В своите предавания той говори по теми, които повечето от нас обсъждат само на масата в кухнята. А изказвания като: „Ех, че гадина е този Татаров“ приема като комплимент. Понякога звучи рязко или както той сам казва „екстремно”. Според него така трябва, за да се събудим от летаргичния сън. За държавната „алкохолна“ политика, за това, кое може да бъде забранено и кое не трябва, разказа Валерий Татаров.
Културната употреба
на алкохол като културно самоубийство
Как ви се струва идеята, предложена от няколко депутати, за забрана на продажбата на алкохол в петък? Тя бе отхвърлена веднага, но предизвика активни обществени дебати.
Да, акцията бе прекратена на мига. Същия ден на обяд чухме отговора, че затварянето на магазините за един ден няма да има никакъв ефект. Искам да попитам: „А вие какъв ефект очаквате?“ Това трябваше да бъде символична акция, сигнал от държавата към обществото: „Хора, пиянството е бич, ние постепенно ще въвеждаме зони на трезвеност“.
Битува мнението, че е по-добре да не се забранява, а да се възпитава култура на употреба на алкохол. Ако се затворят магазините, хората ще купуват нелегален алкохол.
Така и така се купува нелегален алкохол и без всякакви акции за обучение по културно пиене. В това са заинтересувани лобистите на алкохолния бизнес. Аз самият започвах да пия културно, а завършвах със запои. Културното пиене е като културното самоубийство: да не скочиш от небостъргача и да се размажеш на асфалта, а красиво да си прережеш вените във ваната сред плуващи бели рози. Не, аз смятам, че в Русия са нужни твърди забраняващи мерки. Държавата трябва да има ясна позиция, ясно отношение към алкохола.
Как да се изразява тази позиция?
Със същите тези трезви петъци, задължителни предавания по телевизиите. Но най-важното трябва да бъде извеждането на алкохолните напитки от хранителните магазини. Защото това не е хранителен продукт, а вещество, което променя съзнанието, да вкусно, да слабоалкохолно, но променящо. Свободата на избора трябва да е в чист вид: искате – пийте, искате – не пийте. А сега и да не искаш, пак пиеш, прекалено много са предложенията. Околните те сочат с пръст. „А ти защо не пиеш?“ – „Просто не искам“. – „Болен ли си?“ Колко пъти съм го чувал! И някак си разговорът става тежък – сред нас има трезвеник…
Когато няма мерки от страна на държавата какво може да направи конкретното средство за масово осведомяване или конкретният журналист?
Държавната политика към проблема е определяща. Аз често правя предавания за пиянството и трезвеността, но аз съм чуждо тяло в журналистическото общество, цирей, който не се харесва, затова и нямам последователи. А и не всеки може да притежава моята откровеност, наричана по народному дързост – да говориш, изхождайки от собствения си опит.
Водя предавания за трезвеност по радио „Мария“, където си позволявам откровени признания. Така и започвам: „Здравейте, аз съм алкохолик! Вие ме познавате от ефира, но сигурно не знаете за моя печален жизнен опит. Ето ме, такъв, какъвто съм. Но аз се промених и затова говоря за проблема си с лекота и мъжество“. Това предизвиква интерес, говори не теоретик, не токсиколог, а свой. Отношението към това, което говоря вече е друго.
Можем ли
едновременно
да обичаме
и да пием?
В кой момент „културно пиещият“ се превръща в пияница? Да допуснем, че съпругът смята, че две бутилки вино два пъти в седмицата не са нищо особено, всичко е под контрол. А съпругата прави скандали.
Ако тези бутилки не го променят, то трябва да се премълчи. В друга ситуация, след време, намирайки се в обятията му, жената може да каже: „Вася, обичам те, но така се чувствам напрегната. Страхувам се за теб. Помисли, моля те, защото може да се случи нещо лошо“.
