„Второто поколение зографи от Самоковската живописна школа” е изключително ценен труд, тъй като предлага научна информация за трима незаслужено забравени зографи, които дълго стояха в сянката на най-популярния от тази школа – Захарий Зограф. В книгата се представя изчерпателно тяхното творчество – икони и стенописи – като творбите са подредени по автори и на хронологичен принцип. Анализите и изводите се основават на богат визуален материал. Изследването е незаменимо и с това, че съдържа информация за вече несъществуващи паметници на иконописта и стенописта и за сегашното състояние на паметници на културата, които в близко бъдеще могат безвъзвратно да изчезнат. Тя е ценно изследване както за Самоковската живописна школа, така и за изкуството на Българското възраждане. Книгата ще бъде полезна и за историците на изкуството от балканските страни, където са съхранени творби на българските зографи.
За щастие образът на Димитър Христов познаваме от два портрета и един ескиз с маслени бои, рисувани от неговия син Станислав Доспевски между 1857 и 1860 г.[1] В единия от портретите зографът е представен в полуфигура, застанал пред статив, върху който е поставена икона на Св. Богородица с Младенеца. В дясната си ръка пред гърдите той държи пергел. Димитър е облечен в тъмна антерия, обточена с кожи и висока шапка, под която леко се подават побелели коси. Лицето е слабо, сухо, набраздено от следите на годините, с побелели мустаци. От образа му се излъчва строгост и в същото време спокойствие и умереност. Сравнявайки го с автопортрета на Захарий Зограф, можем да открием разликите в характера и темперамента на двамата братя. Ще цитирам един пасаж от А. Протич за Захарий: „По своята физическа външност той бе нежен, по тоалета си изискан франт“.[2]
Това, което знаем за Димитър Христов като първороден син на Христо Димитров – основателя на Самоковската школа – също е изключително оскъдно, така както за неговия баща. Представата за личността на зографа и неговия живот градим от творчеството му и косвено от писма и документи, в които се споменава неговото име и работата му. Най-важни сред тях са саморъчното завещание на Димитър Христов, писано в деня на смъртта му и сметководният му тефтер, открит наскоро в архива на Васил Захариев и публикуван от И. Гергова.[3] Завещанието е предадено в Археологическия музей на Богдан Филов през 1936 г. от внука на Димитър Зограф Станислав Атанасов Самоковлиев.[4] Обръщам внимание на този факт с оглед на изясняване по-долу в текста на действията на неговия внук през 30-те години на ХХ в., свързани вероятно с отбелязване 100-годишнините на пловдивските църкви, в които са работили неговият баща и чичо.
Сигурното, което се знае за Димитър Христов е датата на неговата смърт, отбелязана върху началния лист на неговата ерминия от сина му Захарий Доспевски – 9 октомври 1860 г., 1 часа по обяд.[5] Годината на раждането му обаче е неизвестна и не съществуват никакви косвени сведения за това събитие. Н. Мавродинов и Ас. Василиев лансират тезата си за 1796 г.[6] Ас. Василиев се аргументира със забелязана от него приписка от ръката на наследник на Димитър Христов до датата на смъртта на зографа. В нея се посочвало, че той бил починал на 64 годишна възраст.[7] В. Динова-Русева отхвърля тази теза като несъстоятелна, като отбелязва, че въпросната приписка въобще не се чете, а е размазано мастило, разчитайки на специална графоложка експертиза.[8] Неприемлива за нея е и посочената, без източници, от Васил Захариев 1785 г. В крайна сметка авторката се спира на най-приемливата 1796 г. , като се аргументира, че в двата портрета на зографа, работени от сина му Станислав Доспевски, той не изглежда над 70-годишен мъж.
