Човекът, който сееше лъвове (В памет на Йордан Радичков)

„Есента баща ми умря и тогава аз продължих да сея лъвове в нивата и да жъна зайци от нея. Съседите известно време се смяха, че сея лъвове, а жъна зайци, но после престанаха да се смеят и взеха да ме гледат накриво. Откъде-накъде, викаха те, ние ще сеем леща, а той ще сее лъвове! Той да не би да е по-горе от нас! За да угодя на съседите, се отказах от лъвовете и почнах и аз да сея леща. Тогава те почнаха да се смеят и да говорят зад гърба ми, че не става човек от мене. Баща му, викаха те, сееше лъвове, а тоя седнал да сее леща. Тогава разбрах, че не трябва да слушам съседите. Сей лъвове, милостиви читателю, та макар и да жънеш зайци! Може би един ден съдбата ще те възнагради и сред мършавите зайци в твоята нива ще те срещне спокойно лъвът. Бог да те благослови!“ (Йордан Радичков, „Домашна тетрадка“)

Господ натоварил каруцата си и като вървял с нея нагоре по баирите, изтърсил от нея едно селце на име Калиманица, „малкото отечество“ на Йордан Радичков, човекът, който ни учеше да сеем лъвове. Сега селцето е дъно на язовир, но тогава то било цялата вселена на момчето с босите нозе, в която се побирала къщата, дворът с чистото пране, мама, която събира прането, циганите, които раздават кестени, войнишкото кепе, момичето, предизвикало първите сърдечни вълнения, селската главна улица с двете сладкарници. Тепавицата край сиромашката река, малката църквица с кръста, изкован от два ралника, воденицата и кладенците са в центъра на картината, оградена от камъни като диви зверове, в които дремят много стихии. Отечество като „педя земя“, но колко много хора и идеи са утъпквали козите пътеки на българския североизток, оставили своя отпечатък в сърцето на едно момче.

Децата обичат кучето Марчо толкова, колкото биволите и близките си. Пред вратата на къщата баба е сложила слънчоглед, та като дойде дяволът, да се спре и да каже: „Я, тия пък тук турили слънчогледова пита! Я да преброя колко дупки има в тая пита!“. И ще забрави да влезе в къщата, че облаците клякат върху хълмовете и се задава Войната. Макар да е далеч тя, селцето живее с нея. Хората продават беднотията си, един – скъсания мях от хармониката, друг – единствения оцелял ботуш – може някой еднокрак да го купи, а пчелите раждат горчив мед. Камъкът около селото крие я звяр, я човек, я разпятие, но само каменоделецът може да разпознае какво спи в него. Пипнат ли го нечисти ръце, обаче, камъкът става на сол. Не може предателят да издига паметник на героя. В един камък спи ангел. Е, „не е кой знае какъв ангел, ама при нашата беднотия, все пак е ангел“…

„Бомбето бе „Борсалино“ и трябва да отбележим, че тогава то минаваше за монтевереса на бомбетата (европейците  наричаха  Монт  Еверес най-високият  връх на света, Чомолунгма; той още не бе изкачен от Тенсинг и Хилари и поглъщаше много експедиции в ледниците си). Италианците  си имаха тайна за производството на щумпа, от които се правеха бомбетата, затуй бомбетата им бяха най-леките в света.
Напредналите и цивилизовани държави се съпротивяваха на  бомбето, цилиндърът  правеше отчаяни опити да се задържи и въпреки съпротивата си, се ограничи в сферата на дипломацията. Когато застреляха сръбския крал във файтона, бомбето първо прикри страха върху лицето на монарха, защото лицето на един крал трябва да бъде или усмихнато, или мъжествено, или благородно, но никога – изплашено. Бомбето проникна постепенно в Европа, изхвърли в Дунава  влашката и маджарската  филцова  шапка,  изтика на север наперената тиролска шапка и проникна дори на  Британския  остров,   като превзе англичаните за голяма тяхна изненада. Британските жители  продължаваха  да  пушат  лули край камините и да четат Дикенс, и приеха бомбето с усмивката на Мона Лиза, започнаха да го разхождат в прочутите си ролсройси и се примириха, че със същата усмивка са доказали също тъй, че са парламентарна  държава.
Та, тъкмо в това време, когато едната половина на земята бе под сянката на бомбето, а другата половина под сянката на желязната войнишка каска, нашият българин си купи въпросното Бомбе от Италия, преди да тръгне на път за своето отечество…“ („Малки жабешки истории“)

