Аврилия Папаяни. Обичната. Родена е в Цариград през 1897 година, на 2 октомври, празника на св. Киприан и св. Юстина. Тя е четвъртото и последно дете на Илия и Виктория Папаяни, които преди това имат син, Александрос, и две дъщери – Василики и Павлина. По-късно майка й разказва на роднините си, че когато малката Аврилия дошла на бял свят (цели седем години след сестра си Павлина), тя усетила, че това нейно последно дете е специално
Тази различност, тази „светлина“, с която Бог я бе дарил, усещаха от първия миг всички, които случиха да я срещнат. Като че ли тайна врата се отваря изведнъж, за да разкрие един напълно нов свят – който винаги си копнял да зърнеш, макар и скришом. Тогава те обзема сигурността, че някой те обича дълбоко, открай време, безусловно, без да си го заслужил, без да го знаеш. Тя казваше: това е начинът да обичаш, такава е любовта, на която Бог ни учи…
Никога не си и помисляш, че би могъл да срещнеш такива личности в привидната делнична обикновеност на градския живот. Въобразяваш си, че те съществуват някъде далече, горе по планините и в пещерите, или пък си представяш как живеят в онези благословени ранни векове.
Тъкмо затова си твърде удивен, когато ти провърви толкова, че да ги видиш да обикалят незабелязани сред нас – да влизат и да излизат от къщите, да се возят в автобуси, да летят със самолети, да посещават болници, да ходят навсякъде ненатрапващи се, облечени в „подривно“ смирение, което прави раздялата с тях тъй непоносима…
Нейното идване в живота ни бе велик и неочакван дар Божи. Но и какъв дълг!… Защото с всичко, което ни показа, с всичко, на което ни научи, тя постепенно и неусетно – както е казал поетът, ни лиши от най-удобното ни алиби. Какво можем да кажем сега? Че такива неща не стават в наши дни? Че не сме знаели? Че не сме видели? Но… ние видяхме и чухме как един човек от нашето време, за което вярваме, че е оскъдно откъм светост, живее благовестието, диша благовестието, върши благовестието с всяка своя мисъл и постъпка.
Всичко видяхме… Всичко чухме… В съвършената й нищета… В искрената й безмерна вяра… В обичливото й послушание пред Божията воля, която тя обичаше безусловно и с цялото си сърце от най-добрите до най-лошите времена… В нейната неизчерпаема любов, която Господ бе влял в сърцето й, любов, която тя споделяше с нас и която беше преизобилна, като се лееше към всекиго без изключение и ни даваше чувство за сигурност и безопасност, подобно на онова, което усеща единствено дете… Любов, която окриляваща всички ни, в каквото и да вършехме… В смирението й, с което прикриваше дарбите си, многото свои духовни дарове… В нейното проникновение… В предузнанието й… В нейните изцеляващи ръце… В езиците, които дочувахме да говори нощем… В благодатта, в която някои от чедата й са я виждали, окъпана в Светлината и издигаща се над земята… Във вдъхновеното й водителство и съветничество, както духовно, така и практическо… В безкрайните часове, които посвещаваше за изслушване на чуждите грижи и неволи – лице в лице или по телефона… В знанието й кой бе правилният изповедник за всяко от чедата й… В нейното гостоприемство, което тя разпростираше, на което и учеше тъй мило с благословението на св. Сампсон Странноприемец… В начина, по който смаляваше тъй наречените ни „огромни проблеми“, докато не станеха несъществуващи и напълно се забравеха… В начина, по който „изливаше балсам“ върху раните, причинени от наши грешки, като изясняваше защо и как се бяха случили… В начина, по който избираше думите, които щяха да ни насърчат да напредваме по Пътя и да ни научат как да го сторим… В толкова много неща!
Подобно на малки врабчета, които, носени от щъркели, си въобразяват, че летят със своите крилца – ние, които имахме благословението и щастието да я познаваме, похвърчахме благодарение на нея до други небеса, издигнати нагоре от собствените й огромни криле, като пътници без билет, над чиято нищета Бог се е смилил…
Може би е толкова хубаво, че няма думи да се опише любовта й „отвъд“ този живот… Защото тя се усеща тайно, само от сърцето, и ни помага да вървим нататък, въпреки отсъствието й…
Нейното заминаване от този живот изведнъж ни свали обратно на земята – обратно в собствената ни оскъдна лична действителност.