За съжаление не ни е известно и кога неговият баща Христо Димитров се е оженил. Според един от неговите правнуци Станислав Доспевски той е взел жена на име Александра от Враца.[9] Може да се допусне, че зографът е харесал врачанката, когато е работил там. Известни са три негови икони от храма „Св. Николай“, едната от които е датирана в 1803 г.[10] Вероятно от тези години датират и няколко икони, изпълнени за Черепишкия манастир, две от които се съхраняват във Врачанския музей.[11] Тази дата обаче е малко късна за задомяването на Христо Димитров. Според друг негов правнук – Атанас Захари Димитров Доспевски – зографът отишъл във Враца да работи към 1790 г. и там харесал едно момиче, за което се оженил.[12] Това сведение можем да приемем за достоверно, тъй като от църквата на врачанското село Крета произхожда царска двер, която е особено близка до известната двойка двери, работени в последната четвърт на ХVIII в. за Рилския манастир.[13] Изхождайки от стила на Христо Димитров при работата му в Рилския манастир от 1794 и 1795 г. можем да допуснем, че през тези години той е рисувал икони за Врачанско и косвено може да се потвърди вероятната година за раждането на първородния му син.
Като безспорно в литературата се приема обучението на Димитър Христов Зограф при неговия баща, който по думите на Неофит Рилски е „искусен“ иконописец, защото е учил в Света гора много години.[14] Кога обаче и по какъв начин младият зограф се включва активно в работата на баща си не мога да твърдя със сигурност. В първите датирани творби на Димитър (1820, 1824, 1826)[15] откривам специфични елементи на стила идентични с пластическата изразителност в някои икони на Христо Димитров, работени в края на живота му в Пазарджик – около 1815 и в годината на смъртта му – 1819.[16]
Кои са небесните покровители на самоковския зограф можем само да гадаем, но със сигурност това е Св. Богородица Покровителница, какъвто епитет той употребява за иконите си. В домашния му иконостас навярно е стояла икона на празника Покров Богородичен, особено почитан в Самоков и приоритет в творчеството на самоковските живописци; може би и икона на неговия светец покровител – св. Димитър, на чието изображение на кон той е изключителен интерпретатор.
Земните му покровители обаче не са малко и играят съществена роля в неговата творческа биография и география, ако мога така да се изразя. На първо място като един от основните белези на школата, освен единството на пластическия език и стил, е и общността на региона и селищата, в които работят. Синовете и учениците на Христо Димитров са известни и предпочитани зографи, именно като негови последователи в класическата православна живопис, особено в ранните години на тяхното творчество. Това заявява и самият Неофит Рилски в многократно цитирания текст от неговото описание на Рилския манастир, в който съобщава, че училите светогорско изкуство зографи, търсени за изписването на католикона на Рилския манастир, са именно синовете на покойния Христо Димитров[17]. Ако тръгнем от север на юг баща и син са работили във Враца, родното място на Александра – съпруга на Христо Димитров и майка на Димитър, в Черепишкия манастир, в Лесновския манастир (сега в Р. Македония), в София, в Кюстендил, в с. Дрен и с. Старо село, Радомирско, в Пловдив, в Пазарджик, в Баткунския манастир, в Благоевград, разбира се в самия Самоков и Рилския манастир, в Ново село-Щип (сега Р. Македония). Христо Димитров рисува икони за старата църква на Осоговския манастир, а сина му за близкото градче Крива Паланка.
Най-широкото поле за изява на школата е разбира се територията на Рилския манастир. Там „се срещат“ баща и синове, учител и ученици. Основателят на школата умира през месец май 1819 г. По това време Димитър Зограф е на ок. 23 г. Още на следващата 1820 г. той рисува за манастира една икона на Св. Богородица Троеручица със св. Сава и св. Симеон Сръбски.[18] Тази година слага началото на изключително сериозните и професионални изяви на зографа в Рилския манастир, с който са свързани и най-големите му стенописни ансамбли. Те продължават до 1847 г. когато е завършено изписването на новия Рилски католикон.