В небето над селцата на българския Северозапад преминава големият Аристотелев път за прелет на птиците. Уморени кацат ятата в топлиците за почивка и да си набавят храна. Добре дошли на българска земя! Тя е „малка по територия, но сърцето на българина е голямо и в него винаги има място за изпратения от Бога човек“. Или за щъркел…

„Живеейки под този въздушен път, ние виждаме постоянно как Бог се е погрижил за всичко. И как нищо на този свят не става без Божието благоволение“.

Година преди да тръгне на училище, едно куче предизвиква такъв страх у малкото момче, че то загубва гласа си. Най-добра приятелка на бъдещия писател в тези години е Глухонямата, която го хваща за ръка и го води на реката, да ловят попови лъжички и малки жабчета. Завинаги у него ще остане усещането за присъствие на още един човек, който го гледа през рамото. И се чувства задължен винаги когато говори, да говори и от името на глухонямото момиче… На 13-годишна възраст Йордан Радичков изгубва баща си Димитър. Неговата майка сама отглежда двамата си сина.

Момчето често е слушало следната история: преди време около трийсетина човека от село Калиманица емигрирали в Америка, поработили там и се върнали. По време на войната близо до селото паднал американски самолет. Седемте американски пилоти били арестувани и докарани в селото с каруца. Бившите емигранти, които са били работници по Мисисипи, на развален английски започнали да разпитват пленниците дали знаят еди-коя си река или „фарм“. Американците били потресени – в тази дива страна, в това диво място, в това малко селце хората говорят английски и знаят имената на американски реки, за които те дори не били чували…

Йордан Радичков завършва гимназия в Берковица през 1947 г. По български език и литература изкарва все тройки – никога не се научава да пише съчинения по правилата, с увод, изложение и заключение. Започва и свършва както си ще всяко съчинение, без шаблон, но с много красота – така, както разказва народът. До края на живота си писателят няма да спазва правилата и ще следва интуитивното си вътрешно усещане за разказ, което не може да се научи в университета. Никога не посяга сам да си поставя ограничения или да спазва указания как се пише. „Университета го виждах от трамвая“, споделя писателят по-късно. Затова пък цялото му творчество е един уникален неповторим университет. В делника стават толкова много чудеса, но трябват Радичковите очи, за да ги видиш.

„Аз може би съм разглезен малко от Бога… писането винаги ми е било лесно“.

Родното място на писателя – селцето, „изпаднало от каруцата на Бога“, остава под водите на язовира, но животът в него, хората живеят в неговото творческо въображение. Филмът „Последно лято“, който режисьорът Христо Христов реализира през 1974 г., започва с кадри от разрушаването на къщите в съседното на Калиманица село Живовци. Хората изоставят домовете си, само „последният мохикан“ не иска да напусне своята „педя земя“. В напразната съсипия на стотици животи вероятно се крият корените на безрезервната преданост на писателя към родния Северозапад. „Всичко, което съм написал, е от моя любим край, който е като дълбок кладенец. Аз каквото можах, изгребах“… А филмът получава награди в Атланта и Лос Анджелис, САЩ, в Тулон, Франция…

„Българинът, особено този от нашия ветровит северозапад, отглежда своите разочарования като Божия благословия. Но не защото е силен, или защото така трябва. А защото е разбрал, че това е естествено. И понякога се случва и така, че вместо да отстреля взетия на мушка дивеч, той навежда очи към очертаната върху белия сняг червена нежна спирала на свои и нечии чужди грешки и вижда в белотата на пропуснатия миг как се разстилат пред него шарените черги на детството… Дали защото точно в този миг на среща между Отсамното и Отвъдното разбира, че нищо не остава след човека, освен паметта?… Памет, облечена в думи. Думи-прошка, като от стара вълшебна приказка“.

„Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата й са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“ („Ние, врабчетата“)

Отдавна в любимия Северозапад на писателя вълшебството е като изсъхнал корен на цвете. Все по-рядко се излюпват „врабчета“ като Драги ми господине, Чику, Пиук и Мититаки. Днес децата растат с други герои, които имат квадратни глави и грозни тела. „Змейовете“, както са наричали там хората с повече акъл, отдавна са прелетели океана към чужди земи, а родната пустее. Няма ги мъжете, които свирят на окарина, а околните спорят дали Господ ще пусне човека с окарина в рая „да му пищи в ухото“. Друг обаче отговаря:

„Бог, като чуе окарината, ще рече: „Брей, че съм глупав човек, сума глина похабих да направя човек от нея, а не се сетих да направя окарина. Човекът излезе по-гяволско нещо от мене, взе глина и направи окарина. Да съм се подсетил по-рано за тая работа, хич нямаше да правя човек от глината, ами щях да правя само окарини…“ („Заекът“)

По тоя повод Драги ми господине направи следната забележка: Ти, драги ми господине, трябва да знаеш, че всяка жаба си знае гьола и всеки колекционер, колекцията. Откъде-накъде си седнал да колекционираш влечуго, драги ми господине! Да си видял случайно някое влечуго да е седнало да колекционира врабчета? Не си видял и няма и да видиш, драги ми господине, защото влечугото гледа как да те изяде, а ти си седнал да ги колекционираш! Еее, драги ми господине, драги ми господине!“ („Ние, врабчетата“)

След като завършва гимназия, бъдещият писател заболява от туберкулоза и се налага продължителен период на лечение от няколко години в с. Искрец, Софийска област, и в родното си село. Йордан Йовков изключително много впечатлява писателя и лекотата, с която описва полето – чак ти замирисва на сено и билки. Чете руска литература, като от всички най-близко усеща Гогол.
През 1949 г. започва да публикува свои импресии, разкази и очерци, а две години по-късно става кореспондент и редактор във в. „Народна младеж“. Сузи Гати е шеф на отдела „Писма на читатели“, това е бъдещата съпруга на писателя. Благодарение на нея, служебно той за първи път ще види морето, мините, ще се срещне с изумителни хора и съдби, а журналистиката ще го „хвърли“ на най-невероятни места. До края на 60-те години Йордан Радичков е редактор във вестник „Вечерни новини“, после член на редакционната колегия на в. „Литературен фронт“, в продължение на две години работи в Българска кинематография.

Първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората“, Йордан Радичков издава през 1959 г. До средата на 60-те години издава още няколко сборника с разкази: „Прости ръце“, „Обърнато небе“, „Планинско цвете“, „Шарена черга“, „Свирепо настроение“. Последният сборник е уникален с асоциативните си отклонения от жанра, където липсва центърът на повествованието и верижната последователност от действия. В разказите му едновременно живеят два свята, едниният – истински, другият­  ­– вълшебен, хората са хем живи и при все това измислени. В разказите се очертава посоката на неговия неповторим стил в съчетание на традиционни и нови похвати, стилово смешение и самобитна метафоричност, а разказите са изпълнени с иронично-анекдотична насмешка. Писателят едновременно е част от средата, на която принадлежи и от която произлиза, но я описва като наблюдател, от разстояние.

С Емилиян Станев се запознава в редакцията на в. „Литературен фронт“ и между тях се ражда истинско приятелство порадисилното духовно родство. Често разговарят за разни „хвъркати неща“, за кучета, ловни сполуки и несполуки. Извън редакцията не говорят за литература.