Днес, близо пет години по-късно, ние продължаваме да се питаме: до каква степен наистина сме нейни чеда? Доколко заслужихме този дар? Какво направихме с „таланта“? Следваме ли наистина Пътя? Защото „видяхме, чухме и наблюдавахме“ (1 Йоан. 1:1)…
Нека имаме нейното благословение.
Лерос, 15.10.1996 г.
АСКЕТИКА НА ЛЮБОВТА
(откъси)
За причиняването на промяна у другите
М.: Майко, когато видим нещо грешно в другия, как можем да го накараме да го промени?
М.Г.: Голяма заблуда е да се вярва, че като се помъчиш, можеш да промениш човека. Никога не става така. Може да се направи чрез собствения ти житейски пример. Това никога или много рядко може да се постигне с усилия, говорене, препирни и тям подобни. Промяната ще се появи, когато дойде Божието време. Ако промениш самия себе си и станеш жив пример за човека, когото искаш да промениш, ако станеш негов идеал и се вижда, че си щастлив, тогава ще се случи. Да се молим за някого си е съвсем правилно – но не бива да се опитваме да го променяме. Това е само в Божиите ръце. Бог има промисъл за живота на всеки един. За всички човешки същества. Ние сме свободни, но онова, което не знаем, е, че Той знае какво ще сторим. Защото знае всичко. Бог знае всяка отделна стъпка от живота ни, до последния миг. Ние не. А и ако се опитвахме повече, драга М., да бъдем едно с Бога, тогава нямаше да има нужда да се прави каквото и да било. Защото от само себе си това би ни направило пример за онези, които сме пожелали да видим да вървят по Неговия път. Но пък за теб е естествено, като си толкова млада, да не успяваш да разбереш, поне отначало, да се почувстваш разочарована и да кажеш: „Ех, какво нещо! Толкова много усилия, а пък никакъв резултат“. Но някога минавало ли ти е през ума, че Бог казва същото за нас? „Прощавах толкова много пъти. Толкова много пъти съм показвал търпение… И пак…“. Следващата стъпка ще бъде молитва. Тъкмо както началото беше молитва. Без да съдим другия човек… Веднъж, след като бях разбрала, че молитвата е всичко, видях две много ядосани момчета да се бият на улицата. Въздържах се и не се намесих, както бих сторила в миналото. Вместо това веднага приложих на дело онова, в което вярвах. Извърнах се настрани и казах: „Господи, постави Твоя мир между тези двамата“. Докато се обърна да ги погледна отново, те вече се смееха и си играеха… Това беше отговор от Бога. Знай това, драга М. По мира и спокойствието ни, по самия ни начин на живеене си проличава колко вярваме. Ето защо някой може да ни преподаде най-добрия урок, но ако го видим, че е притеснен, неспокоен и колеблив, ние не можем да имаме вяра на казаното от него. Затова, ако желаем да помагаме на нашите съчовеци, целта на живота ни трябва да бъде да се приближим колкото се може повече до Образеца: Господ.
За това какво се променя с расото
Кс.: Майко, винаги си била близо до хората и винаги си ги обичала. Усети ли някаква промяна в отношението им, когато стана монахиня?
М. Г.: Най-напред бях ужасена! Помислих си, че всеки ще ме отбягва, че онези, които не харесват расото, ще си кажат: „Я по-далече“… Но тъкмо обратното, от момента, в който си сложих расото, хората идват при мене, задават ми въпроси, искат ми съвети и дори ги следват. Това е по Божия благодат. Наистина! Освен това, знаете ли какво са ми казвали дори и нехристияни – включително индийски монаси, които носят роби с цвят на портокал? „Щом си се върнала в Индия като монахиня, значи си ни истинска сестра!“ (Защото, когато отидох там за пръв път, още бях мирянка.) Ето така се отнасяха с мен. Те бяха монаси и аз също бях монахиня…
За промяната в посоката
М.Г.: От време на време изниква нещо и ни попречва да вървим в посоката, за която си мислим, че е нашата. Но ако Бог позволява то да се случи, значи така трябва да бъде. Ами ето това е великата тайна: трябва да осъзнаем, че каквото и да се случва, то е от Божията ръка. Трябва първо да се отдадем на Бога, а после на хората. И не бива да си пожелаваме или да искаме каквото и да било. Не бива да имаме нито нужди, нито копнежи. Когато се освободите от тия неща, няма никакво значение къде сте. Навсякъде ще ви бъде еднакво идеално…
За промяната на мнението
Н.: Майко, ти понякога споменаваш старогръцката мъдрост „да си промениш мнението е свойствено за мъдреца“. Какво означава това? Че можем да си променяме решенията през цялото време?