Най-изявените фигури на манастирското братство заемат особено важно място в живота и творчеството на Димитър Христов. Една изключително дейна и образована фигура в живота на манастира е проигуменът йеромонах Теодосий. Той е бил съвременник на работата на Христо Димитров в края на ХVIII в. и е познавал възможностите на зографа от иконите в църквата „Покров Богородичен“, зографисана с негови средства през 1811 г., и стенописите в църквата при постницата „Св. Лука“. Йеромонах Теодосий вероятно е имал решаващата дума и за избора на Димитър за изписването на параклиса „Св. Йоан Богослов“ в самия манастир, чийто ктитор е отново той.
През 1820 г. още един рилски монах хаджи Корнилий обновил из основи църквата при гроба на св. Йоан Рилски. Към края на 20-те г. (1827-1830) този монах, родом от Щип, където работи Христо Димитров в 1810 г., отново със свои средства изписва църквата, като кани лично Димитър Христов. С него зографът сключва договор за 4600 гроша.[19]
През 30-те години една изключителна фигура от епохата на Българското възраждане, която отново свързваме със самоковския зограф, е митрополит Авксентий Велешки. Роден в 1798 г. в Самоков, вероятно той учи още в килийното училище заедно със своя връстник Димитър. След като приема монашески сан в Рилския манастир, през 1831 г. е ръкоположен за епископ Диополски и назначен за наместник на Кюстендилския митрополит. Вероятно съществена е неговата роля в ангажирането на Димитър Христов за огромния иконописен ансамбъл в Изворската църква, нахия Краище, работен в 1835 г. Неговото име е вписано на първо място в стенописния поменик в протезиса, както и собствените имена на зографите работили там – Димитър Христов, както и Костадин Вальов със съпругата му Сузана и синовете им.[20]
През 40-те години отец Неофит Рилски е натоварен от манастирските стареи с избора на зографите, сключването на договорите и контрола над работата им. В литературата все още се среща версията, основана на легенди за чиракуването на Никола Поппетров Бенин (бъдещият Неофит Рилски) при банския живописец Тома Вишанов, и присъствието му в 1811 г. в манастира при изписването на църквата „Покров Богородичен“. Вероятно тази версия се гради както на родното място на отец Неофит – Банско, така и на основата на запазени в архива на БАН негови скици с растителни орнаменти.[21] Тесните връзки на рилския монах обаче датират още от времето на неговото учителствуване в Самоков. От края на 1826 или началото на следващата година до месец май 1831 г. той е учител на Захарий Зограф, Николай Тонджоров, Захарий Круша, Димитър Смрикаров и др.[22] Известно е, че той поддържа много близки приятелски връзки със Захарий Зограф до края на живота му през 1853 г. Известна е кореспонденцията на зографа с неговия учител в началото на работата в Рилския католикон, от която изследователите са извлекли особено ценни сведения за наемането на зографите и за процеса на работа. Много бележки по темата се откриват и в личните тефтери на рилския монах. В годините когато отец Неофит учителствува в Самоков, Димитър Христов изписва църквата при гроба на св. Йоан Рилски, за която му помага и Захарий и не е възможно той да не е бил в течение на работата. След Самоков Неофит Рилски учителства в Копривщица и по-късно продължава да поддържа връзка с най-първите фамилии на града. В тези години (1837/1838) той съдейства на Захарий Зограф, който рисува три икони за Копривщенската църква „Успение Богородично“, чиито ктитори са Петко Доган и чорбаджи Салчо Чомаков.