Разбира се, системната употреба на нискоалкохолни напитки рано или късно води до повишаване на дозите и градуса. Но най-страшната заблуда на всички съпруги е, че могат със строгост да преборят алкохолика и да решат проблема. Изцелението от алкохолизма е индивидуална работа, бих казал даже интимна, изискваща честно уединение сам със себе си. Това е като разговор с Бога. Никой никога никому няма да може да помогне. Може би само брат на брата, който сам е преминал през този ад. А при останалите е само истерия и строгост. Аз съм се сблъсквал с това: заключваха ме, криеха ключовете и единственото чувство, което изпитвах беше ненавист. Всеки сам трябва да достигне дъното, сам да се отблъсне и да изплува на повърхността.
Точно от това се боят съпругите.
Нека говорят за това, но не в момент, когато съпругът пие. Нека се случи после, когато е трезвен. Той не само пие и злоупотребява, явно с него се случва нещо тежко, мъчително, щом в трезво състояние не намира удоволствие от живота. Казано под секрет, пиянството е тежка работа. Нищо хубаво няма в него. Когато си млад съществува една еуфория и измамна лекота. Но с възрастта това изчезва и на смяна идва тежестта на битието. Пийнал си и като че ли тежестта изчезва. Добавяш още и още за да се задържиш по средата между щастието и нещастието. В този момент се чувстваш добре със себе си, а съпругата ти натрапва своята воля: „Спри“. На теб ти е хубаво, а тя ти пречи!
Трудно ми е да си представя как мъжът се е напил вечерта, а на сутринта жената подбира нужните думи…
Не искам да давам съвети на жените. Но искам да повторя нещо важно: там, където има пиянство и където има отвращение към пияницата, там няма любов. Който обича, не предава любовта си. Как мога да обичам и да пия едновременно? Моята любов е непълноценна, болна. Когато се влюбих сериозно втори път и се ожених радостта ми вече е само в семейството. Какво е алкохолът? Той е подмяна на радостта. Ако обичаш и се грижиш за децата си как ще се прибереш при тях пиян? И този мъж с двете бутилки вино е там, където нещо не върви, там любовта си е отишла заедно с радостта, а алкохолът е дошъл като заместител.
На мен също ми е интересно коя е причината за пиянството? Празнота в душата ли е или химическа реакция?
Започвайки за пръв път си мислиш, че с помощта на спирта можеш да решиш някакъв проблем. Този, който пие, се чувства по-смел, по-талантлив и мозъкът го запомня. Той помни тази „радост“ и след известно време сигнализира: „Скучно ти е? Пак ти е зле? Отново смяташ че живееш лошо? Пий. Помниш ли, беше ти хубаво“.
Отвратително е
да държиш в ръце
черен дроб
на алкохолик
Говорихме за възможните причини за пиянството. А вие как започнахте?
Ако си съвестен по принцип, когато започнеш да лъжеш в живота си, съвестта ти се оттегля в летаргичен сън. Пийнал си и хоп… „Какво толкова се измъчвам?“ Когато разбрах, че пия защото ми е хубаво да забравям, че имам съвест и дългове първо престанах да лъжа. „Знаете ли, Иван Семьонович, отдавна исках да ви кажа, че сте подлец!“ Станах праволинеен и рязък. Излишните приятели отпаднаха, но се появиха много истински. Появиха се предложения, проекти, работа, която ми липсваше, пари, които нямаше да изкарам, ако пиех. В края на краищата всички искат да работят с човек, който не лъже.
Всички знаят, че аз трудно общувам. Не всички обаче знаят, че по принцип съм добър човек. Аз просто съм „зъл“ в работата, праволинеен съм, но пък съм перфекционист. Ето ти договор, ето ти поръчка за документален филм. По този начин заработих парите за апартамент.
Тоест вашето дъно, от което се отблъснахте са били редица умозаключения?
Моето дъно беше в известен смисъл физиологично. Господ ми е подарил тежък махмурлук и аз много страдах. Особеност на организма. Често виждах как пием заедно, на сутринта приятелите ми са свежи, а аз съм развалина. А в професията ми е необходимо да съм във форма.
Сам ли се измъкнахте или ви помогнаха?