М.Г.: Не вярвам, че е така. Човек, който прави така, в крайна сметка ще се озове в безизходица и ще заприлича на „кимвал, що звека“, като се върти насам-натам до края на живота си, без да взема решение – а Бог иска да направим тъкмо това. Той ни казва: „Ако искаш, следвай Ме…“. Може и да си променя мнението в някои случаи: когато например ме попитат за мнението ми и аз го дам, както ми хрумне, без да се замислям. Тогава се връщам към въпроса и казвам: „О, колко глупаво. Онова, което казах, не е правилно“, след като ме е споходила по-дълбока мисъл, такава, която е от Бога. Затова ти казвам: „Не, детето ми. Аз грешах“. Това е не само проява на смирение, но и правилната постъпка. Иначе се придържаш към погрешна представа, защото не искаш да размислиш. В такъв случай, разбира се, може да ти кажат: „Но ти така каза! Защо си променяш мнението сега?“. Сега казвам нещо различно, защото имам различно познание. Разбрала съм кое е правилно. Осъзнах си грешката по онзи въпрос. Имам смирението да го призная и да ти кажа „размислих“. Това, драга Н., е смисълът на изречението „да размисля е свойствено за мъдреца“.
Монахиня: А не днес да ти се иска едно, а пък утре – друго…
За благотворителността
М.Г.: Веднъж дойдоха да ме видят няколко млади мъже и жени. В хода на разговора един от младежите (който печелеше много пари от работата си) рече:
– Ако Иисус Христос се появи ей сега, аз май ще се уплаша до смърт!
– Защо е целият този страх, вместо да паднеш в нозете Му и да се радваш? – попитах го аз, а той отвърна:
– Защото изобщо не правя онова, което трябва.
– Като какво например?
– Ами не давам милостиня, не върша добри дела. Пък и имам някои професионални съперничества…
– Положи началото. Започни с нещо от Стария Завет. Давай една десета от доходите си и тогава част от съвестта ти ще се успокои – рекох аз.
Той се зарадва, много се зарадва… След няколко дни ми изпрати съобщение: „Десятъкът е готов. Къде да го дадем?“. „На еди-кое си семейство“, отговорих аз. След един месец той отново изпрати пари. Оттогава обаче изчезна. Виждате ли колко трудно е да дадеш дори някаква си една десета? Защото, ако имате хиляда драхми, на драго сърце давате сто… А ако имате един милион, вече ви се струва тежко да дадете сто хиляди драхми… Ако пък имате два-три милиона… тогава по-добре да забравите! Това е твърде лошо! Спомням си, че едно време, когато все още бях мирянка и практикувах физиотерапия в Атина, сред хората, които лекувах, имаше и един мултимилионер. Тъй като жена му беше моя приятелка, отказах да ми плати. Един ден, докато му масажирах врата, той рече:
– Нали знаеш, Христос никога не е говорил против богатите… Всичко това са само попски приказки!
– Разбира се – отвърнах аз. – Не е говорил. Само е казал, че на богатите ще им бъде трудно да влязат в царството небесно!
След това той ми съобщи чрез жена си, че прекратява лечението. А той беше губещият, защото аз не му взимах нищо!… Един друг господин, също индустриалец, който ме навести преди няколко дена, ми каза:
– Мисля за пенсиониране, но какво ще стане после? Петстотин души, които работят за нас, чакат на мене да им осигурявам насъщния.
– А ти – казах аз – чакаш на тях и за насъщния, и за много повече от насъщния…
Не мога да разбера защо хората не проумяват! Никак не мога да го разбера. Както и да е, много е трудно да убедиш някого, на когото не му идва отвътре, да дава… Веднъж една моя приятелка помоли някого с много висок доход за дарение, а отговорът му беше: „Нямам нужда някой да го предлага. Аз давам по своя свободна воля“. Вероятно искаше да каже: „Не ми се месете. Аз си знам какво правя“. Каква огромна гордост! От друга страна, онзи, на когото му идва отвътре, дава преди да са му поискали.