[23] Освен кореспонденцията си със Захарий, Неофит Рилски води такава и със Салчо Чомаков, Петко и Тодор Доганови и други, в която се уточняват даренията за зография в определени части на Рилския католикон. Към имената на рилските монаси ще добавя и това на игумена Памфилий тясно свързан и подкрепящ пълномощията и правата на копривщенските/пловдивски епитропи. След пожара от 1833 г. възстановяването и издигането на рилския комплекс налага участието на светски лица като епитропи, които да се грижат, наред с монасите, за събиране на средства, за доставяне на материали и за издирване на най-добрите майстори строители, резбари и зографи.[24] Едни от най-ревностните дарители на манастира са копривщенци, сред които се открояват фамилиите на Догановци и Чалъковци. Епитропът на манастира Вълко Теодорович Чалъков е най-внушителната и влиятелна фигура. Той се проявява не само като ктитор, но с енергичните си действия и със своята предприемчивост изпъква като главен помощник и организатор на строежа и има решаващата дума при утвърждаването и спазаряването на подходящи майстори и следи за изпълнението на работата им. Ето защо струва ми се не е излишно, въпреки не малкото изследвания и публикации, да припомним връзките на самоковските зографски фамилии с този голям копривщенски род, както и заслугите му за националното съзряване и самочувствието на възрожденските българи.[25]
Родоначалник на Чалъковци е Вълко Поклонник (1700-1780), роден в Копривщица и съпругата му Стояна. Те имат трима синове и две дъщери. Най-изявените фигури от този род от първата половина на ХIХ век са синовете на най-големия Тодор – Вълко Теодорович (1765-1841) и Стоян Теодорович (1768-1850) Чалъкови/Чалъкоглу/Чалоолу и на третия син Курт Вълков – Вълко Куртович Чалъков (неизв. – 1837). Вълко Теодорович е наричан (както и брат му Стоян) Чорбаджи Вълко Големия за разлика от „Мали“ чорбаджи Вълко – неговия братовчед. Родството на самоковските зографи е именно с този клон на Чалъковия род. Димитър Христов Зограф е женен за Християния чорбаджи Костова (1805-1853), дъщеря на известния самоковски търговец чорбаджи Иван и внучка на прочутия самоковски търговец чорбаджи Косто (роден около 1738/40).[26] Нейната сестра Елисавета чорбаджи Костова, която вероятно е доста по-голяма от нея, е омъжена за Вълко Куртович Чалъков. Така това родство с изключително богатите и влиятелни семейства от рода Чалъковци се оказва „звездният миг“, съдбовният знак в живота и творчеството на Димитър и Захарий Зограф.[27]
И двете фамилии на Чалъковци започват в Копривщица като абаджии, но натрупват състояние когато започват да се занимават със скотовъдство. Така от обикновени овчари и абаджии се превръщат в едри скотовъдци и джелепи.[28] Своето могъщество те достигат през първата половина на ХIХ в., когато откупуват правото да събират данъка беглик.[29] В началото на века забогателите вече копривщенски първенци се преселват в Пловдив – Вълко Куртович в 1814, а Големи Вълко към 1817-1818 година.[30] Завоювайки име и авторитет и тежест с богатството си пред турските власти в Цариград, към 1820-1825 г. със специален султански ферман на султан Махмуд II им е възложено събирането на беглика в цяла Европейска Турция, с изключение на Босна и Херцеговина.[31] Вълко Теодорович е назначен за Главен бегликчия, чиято роля поема брат му след неговата смърт през 1841 г. Помощници на главните бегликчии били техни роднини и доверени хора като например Иван Чомаков и Христо Доганов, женени за сестрите на Вълко и Стоян Чалъкови – Груда и Рада.