Ловът е истинска страст и за двамата. Известно време те са част от елитната ловна дружинка на Тодор Живков, който ги е водил в своето специално лично чакало – къщичка върху високо дърво, с печка вътре, да ги сгрее в студените зимни дни.
Натрупаните впечатления от това време писателят описва в пиесата „Образ и подобие“, която излиза години по-късно, през 80-те години на миналия век. Макар героите в нея да са съветници на царя, настоящите съветници на първия човек в държавата се разпознават в тях, подозират големи опасности за себе си и писателят чува такива „страхотии“ за произведението си, които и през ум не са му минавали. Пиесата е забранена, правят опити да сплашат писателя, че ще изселят семейството му от София, но мерките на властта срещу него не стигат до крайности, понеже творбите му вече се превеждат на много езици, „Опит за летене“ се играе в Америка и в Москва…

Иначе Йордан Радичков обича да ходи на лов сам. Вероятно ловът му е бил другият отдушник от директната политика, за която писателят казва загадъчно понякога: „Моите верблюди са по-стари от политиката“…

В сборниците разкази, които излизат от средата на 60-те до средата на 70-те години отново главно действащо лице остава човекът: „Водолей“, „Козята брада“, „Плява и зърно“, „Как така“. Със средствата на гротеската и пародията авторът представя сблъсъка между традиционализма в българското село и модерния градски живот. Преодоляването на човешката самота е представено чрез сближаването на човека с природата, а в „Спомени за коне“, в сблъсъка между онова, което отминава, и исторически неизбежното ново, което идва, се проявява онова стойностно старо, което е жизнеспособно и може да се приспособи в новите условия.

Неговите герои са някакви чудаци, които търсят изгубеното си прасе, вълнуват се от живота на жабите и птиците, абсолютно неадекватни на големите лозунги, гигантските паметници и идеологическия патос на партийните секретари. Единият от героите му стига до прозрението, че „жабата е мрачно животно“, друг страда, че са убили зеленото му дърво, някакви хора се превръщат във вълци. Пълна е суматохата, където не знаеш „под коя капа какво има“. Самият Радичков нарича пиесите си „театрална ръченица“, представена в салони, където „се играят предимно валсове“.

„Ние, малките народи, сме като малките деца – радваме се на всеки знак на внимание от страна на големите. Ние не познаваме високомерието и надмеността и не ги обичаме. Може би защото не сме владеели други народи. Вярваме, че всеки народ, голям или малък, има право на флаг и на глас. Страната ни е малка по територия, но с течение на годините човекът тук е наименувал всяка педя земя. Като е давал имена, по този начин българинът е покръствал земята ни. У нас даването на име се смята за кръщение. За да покръства земята си, човекът е избирал обърнатите към слънцето места, наречени Божи места.
Ние живеем тук, в нашата земя, повече от 1000 години и смятаме, че когато в един дом се роди дете, то Бог разпростира благостта си над този дом, като изпраща в него Своя ангел. При пътуването си в страната Вие вероятно ще срещнете много родители, извели на разходка своите ангели и дошли с ангелите си в църквата“.
(Обръщение  към папа Йоан Павел II на 24 май 2002 г.)

Често канят писателя да пише сценарии за новогодишните предавания по телевизията, след което неговото творчество навлиза трайно в бита на българите. От тях остават някои крилати фрази, които употребяваме и днес, но може би сме забравили кой е техният автор: „А какво да кажем ние с гайдите?“, „Висим като паяци в неловко мълчание“ и други.

В средата на 60-ге години писателят завършва своя роман-пътепис „Неосветените дворове“, от печат излизат сборниците с новели „Вятърът на спокойствието“ и с разкази „Ние, врабчетата“. По „Привързаният балон“ Бинка Желязкова започва да снима филм, а пиесата „Суматоха“ започва своя път по сцените на столичните театри. В сборника „Барутен буквар“ Радичков използва уникалния художествен похват да прехвърля герои от разказ в разказ и от книга в книга, така че целият сборник е обрамчен от съединителни нишки.

Критиката се опитва да разгадае литературните влияния на берковския писател, прави паралели между творчеството му и това на Светослав Минков, Кафка, Маркес. Това истински стъписва Радичков, който твърди, че започнал да чете произведенията на тези автори чак след като прочел в пресата, че се влияе от тях.