Нека да ви разкажа още една история. Преди много години бях тръгнала на десетдневно поклонническо пътуване до Светите земи и си мислех колко хубаво би било, ако можех да занеса скромна сума за игумена на манастира (заб.: става дума за † отец Теодосий от манастира във Витания)… Но как? С празни ръце ли щях да ги посетя този път? По пладне отидох да обядвам в един ресторант и по едно време станах да си взема чаша вода. Докато си пълнех чашата, към мене се приближи един господин и каза:
– Извинете, сестро. Аз съм посветен човек (необвързан мирянин, който живее в света като монах, отдаден на Бога) и съм дал обет да заделям от заплатата си, за благотворителни цели, на първо число всеки месец (било е 1 юли, празникът на св. безсребреници Козма и Дамян – безкористни светии, лекари). Бихте ли приела малкия ми принос за Вашата благотворителна дейност?
– Моля Ви – казах аз, – нека да седнем на масата и ще Ви разясня… Вижте, господине, дала съм обет никога да не вземам пари. Ако желаете, можете да ги изпратите до манастира в Светите земи, където скоро ще замина. Но моля Ви, оставете им адреса си, за да могат да Ви изпратят разписка.
– Дали не бих могъл да го направя, без да давам подробности?
– Не. Съжалявам.
И тъй, той си написа домашния адрес, сложи нещо в един плик и каза:
– Знаете ли, след две години се пенсионирам и тогава и аз ще следвам Божия път…
– Довиждане.
– Довиждане.
В плика имаше петстотин драхми и аз си помислих: „Това е добро начало!“. Последваха още шест хиляди! Виждате ли? Иска се само да помислите. Човек лесно може да разпознае Божието чудо, ако то придобие някаква материална форма…
Познавах една дама, която е била много богата в Русия. Днес тя е 80-годишна, с влошено здраве, полуглуха и кажи-речи сляпа. Тя беше музикант и понеже обичаше музиката, много й се искаше да си има транзисторче. Помислих си: „Представи си само, с едно мъничко радио тя би била много щастлива сега! Колко хубаво би било, ако успея да намеря едно такова!“. Денят беше 26 май. След десетина дена получих писмо от една приятелка от Щатите с дата 26 май. Тя ми пишеше: „Прилагам десет долара и много бих се радвала, ако можеш да ги използваш, за да помогнеш на някого“. Равняваха се точно на триста драхми! Влязох в един магазин и казах:
– Ако обичате, бихте ли ми дали най-евтиния транзистор, който имате?
– Ами най-евтиния ще го намерите еди-къде си, за сто и петдесет драхми, но той няма да издържи много. Имам един японски, който струва триста и петдесет драхми, но ще Ви го дам за двеста и двайсет.
Беше прекрасен червено-златист радиоапарат, който можеше да приема всички станции. А пък какъв високоговорител имаше… съвсем пасваше на човек, който трудно чува! След два дена й го занесох. Ей така стават нещата!
Нека да ви дам още един пример. Писа ми една госпожа от Северна Македония, като заявява, че е изпаднала в страшно безпаричие и спешно се нуждае от помощ. Два дена по-късно по телефона ми се обади друга жена, с която бяхме посетили Светите земи. По време на престоя ни тя си беше разтегнала глезена и аз я бях придружила до болницата да й направят рентгенова снимка и тъй нататък. Та тя ми звънна, за да ми каже, че кракът й вече е здрав и че иска да дари известна сума, която да използвам както намеря за добре.
Рекох й: „Ето го адреса на госпожа еди-коя си. Изпрати парите на нея“. След няколко дни другата жена ми писа, за да ми съобщи, че някаква непозната дама й изпратила хиляда драхми! Почувствала се така, все едно е спечелила джакпота! Лесно може да разберете какво означават хиляда драхми за онези, които се надяват на някакви си сто… Току-що си спомних за една друга забележителна случка. Някой ми писа от Индия, че дъщеря му е завършила средното си образование и би желала, ако е възможно, да изучава философия в Съединените щати. Започнах да умувам кой ли би могъл да й предложи място за живеене в Щатите и по време на молитва се сетих за хората, които ме бяха подслонили в Тексас. Всяка година това семейство настаняваше у дома си младеж от друга държава. Писах им и въпросът се уреди… Ей така става всичко!
За децата
К.: Майко, бих искала да те попитам относно детето, този нов човек.