Твърде интересна в изследването на М. Стоянов за рода Чалъковци е интерпретацията на ролята на бегликчиите през епохата на Възраждането, от която ще цитирам известна част, и която дава ясна представа за бита, ролята и възможностите на зараждащата се буржоазна прослойка в преддържавното устройство на българите. „Бегликчиите били „царски хора“ като се ползвали с ред права и привилегии като например свободно да носят оръжие. С пищното си арнаутско облекло, наметнати с ямурлуци, изпод които се показвали дълга пушка и чакмаците на няколко пищова, бегликчиите гордо кръстосвали с яките си коне от балкан на балкан и не оставяли пасбище необходено и стадо непреброено. Изобщо духът на хайдутлук и разбойничество не им бил чужд. Когато влизали в градовете властите им отдавали почести като на царски хора, чорбаджиите се стараели да им угаждат, а простите и дрипави селяни се удивлявали на богатото им облекло, на оръжието и на командата им, организирана като войска. В Пиротско ги наричали „бугарска войска“. През есента бегликчиите се връщали по домовете си и сега започвали непрекъснати веселби и безделие. С конете си излизали на зимни разходки и лов в Балкана. Лъвската част от печалбата прибирали разбира се Чалъковци и техните първи помощници. „Авторът ги нарича „паразитно съсловие, което използвайки турската държавна власт, успявало набърже да си създаде охолен и безгрижен живот, който будел омраза и завист“.[32] Ето какво пише за Големи Вълко Любен Каравелов, който е внук на Рада Христо Доганова, сестра на Вълко и майка на Петко и Тодор Доган и Неделя Каравелова: „Той (Вълко Чалъков – б.м. Е.Г.) отчасти с пари, отчасти с помощта на всемогъщия султански бегликчийски ферман, а отчасти със съдействието на местните паши и бейове бе завладял почти половината от земите на Красновоселци, изградил бе в село Красново чифлик, захванал бе да накарва селяните да му работят ангария и бе станал важен спахия. От онова време, добавя Каравелов, народът на Красново осиромаше, пропи се и се принуди да работи на богатия чорбаджия почти безплатно.“[33] В Копривщенски ръкописен вестник „Тръба“ от 1872 г. пише, че бегликчиите въвели разкоша и модите в селото, като внасяли ежегодно в Копривщица около 300 хиляди гроша, лесно припечелени.[34] В противовес на това мнение Найден Геров пише: „Толкова години въртяха тая (беглика – б.м.), без да ощетят хазната, или да утеснят сиромаси“.[35]
М. Стоянов очертава и дейността им като лихвари и като успяващи навсякъде и във всяка стопанска дейност. „За кратко време – две поколения – те се издигнали и затвърдили като истинска българска аристокрация“.[36]
Икономическата им мощ прави Чалъковци и първостепенни фигури в обществения живот в Пловдив, те формират и културния елит на града, занимават се с широка обществена дейност – възстановяване и украса на старите пловдивски църкви, участват в училищните и църковните настоятелства, те са в управлението на еснафски сдружения и членове на градския съвет, като чорбаджи Вълко Теодорович Чалъков бил наричан и „градоначалник пловдивски“. Чалъковци са и изключително щедри дарители – на по-малки суми за поддържане и обзавеждане на храмовете и училищата в Копривщица и Пловдив, за изплащане заплатите на учителите, и по-големи суми за строежа отново на църкви и училища, за новобългарската печатна книжнина и пр. Не би могла да се посочи цялата родолюбива дейност на пловдивските първенци, но отново ще използвам един много точен цитат от спомените на пловдивския учител Никола Ганчев: „Ако би трябвало да се благодари за пробуждане и свестяване българщината в Пловдив и окръжието му трябва с благоговение да се споменува семейството Вълкович (разбирай Чалъкови); то се появи на време тежко за народността ни и с исполински сили, с чисто родолюбие, с неимоверни жертви се залови да свести народа. Без тоя род град Пловдив щеше и досега да се нарича Филипополис. Чалъковци положиха крайъгълния камък на българщината в Пловдивската епархия, па смело може да се каже и на цяла България….“[37]
Чалъковци не са само щедри дарители, но с влиятелните си връзки в султанския двор в Цариград те издействат фермани за „поправката“ или изграждането на много нови храмове. Така още през 1832 г. Вълко и Стоян Теодорови Чалъкови правят първите стъпки за издействането на ферман за поправката на старата рилска църква, а всъщност за изграждането на новия католикон.[38] За съжаление Вълко Куртович Чалъков умира в 1837 г., но той е един от главните ктитори за строежа на храма. Така неговото име, това на съпругата му Елисавета и на по-малкия му брат Павел Куртович е вписано в стенописния поменик в проскомидията, преди имената на главния зограф на храма Димитър Христов, съпругата му Християния и сина му Зафир. През 1844 г. Елисавета Чалъкова прави второ дарение в памет на починалия си съпруг Вълко Куртович, за изписване на западната част на нартиката. Портретът на Вълко Теодорович Чалъков и съпругата му Рада са изписани като ктитори в параклиса „Св. Йоан Рилски“.
