Dark
Light
Today: 21/09/2024

Реквием за Зикина

Наричаха я Зикина и беше потомка на онези фараонови чеда, изкусни майстори-ковачи, преселени преди много години от Египет в Родопите, които местното население нарича “агупте”, а в Чепеларе – понякога и с добродушно-закачливото “фараони”. С течение на времето те се бяха приспособили към местния бит, та родопчани ги приемаха по-скоро за свои, разграничавайки ги от гастролиращите (изглеждащи досущ като тях) навремето тук цигани – “решетари” и “копанари”. Не беше съвсем с ума си, а на младите си години беше с впечатляваща външност – факт, от който се възползваха разни отрепки, та раждаше и деца. Живеше в някаква къщурка-колиба – далече, почти в гората, стъпила на стръмния скат на дървени крака-греди – като къщичката на баба Яга, половината от която бе рухнала една нощ и оставила другата без външна стена – озъбена като след бомбардировка.

Когато Зикина остаря, съвсем заприлича на сметилник – така  наричаха тук навремето дрипавия влажен парцал, с който забърсваха пепелта и останалите в пещта въглени, преди да сложат там хляба.

Чупи крак или крака, които не зарастнаха както трябва, та накрая се придвижваше с патерици. Беше следвана неизменно от едно подобие на  куче – мелез някакъв с изтекло око, продукт на уличната селекция, с козина на мръсни фитили, пълна със сламки, репеи и мръсотия – сякаш с него метяха улиците, което ходеше с наведена глава, влачейки изсъхнал крак подобно на стопанката си.

zikinaЗнаеха я всички – и големи, и малки и не едно поколения деца израстнаха благодарение на нея – бързаха да изядат попарата си, че Зикина чакала отвън, за да ги сложи в голямата си торба и отнесе в гората. Понякога говореше не съвсем свързани приказки или изпадаше във внезапни изблици на гняв към анонимен събеседник, които изразяваше с яростни монолози. Когато в зимна вечер се прибирах вкъщи и я виждах как се тътри силно приведена напред, почти лежейки разперена върху патериците – като прикована на кръст, който я смазва с тежестта си, и скрибуцайки се влече след нея по замръзналия сняг, изтръпвах – защото знаех още колко път я очаква до порутения й дом. Заприличваше ми на огромно насекомо, което, осакатено от зли деца, потропва с претрошените си крайници и мъчително бавно се влачи към дупката си. И тогава се сещах за илюстрациите на Жендов към цикъла “Зимни вечери” в едно старо издание на Смирненски – мизерни  бордеи, също така мизерно осветени от жалка лампа, която – в изцъклено студена нощ – хвърля  жълт сноп светлина над тях (бяха изпълнени с туш, но просто усещах, че светлината е жълта – както бе жълта гостенката в бордеите, туберколозата.) И си мислех, че Зикина и спътникът й подхождат много повече на този декор – в тази болна, охтичава светлина, а не на нашия лъскав двайсет и първи век. А може би те просто бяха избягали от там, подлъгани от шума и блясъка на нашето време, наивно  вярвайки, че то е по-добро и ще им отдаде дължимото.

Веднъж – беше горещ летен следобед – я видях да спи в обичайната си поза до дремещото куче на тротоара на главната ни улица. Влязох в близкия магазин и купих хляб и други неща, след това я побутнах и подадох пакета. Тя бавно повдигна глава, и през мръсните посивели кичури коса, видях как отдолу към мен се устремяват две очи, в които нямаше и намек за безумие, а излъчваха някакъв щастлив унес – може би още под влияние на красиво съновидение. После постепенно се изпълниха с болка, тя дойде на себе си и също така бавно пое пакета и ми благодари – съвсем по човешки. И тогава ме осени мисълта, че Зикина съвсем не е луда, а е един напълно нормален, но много чувствителен човек, който, изтръгнат от прекрасните си сънища, като не може да понесе лудницата покрай себе си, изпада в депресия. И в този момент я почувствах близка – като моя отдавна изгубена сестра, която откривам сега и чието наследство ние, преструващите се на нормални от голямата лудница, сме присвоили някога, обявявайки нея за луда.

