Докато следвах в Юридическия факултет на Софийския университет, се бях натъкнал на един подзаконов нормативен акт със заглавие „Наредба за изкуственото оплождане на жените“. Наредбата беше от 1987 г. и отдавна е отменена, но още си спомням спонтанната асоциация, която заглавието й предизвика тогава у мен – дълга опашка от жени, чакащи пред вратата на лекар с гумени ръкавици и инструмент с дълъг накрайник. „Моля, следващата!“.
Конвейер, производствена линия, бързо обслужване и върволица от снабдени с бебета майки – щастливи и делови – в края на индустриалния цикъл.
Технологиите в служба на човешкото щастие – не е ли това една сбъдната мечта? И кой би посмял да изрази някакви резерви пред гледката на щастливите родители, сдобили се с дълго чаканата рожба? И дали студентските ми асоциации и интуитивни опасения за превръщането на майчинството в механизирана промишленост имат изобщо някаква стойност днес?
Двадесет години по-късно обаче ми се налага да се върна отново към преживяното тогава неясно потръпване. „Изкуственото оплождане“ отдавна вече не е нито екзотична, нито труднодостъпна процедура. Билбордове с епруветки и излизащи от тях бебета ни показват, че методът „ин витро“ вече е част от живота. Първите „бебета от епруветка“ вече са възрастни хора. Днес технологиите позволяват и предлагат много повече. В Китай, например, много двойки избират предварително пола на детето си – и това заплашва да се превърне в демографски проблем, заради предпочитанията към мъжки отрочета. Вече е възможно (макар засега да не е законно) клонирането на човешки ембриони, замразяването на ембриони за неопределено време, ембрионална диагностика на определени заболявания (с опция за аборт), наемането на утроба за износване на чуждо дете…
Съвременната култура е дълбоко релативистична – и едно от следствията на този релативизъм е безкритичността; отказът от каквато и да било рефлексия от страна на обществото върху моралните въпроси, които новите биотехнологии поставят пред човека. Този отказ е предопределен – от посредствеността на масовата култура, от принципа „каквото не е забранено, е разрешено“, от вседозволеността, подплатена с пари и интереси.
И още една предопределеност – щастието на родителите, които по една или друга причина не могат (или не искат, както често е случаят при сурогатното майчинство) да имат дете по „традиционния“ начин. Аргументът на щастливите родители е толкова силен и всеобхватен, че понякога забравяме, че чаровното здраво бебе е само едната страна на монетата. Не виждаме, че кантарът има и втора везна; всъщност, отказваме да признаем дори, че изобщо има кантар.
Но кантар има и везните му наистина са две. Поне аз вярвам, че ако спрем да претегляме и да разсъждаваме, губим нещо твърде важно – нещо, което чаровните ни здрави бебета един ден може би няма да ни простят.