Първият сериозен ангажимент на Димитър Христов към неговия баджанак е поръчката за иконите на новата църква „Св. Неделя“ в Пловдив. Вълко Куртович е главен ктитор и инициатор за събирането на средствата за строежа на този храм, като дарява 10 000 гроша. През 1832 г. той издейства султанския ферман както за „Св. Неделя“, така и за „Св. св. Константин и Елена“, където работи Захарий Зограф.[39]
Вълко Теодорович Чалъков, наричан Големи Вълко е инициатор за строежа и главен ктитор на църквите „Св. Никола“, „Св. Петка“ и „Св. Димитър“ в Пловдив. Дълги години до смъртта си през 1841 г. той е епитроп на църквата „Св. Богородица“, а новия храм изгражда неговият брат Стоян Теодорович Чалъков. В периода 1835-1841 г. Захарий Зограф, вероятно по покана на Чалъковци се пренася да живее в Пловдив, където усилено работи икони за църквите „Св. св. Константин и Елена“, „Св. Петка“ и „Св. Никола“. Вълко Теодорович е ктитор и на новия храм „Св. Николай“ в Бачковския манастир, който заедно с галерията под параклиса „Св. Архангели“ е изписан в 1840 и 1841 г. Професионалните ангажименти на Димитър Христов Зограф към Вълко Теодорович датират от началото на 1840 г., когато той го препоръчва за изписването на един от двата странични параклиса на рилския католикон и ако одобри работата му (както и тази на Йоан Иконописец), ще им възложи изписването на най-главната част в храма – олтара. През 1841 г. пловдивският чорбаджия умира, но неговият авторитет, както и изключително професионалната работа на Димитър и хората му, са солидна гаранция за възлагането на останалата по-голяма част от изписването на централния рилски храм.
Контактите му с по-малкия брат на Вълко – Стоян Теодорович Чалъков – започват от 1834 г., когато пловдивският първенец съдейства за издаването на фермани, както вероятно се предполага за Изворската църква (за съжаление няма запазени документи с неговото име), така и за църквите на Карлуковския и Троянския манастири, за църквата „Св. Николай“ в Плевен.[40] Ангажираността на копривщенския и пловдивски чорбаджия не означава винаги, че той е и дарител на строежите, какъвто е например в Троянския манастир и в Плевен. При всички случаи обаче, вероятно като още един негов ангажимент, е препоръката на известен и опитен майстор зограф, какъвто е Димитър Христов.
Покровителството на тази авторитетна фамилия над самоковските зографи дава само първоначалния тласък на професионалните изяви и финансовата стабилност на Доспейския род. През 40-те години Димитър и Захари добиват самочувствие и взаимоотношенията между двете фамилии са напълно равноправни. Ето едно сравнение. През 1836 г. Вълко Теодорович Чалъков заема 30 000 гроша по време на строежа на новия Рилски католикон. Малко повече от 10 години по-късно, през 1847 Димитър дава заем от 10 000 гроша на карловските чорбаджии за изграждането на църквата „Св. Николай“.[41] В следващите години този заем с лихвите е описан в сметководния тефтер на зографа вече на самата карловска църква. Към 1853-1854 г. трима първенци от нахията Краище се жалвали за земята на съселяните си в Цариград.[42] При престоя си те похарчили, вероятно за подкупи, 40 000 гроша, „от които 10 000 гроша дал в заем чорбаджи Димитрия Самоковлията от с. Извор“.[43] Интересното е, че и в двата случая Димитър не е пропуснал да получи и поръчка за икони от местните първенци. Известно е, особено след публикуването на сметководния тефтер на Димитър Христов, че една от страничните му дейности е даването на заеми с лихва (което е характерно и за Захарий Зограф).[44] Големите суми, които дава в заем започват да се включват в сметките му от към 1842 г. Сред тях ще открием за 1845 г. „1000 грроша от х. Стоян челапи“ (Стоян Чалъков).[45] В същата година изпраща отново по него 10 000 гроша в Филибе.[46] През следващата 1846 г. той рисува икона за чорбаджи Стоян, за която получава 450 гроша, а в 1847,1848 и 1849 г. отбелязва по 4000 гроша пак при Стоян Чалъков.[47] Това е доказателство за изрядните финансови взаимоотношения между богатия бегликчия и зографа.