Академик Петър Динеков, Светлин Русев, Тончо Жечев, Константин Павлов, Георги Чапкънов са сред най-близките приятели на Йордан Радичков. Режисьорът Методи Андонов открива писателя за театъра, а Крикор Азарян прави балкански фестивал по пиесата „Лазарица“. Всъщност тази пиеса е писана за Григор Вачков, който има специално място в сърцето на писателя. Именно той изиграва някои от най-запомнящите се роли в театъра и киното по пиесите на Радичков – „Суматоха“, „Последно лято“, „Привързаният балон“, „Горещо пладне“.

Едно време, като слушах как старите хора в моя край разговарят помежду си, имах чувството, че си разменят златни монети… Сега, като слушам как всички ние разговаряме помежду си, имам чувството, че си разменяме книжни левчета, с които нищо не можеш да купиш! И може би тъкмо заради това, че нищо не може да се купи с тях, си ги разменяме така щедро помежду си!
Толкоз за едно левче.
(„Думи и думи“)

В средата на 60-те години Зако Хеския започва работа по филма „Горещо пладне“, по едноименната повест на Йордан Радичков. Това е история за спасяването на едно момче, чиято ръка е приклещена в основите на мост. Музиката е дело на Милчо Левиев. Този филм печели множество награди у нас и в чужбина – за нови изразни средства в киното и „Сребърната плочка“ в Швейцария.
„Ако съдбата на едно дете може да спре част от човечеството, то за съдбата на света човечеството трябва да спре движението на цялата вселена и да я обърне в посока, нужна за неговото спасение. Всъщност, това е единствената посока“. („Горещо пладне“)

Приятелството на писателя с Григор Вачков не е просто творческо и интелектуално, а чисто в човешки план. Методи Андонов поставя „Суматоха“ в Сатиричния театър и предпремие­рното представление поставя началото на едно дългогодишно приятелство между двете семейства. Тогава Радичкови живеят на бул. „Волгоград“, където майката на писателя – баба Младена, е подредила дома в неповторим колорит и уют. Празнуват всички празници заедно, а когато Григор Вачков вози с колата си писателя, умира от страх, понеже „ти не знаеш кого карам, какъв човек е той!“

„Нашето приятелство започна от пиесата „Суматоха“. Млад, черен като циганин, напет и въодушевен, Григор Вачков излизаше на сцената на Сатиричния театър със знаме от неостригана свинска кожа, за да извести, че: „Една суматоха не може без знаме! Няма нищо по-хубаво от това, да се развяват знамена и да се скандира.  Ако аз бях началник на държавата, щях да наредя половината от държавата да скандира, а другата половина да развява знамена и да бие барабани и ще излезем на първо място в света!“ (Йордан Радичков, слово за 60-годишнината на актьора).

Своеобразен връх в приятелството между двамата е пиесата „Лазарица“, която е писана специално за Григор Вачков. Любопитно е, че писателят никога не е слагал индиго, когато пише на машина, и единственият екземпляр от пиесата се изгубва. Когато пише втория вариант, Йордан Радичков обсъжда с Гришата сюжета, ситуациите, монолозите. Желанието на актьора е героят накрая да слезе при хората и да целуне земята, но отказът на автора за такова развитие е категоричен. Младен Киселов завършва спектакъла в Сатиричния театър, представлението трае 2,5 часа, а Гришата отслабва с 2-3 килограма на всяко представление.

Критиката определя философията на „Лазарица“ като по-жестока и крайна от абсурда в пиесата на Бекет „В очакване на Годо“, „защото страстите са български и абсурдът е още по-голям“.

Йордан Радичков и Григор Вачков са свързани толкова силно, че три дни след смъртта на Гришата (1980), Радичков получава инфаркт. Писателят лежи в реанимация, а санитарят му пошушнал в ухото, че на същото това легло е починал Григор Вачков, след което за втори път в сърцето на писателя избухва срив.

