена точна сума от теб, но не ти дава билетче. Втренчил се е в пътното платно, прави се на ударен. Надува се, прави се на прекалено зает. Защо трябва да си прави труда да посяга към билетите и да ти подава твоето билетче, когато може да си прибере твоите пари в джоба… Не се срамува, а напротив – горд е, че няма да отчете реалната бройка пътници в края на работния ден, а ще си задели тлъста сума, за да преметне шефовете си. Как така ще печелят те на негов гръб?! Да не е луд да обикаля цял ден града с маршрутката, а накрая да вземе някакви си му там смешни пари.
Е, случва се и някои от тях да го играят коректни и да дават билети, но не знам дали сте попадали на шофьор, който при качването ви в маршрутка си наплюнчва пръстите, за да извърши съответното действие. Отблъскващо и крайно неприлично…
Интересно защо постоянно препускащите из града граждани търсят заместител на тролейбусите или автобусите, избирайки маршрутките. Те не предлагат нормално пътуване. Е, разбираемо е, но донякъде. Малко по-скъпо им излиза от другите видове транспорт. За сметка на това пък имат шанса да си спестят изгубено време. Но не е ли парадоксално, че предпочитат транспорт, който влошава настроението им, крие твърде много неизвестни?
В маршрутките като символ на съвременните ни по-големи градове винаги е мръсно, седалките са изпокъсани, а и мирише лошо. Лъхва те лоша миризма дори от самите шофьори, които – необяснимо защо – изглеждат като клошари. Носят се мърляво. Пушат без да се съобразяват с претъпканото с пътници малко пространство в бусчетата. Говорят шумно по мобилните си телефони със свои колеги: коя маршрутка от конкурентна (или собствена) линия по кое време и къде точно е минала; дали някой от колегите бил закъснял, дали е задминал шофьора и му е взел клиенти… На висок глас, без да ги интересува, че досаждат с „диспечерството” и „доносничеството” си на пътниците, които са благоволили да се возят в маршрутката им. Упражняват ежеминутно арогантността си върху невинните и полуанонимни пътници в буса.
Има известна проява на лекомислие и неосъзнато желание да изтърпиш унижение спрямо личността ти, но с цената на всичко все пак да стигнеш навреме там за където си се забързал. Да спестиш пари, както се казва, да не вземеш такси, но в името на кошмарното пътуване да спазваш този всекидневен ритуал на придвижване с цената на личен дискомфорт. То и без това никъде навън не можеш да се почувстваш комфортно, та една маршрутка ли ще те изплаши сега… Голяма работа, казваш си, и толкова.
Разбираемо е, че задръстванията в големите градове предизвикват лични и професионални драми. Всеки гражданин иска да стигне навреме в работата си, да не закъснява за среща. Но да се довериш на маршруткаджии днес е по-опасно от това да се довериш на един столичен таксиметров шофьор – макар повечето от тях заслужено да носят прозвището „бакшиши”. Возенето в маршрутка издава мазохистичните наклонности на хиляди забързани хора, за които правото на спокойствие и чистота в градската среда отдавна е проява на претенция, излишна проява на субективен вкус към живеенето в урбанистичната джунгла.
Но има и още по-тревожно тенденция. На раждането на ново поколение. Това на „запушените уши”. С айподите.
Пътувам си тази сутрин с маршрутката. И какво да видя. От петнайсетината души в бусчето, наблъскани един до друг като в концлагер, поне петима бяха със слушалки в ушите. Откъснали се от суетнята. От мълчанието на околните. Потънали в техен си свят. Изглеждат неутрални, отвъдни. Хем са тук и сега. Но хем и не са.
Маршрутката претъпкана. Задушно, потискащо. Няколко души, „оборудвани” с айподи! Мода? Вид измъкване? Спасително уединение от миниобществото в шофираното с бясна скорост превозно средство? Преди десетина години си беше лукс да имаш уокмен. Рядко можеше да засечеш по улиците човек със слушалки в ушите. Те не бяха и много по джобовете на обикновените хора. Но сега технологиите се развиха до такава степен, че простосмъртните спокойно могат да си закупят за прилична сума елегантни като форма музикални устройства, които да те отнесат в съвсем други емоционални състояния.
С айпод в маршрутката ти имаш „привилегията“ да си нещо като пътуващ непукист, самодоволен социален призрак. Или… леко асоциален. Важното е да си като другите… Знам ли. В хаоса на придвижване в големия град, в невротичната обстановка вероятно това е вид спасително бягство, но модата на айподите превръща все повече хора в карикатури. Нямаш кой знае какъв избор да изпиташ наслада от чувството, че си част от някаква (макар и мобилна) общност. Като че се самонавиваш да си хем социално животно, хем асоциален типаж.
Задава се нова порода хора – на тези със запушените от айподи уши, на тоталните непукисти. Задава се нова програма за оцеляване в градското – да (зле)поставяш на непрекъснати изпитания сетивата си. А маршрутките и айподовите граждани са убедителни доказателства за отсъствието на нормалност и елементарни условия за живот в разградената ни и провинциализираща се столица. Няма две мнения по въпроса.
Коства усилие да прозреш поезията в града през маршрутите и маршрутките й. А айподовите крачещи са като подвижните некролози на умъртвената скоростно и предумишлено красота на европейската ни столица.