Изобщо такива документи като завещанието на зографа и неговият сметководен тефтер могат да очертаят една по пълна картина на живота на Димитър Христов, социалните и професионалните му контакти, неговите качества като човек, отношенията в семейството, към сестрите и брат му, между съпруг и съпруга, баща и деца. Те го представят като отговорен и грижовен брат и баща, който стриктно е водил не само своите и на децата си, но и на най-близките си (племенници) финансови сметки.
Твърде интересни са отношенията между двамата братя, коренно различни по характер и темперамент. Те могат косвено да се проследят в сметководния тефтер на Димитър и кореспонденцията на Захарий с Неофит Рилски. Отдавна известната бележка в тефтера от 1831 г., която е била публикувана без втората част, е коректно изтълкувана от И. Гергова като уговорка за конкретно получена поръчка за 6 700 гроша, а не е договор за съвместна работа изобщо.[48] В нея се уточнява, че Димитър ще взима четири дяла от печалбата, а Захарий – три, за своя чирак да отделят 200 гроша и „…що ни остане да си делиме на четири дела и на три дела братски без вражда.“[49] В писмата до Неофит Рилски самочувствието и професионалната увереност на Захарий, вероятно след изпълнението на стенописите в Бачковския манастир (1840), постепенно еволюира, той е изключително настъпателен и настойчив към своя дългогодишен учител и приятел, който вероятно е натоварен да следи за наемането на зографите и изпълнението на стенописите.[50] И докато в началото (април 1840) той е склонен да работи с брат си, който го е поканил да му помага и се надява Димитър да пазари обща работа, в началото на следващата година (февруари 1841) той признава брат си за голям майстор, но вече е с намерение да работи самостоятелно – „по башка да сме“ и „секи от работата си да се пофали“. По мое мнение Захарий е бил голям „йезуит“. В края на същото писмо, макар и да скромничи, с желанието „да изпита калемо си само на едно кюшенце“, той вече има смелостта да дава и съвети – че украсата на храма е сложна и отговорна работа и зографите (т.е. брат му) трябва първо да се изпитат и после да се възложи изписването на куполите. И в крайна сметка той постига целта си – на него му е възложено изписването на най-важната част от храма – на централния купол и четирите слепи купола около него. Самоуверените му съвети (но както днес виждаме са напълно основателни) продължават и по нататък. Малко повече от десетина дена (м. май 1841 г.) след като научава за сключения договор с Йоан Иконописец и Коста Вальов за изписването на олтара, той реагира светкавично и отправя остра критика към зографите, които използват безир при стенописите: „Тия на безир ги прават, защо не можат на мокро, а на мокро образ да се направи какво да го харесат…иска да е майстор человек, защото тая метода иска голем чебуклук у ишкиомата“. И накрая ще посоча още един пример. Известно е, че през март 1851 г. игуменът на Лаврата „Св. Атанасий“ на Света гора кани лично Димитър Христов Зограф, както и Йоан Иконописец и Димитър Молеров да изпишат нартиката на централната църква.[51] Известно е, че нито един от тях не заминава за Атон. Но в своето любезно писмо-отговор Димитър изтъква една особено важна причина. Самият Захарий вече е тръгнал за Света гора за евентуално уговаряне изпълнението на стенописите от двамата братя, но той предупреждава, че не може да работи със Захарий „…тъй като моята четка и неговата четка са различни“.[52]
В своето капитално изследване Асен Василиев атрибуира като творби на Димитър Христов няколко иконописни ансамбъла: в църквата „Св. Неделя“ (1833) в Пловдив, в Троянския манастир (ок. 1840), „Св. Никола“ (1847-1849) в Плевен, Берковската църква „Св. Богородица“ (1851), в Карлуковския манастир, Врачанската църква „Св. Възнесение“ (1857 и 1858); някои от иконите във Велешката църква „Св. Пантелеймон“ (след 1840) и „Св. Богородица“ (1838) в Скопие (днес не съществува) в Македония, както и водещата му роля в изписването на католикона на Рилския манастир[53]. Една от последните публикации отново на Е. Попова, посветена на изявите на зографа в Македония, разшири кръга на творбите му с икони от църквите „Св. Спас“ в Скопие (ок. 1825), „Св. Димитър“ в Крива Паланка (ок. 1836) и „Св. Йоан Предтеча“ в Кратово (ок. 1837)[54].