Романите „Всички и никой“ и „Прашка“ Йордан Радичков публикува в средата на 70-те години на миналия век, когато излизат от печат и пиесите „Януари“, „Лазарица“ и „Опит за летене“. Заедно със „Суматоха“, те са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др. По това време (1973 до 1986 г.) писателят е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на Народна република България, а през следващите три години е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

През 1980 г. Йордан Радичков гостува в Швеция при първата му номинация за Нобелова награда за литература. След завръщането си пише в пътеписа „Малка северна сага“ как „…издръжливото човечество, което изгуби всичките си гемии в своята тъжна и мрачна история, стои на брега на световния океан и продължава да се взира с надежда в океана“. Следва втора номинация за „Нобел“, но никой не може да каже защо и този път самобитният Радичков не е отличен с тази престижна награда…

Пиесата „Опит за летене“ е поставена в Берлин, но скоро е свалена от сцена поради следната случка: един източногерманец прелетял със собственоръчно направен балон над Берлинската стена. Йордан Радичков не се чувства притеснен от забраната да се играе спектакъла, а споделя на приятели: „Значи пиесата е свършила някаква работа“… Скоро след това обаче, чувството му за хумор отстъпва място на умората и писателят казва в едно интервю, че вече никого не би натоварил в балона…

„Всички ние за съжаление остаряхме, без да се усетим, убихме децата в себе си. Човек непрекъснато убива нещо в себе си, докато накрая и сам себе си изтреби.“

През 80-те години получава много престижни международни награди, между които италианската „Гринцане кавур“ за белетристика и наградата на Кралския шведски орден „Полярна звезда“. През 1996 г. е вписан в Почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен“ на Международния съвет на детската книга за „Жабешки истории“. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по света.

До края на 90-те години излизат от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд“,  романът „Ноев ковчег“, сборниците с разкази: „Хора и свраки“, „Малки жабешки истории“, „Мюре“, „Умиване лицето на Богородица“, „Автострада“ и „Пупаво време“ („пупа“ означава „корем“ на някои диалекти).

Двама шопи вървели, единият си води кравата по пътя. Гледат на пътя една жаба. Единият шоп казал – ей, ако вземеш да изядеш тая жаба, ще ти дам кравата. И другият я изял. След това, като повървели, тоя, дето получил кравата, вика на другия – абе, искаш ли да ти върна кравата, ако изядеш и ти една жаба? Колко му е, казва – ще изям. Той, който е изял вече жабата, знае, че не е толкова лесно. Другият изяжда жабата и той си му връща кравата. И като повървели, повървели, единият вика на другия – е що ядохме жабите?… Ужасно, наистина. Та и ние, сами си изядохме жабите… За всичко ние сами сме си виновни, никой не ни е виновен.
(Из последното интервю с Й. Радичков)

Последните години от живота си писателят прекарва в дома си на ул. „Оборище“, далеч от светски събития, политически кавги и „тълпи журналисти, въоръжени до зъби със звукозаписните си устройства“. Умората го е завладява и той не желае да пише. Чувството му за хумор е станало по-отсечено и саркастично:

„Когато минах покрай съкровищницата на българската книжнина, видях, че сума народ се трупа там, чакайки нетърпеливо реда си, и всеки стиска под мишница своето книжно дело, за да го поднесе пред олтара на отечеството. Тогава си рекох, че моето четиво ще бъде съвсем неподходящо за тая навалица, още повече за съкровищницата…“

Радичков си отива от този свят в един мразовит ден на любимия му месец януари, 2004 г. Огромна опашка от хора пред храма „Св. Седмочисленици“ отиват да го изпратят до вечния му дом.

И до ден днешен произведенията на Йордан Радичков продължават да се издават по целия свят. По повод превода и отпечатването на „Барутен буквар“ на испански език в края на 2014 г., е отбелязано следното:

„На моменти всичко изглежда като омагьосано. Истинско и вълшебно, но с привкус на кална вода…  – това е литературата, създадена в бившите комунистически страни от Източна Европа: магически и социалистически неореализъм с привкус на кал“.
Признанието на литературния гений от Северозапада на България личи и по думите на проф. Джузепе дел Агата от Италия:
„Радичков е не само голям индивидуален разказвач, но и представител на една голяма европейска култура. Той е идеалният посланик за такава мисия: с корени в българското минало, но способен да говори на сърцата на италианците, на европейците и на хората от цял свят и да бъде разбран.” 