Бяха я открили в едно мразовито утро на пътя – полузарита от снега и студена като него. Разбрах за това десетина дни след като я бяха заровили, нажалих се и си представих как умира – самотна, навън в зимната нощ. Как смъртта тихичко – за да не я изплаши, е вървяла  на пръсти след нея, и когато Зикина е полегнала да си почине в снега, я погалила и целунала, от което душата на нещастницата избухнала в ридания – защото това била първата милувка, която получавала в живота си; как студът започнал полека да изтласква болката от изтерзаното й тяло, и колкото повече животът си отивал от него, толкова по-добре се е чувствала тя, докато накрая – възторжена и опиянена – преминала с усмивка в най-щастливия си сън – този, който интуитивно е очаквала през целия си живот, сънят, за който е мечтала може би в съня си, когато я събудих, за да й дам храна.

Тогава през главата ми мина безумната идея да я почета с некролог. Но колежката, пред която я споделих, внимателно – като на разстроен човек, ми обясни, че жеста ми няма да бъде разбран и само ще си навлека присмеха на околните. Не събрах кураж и се оставих  да бъда разубеден (защото така ми беше по-удобно – тези наши малки подлички удобства.) Но оттогава се чувствам неин длъжник.

И се питам: кой ще предизвиква сега нашето милосърдие (защото то се явява най-вече като телевизионно шоу по Коледа.) Или се радваме, че градът ни придоби по-европейски вид без спящата по тротоарите саката просякиня, без несвързаните й приказки и без мърлявато й куче?

Не си ли даваме сметка, че тя ни бе изпратена като изпитание, като индикатор на нашата обща лудост? Е, сега вече сме спокойни – изпитът мина, скъсани няма и всички дружно, по европейски, продължаваме напред…

Напред продължава и Зикина – изпълнила земната си мисия и богато възнаградена за нея, убеден съм в това. Дори я виждам понякога в съня си как с щастлива усмивка върви боса по росната трева на едни други селения – млада и стройна, като “кобилка във фараоновата колесница”, а до нея с тиха вълча стъпка се плъзга чистокръвна немска овчарка с копринена козина и пламък в очите. И бързам, преди да се е  скрила от погледа  ми – защото  тя почти лети, да й кажа: “Прощавай за ограбеното наследство, сестро, и приеми тези редове като един закъснял реквием.”

Дарение за сайта

Вашият коментар

Your email address will not be published.

three × 5 =

Previous Story

Адът, това са маршрутките

Next Story

Прощално писмо

Latest from Blog

Подкаст на списание „Свет“ – Единството на Църквата: Преобразяване в свободата

„Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия, култура и пътешествия представя нов брой на своя подкаст, който е посветен на актуалната тема за единството на Църквата.  По думите на едно дете:

Подкаст на списание „Свет“ – И светлината в мрака свети

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия и култура, е посветен на светлия празник Рождество Христово. За поредна година обаче празникът е помрачен от печални

Подкаст на списание „Свет“ – войната и миротворците в един дехристиянизиран свят

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия и култура, е посветен на войната. Трудна и тежка тема, която няма как да бъде заобиколена, не само

Втора част по темата „Провален човек ли е родителят“: подкаст на списание „Свет“

Във всяко семейство стават грешки и се проявяват страсти, но ако съществува любов, не се получават рани. Митрополит Йеротей Влахос Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“: Провален човек ли е родителят

Вторият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия, култура и пътешествия, е посветен на родителските изпитания и предизвикателствата в съвременния технологичен свят. Пренаситени от информация, успяваме
Go toTop

Don't Miss

Мол с офиси и подземен гараж

Един петък, точно в шест следобед, обектът си тръгнал от

Хората на Етиопия

Първото усещане при допира с етиопците е шок. Крайна бедност.