М.Г.: Детето е тъкмо това – човек, нищо друго. Аз лично никога не съм имала усещането, че детето е дете… или че би трябвало да се отнасят към него по по-различен начин, отколкото към възрастен човек. Още от съвсем ранна възраст детето много се радва, ако го смятате за приятел. Една моя приятелка има двегодишно момиченце, което просто няма как да ме нарече „Майка Гаврилия“. За нея аз съм просто „Гаврилия“, дори когато разговаря с мене по телефона. Защото ме усеща близка. Разбрахте ли? Ето така е. Трябва да запомним и нещо друго: детето не принадлежи нито на бащата, нито на майката. То принадлежи на Бога! Някой беше казал, че детето е под закрилата на родителите си. Всъщност то не е тяхно. И по мое скромно мнение, те нямат право да карат детето да следва техния пример или да чертаят живота му, както на тях им се ще. „Детето ми, искам да станеш такъв или онакъв!“. Кой си ти, господине? Кой си ти?… От моя опит с деца от всички краища на света, от всички обществени слоеве, богати и бедни, стигнах до извода, че всички деца са еднакви; докато родителите им не издигнат определени прегради пред тях. Разбирате ли това? Веднъж се случи да изляза с детето на една много заможна дама. Както си вървяхме по една тясна улица, към нас се приближи едно бедно момче. Докато се канех да му дам нещо, детето, което придружавах, възрази: „Не, моля те, недей да даваш нищо. Нищо не му давай. Мама ми каза, че той е лошо момче и затова е просяк…“. Е, кажете ми сега, моля ви се! Когато една майка посмее да каже нещо подобно на малкото си момченце за друго човешко същество, извращава ли му душата, или не? Ако се остави на мира, детето е готово да обича другия. То не разбира нищо друго… Спомням си, че когато бях в Индия, в Поселището на прокажените, двете дечица на двойката, която го ръководи (заб.: Баба Амте и жена му), никога не бяха виждали други деца, тъй като всичките прокажени бяха възрастни. В първия учебен ден – тогава бяха шест-седемгодишни – отказваха да се приберат вкъщи! Плачеха сърцераздирателно и казваха: „Не щем да си тръгваме! Искаме да останем тука, защото другите са като нас! Не щем да се прибираме вкъщи!“. Цялата работа е, че детето усеща, че принадлежи към един различен свят – света на децата. Без значение кое или какво е детето…
К.: Значи бащите и майките са само пазители на децата си. Следователно трябва да почитат високо настойничеството, което Бог им е поверил…
М.Г.: Да. Трябва да зачитат и личността на детето. Ражда им се момче и когато порасне, то може да пожелае да стане строител. Е? Те „не“ ли ще му кажат? Дали ще го карат насила да става адвокат?
К.: Проблемът е в бащата и майката… Не е проблем на детето.
М.Г.: Определено не е! Но какво ще причини на детето такава насилствена промяна? То ще страда… Виждате колко сме „напреднали“ в това, в наши дни. Сега, станат ли юноши, децата се бунтуват и се махат. А после…
К.: Но това може да доведе до анархия…
М.Г.: Не само това. Младоците може да се залутат, защото едно лошо нещо води към друго. Докато се опитват да се освободят, те се сблъскват с по-лоши видове робство… като наркотици или банди.
К.: Как да познаят Бога, ако не са научени у дома или някъде другаде?
М.Г.: Няма нужда да се поучават с думи, когато родителите живеят в разбирателство; когато обичат Бога; когато не казват на децата си да ходят на църква самички, докато те си стоят вкъщи… Такива деца ще ходят на църква, докато навършат дванайсет или тринайсет години, а после ще кажат на родителите си: „Вие защо не отидете? Сега и на мене не ми се ходи“… Това се случва през цялото време. Или пък бащата и майката са свадливи, избухват, имат лоши чувства. Обаче казват на детето си: „Не повишавай глас! Недей да се гневиш!“ и така нататък. Е, кажете ми сега какво е това?… Спомням си, че веднъж отидох в един колеж за обучение на учители. Докато професорът ни говореше за нежност, кротост и други такива, капакът на един прозорец издрънча няколко пъти от внезапен порив на въздуха. Той подскочи и се разкрещя силно разгневен на студента, който седеше до прозореца: „Глупако… защо не залости капака! Шумът ни подлуди!“. И това – докато изнася лекция как да сме спокойни, да не избухваме и тъй нататък. Щях ли друг път да посетя някоя лекция на същия професор? Определено не!
К.: С други думи, най-главното е…
М.Г.: Примерът. Нищо друго! Нашият пример, тишина и любов. Ето това съм научила от опит и то се отнася както за децата, така и за възрастните – особено за възрастните.
Превод Константин Петров
Монахиня Гавриила, „Майка Гавриила: Аскетика на любовта“, изд. Омофор, С., 2015