Сам. Макар че преминах през всичко – токсиколози, психиатри, у нас и в чужбина. Малко преди да спра присъствах на аутопсия на алкохолик. По принцип мозъкът е розов на цвят, а там видях десетки микроинсулти и поразени зони, те са други на цвят, защото са мъртви. Гледах всичко това като омагьосан. Беше ми нужен образ и го получих. След това ми разрешиха да пипна черния дроб. Отвратително е да държиш това нещо в ръце. Довърши ме обаче белият дроб на пушач. Когато се отваря гръдния кош оттам се носи мирис на катран, смесен със смрадта от трупа. Аз го запомних. Включи се рефлексът и не се изключва вече толкова години.
Да вдигнем
наздравица със спринцовки?
Как се прави ефективна профилактика? Имате двама сина, как ги предпазвате?
Имам и две дъщери от първия брак. Те са големи, самостоятелни, дами… Нищо не можеш да направиш, със заплахи не се получава. Просто в семейството трябва да цари атмосфера на истина, доверие и вяра. Ако вкъщи всичко това е заложено, улицата е безсилна. Ако в семейството всички са честни, ако има диалог, ако никой никого не предава – децата виждат и чувстват. В дома въобще не трябва да се внася алкохол.
Въобще? И даже шампанско на Нова година?
Не трябва! Всичко започва с шампанското. Не можем да пием вода? Нашата „съветска“ представа е, че по малко може. Как можем малко да изневерим? Как така на масата ще има алкохол и аз ще се чукам с децата? Значи можем и със спринцовки да вдигнем наздравица? А каква е разликата между водката и хероина? Нека ви отговорят наркоманите.
Вие смятате, че няма разлика?
Да, абсолютно. Не сте ли виждали пиян човек? Той е тежко отровен, той просто е никой. Полужив. Сутринта нищо не помни. Той се връща от оня свят. Взех интервю в затвора от мъж, осъден за убийство след употреба на алкохол. Той разказва: „Събуждам се, чувствам се зле. Мисля си, вчера прекалихме. Отварям очи и виждам, че съседът лежи на дивана, а в гърба му забита брадва. Започвам да си спомням, че бяхме само двамата“. Убил е човека с брадва и нищо не помни! За какви компромиси говорим!
Според вас пътят към трезвеността трябва ли да води към вярата?
Важно е да уточним какво разбираме под „вяра“. У нас още от съветските времена вярата прилича на партийността. Дълги години смятах, че съм вярващ, „щом съм руснак, значи съм православен“, но на практика бях абсолютно невярващ. Моето беше гражданско чувство, а не духовно. След това, когато видях закономерността между своето поведение и Неговата милост или изпитания, аз разбрах какво е истинска вяра.
Говоря ви за пряката връзка между вяра, трезвеност, любов и честност. А вярата, съчетана с пиянство, изневяра и нечестност не е вяра. Нещо като: Аз съм партиец, ходя на събрания, но понякога преспивам в изтрезвителното, там се откупвам, после следва покаянието ми и партийността ме оправдава. Днес много от нас продължават да бъркат понятията, а често и нашите йерарси изискват именно партийност във вярата. „Дайте да увеличим количеството на енориашите, да строим църкви“. По принцип това не може да не ме радва, защото количеството ще прерасне в качество. Но за мен изначално е важно именно качеството.
За човека, който се опитва да спре да пие, Бог често се превръща в токсиколог: „да, вярвам, вярвам“, и започва да си внушава, че се е излекувал. Той е станал вярващ сякаш е взел партиен билет и чака ред да се промени. А на практика се занимава със самолечение и място за Бога тук няма. Но има такива страдания, които не искам да си спомням, когато ти е толкова зле, че виждаш края.
Много пъти съм интервюирал хора, които разказват: „Ето това е. Просто идва краят и падам на колене“… Защо? Та той никога в живота си не е правил това, а изведнъж нещо го пронизва. Това е вече друго. Това е опитът на вярата, опитът от срещата вече няма да изчезне. Това е същото като алкохолизма, колкото и грозно да звучи, получил си малко радост и вече търсиш пътя да се върнеш към нея. Четеш молитви, постиш, участваш в службите, само и само да върнеш онова състояние, отново да почувстваш срещата с Бога. В тази координатна система пиянството и наркоманията са антивяра, там е добре и без да търсиш Срещата. Това е противоположният полюс на вярата.
Превод от руски Жанета Дилкова
Източник: www.pravmir.ru