Още една публикация на колегата от Македония Виктория Поповска-Коробар добави нови съществени паметници на иконописта за творчеството на зографа: икона на Св. Богородица Млекопитателница (30-те г. на ХIХ в.) от частна колекция, икона на св. св. Константин и Елена (1847) от църквата „Св. Димитър“ в Скопие; икони от църквата „Св. Никола“ в с. Ранковце, Кривопаланечко ( преди 1847); икони от църквата „Св. арх. Михаил“ в с. Оризари, Кочанско (1850); икони от църквата „Св. Георги“ в Кочани (ок. 1850) и накрая от църквата „Св. арх. Михаил“ от с. Спанчево, Кочанско (ок. 1845-1850).[55]
Към паметниците, които сега се намират в Р. Македония, в научно обръщение влезе още един особено важен иконописен ансамбъл от западните български покрайнини, сега в Сърбия. Става дума за църквата „Св. Троица“ в с. Извор, Босилеградско, която през ХIХ в. се е намирала в нахията Краище. Димитър Христов изпълнява един ансамбъл от около 56 икони, а Костадин Вальов, според откривателя на църквата Ал. Куюмджиев, изпълнява стенопис в протезиса и декоративна орнаментика по част от стените и дървения мебелиар.[56]
Към тези нови попълнения ще добавя и няколко икони, които се съхраняват в Криптата (Св. Богородица Млекопитателница, Св. Богородица Троеручица – 1851 и Св. Богородица със светци), публикувани от колегата Мариела Стойкова.[57]
Най-ранната датирана икона на зографа от 1820 г. е публикувана за първи път в книгата на В. Пандурски „Паметници на изкуството от Националния църковен историко-археологически музей в София“.[58] В анотацията той много точно посочва като неин автор Димитър Христов Зограф. Малката изящна икона на Св. Богородица Троеручица е особено важна не само с факта, че е най-ранната известна и датирана творба на Димитър Христов, но и за това, че тя служи за отправна точка при атрибуирането на негови творби от ранния период в творчеството му до към втората половина на 30-те години. Образът на Богородица, който зографът изгражда е с по-издължено и тясно лице, много фино изписани черти – устни, нос, вежди; малко по-тъмна карнация; очите са бадемовидни, тъмни с изразителен поглед. В тази творба Димитър Христов стои много близо до своя баща и до много характерното меко излъчване на неговите Богородични образи.
Трябва да отбележа, че засега не мога да идентифицирам икона изцяло работена от него, преди 1820 г. , т.е. преди смъртта на баща му., което говори също за консервативните възгледи в това отношение и на Христо Димитров. Самият той е оставил подписа си върху три икони.[59] Св. Богородица на трон със св. Харалампий и св. Алексей Божи човек се съхранява в ХГ– Пловдив (1787). Върху Убрус от църквата „Св. Георги“ в с. Голямо Белово (1808) той се е подписал като дарител. И третата икона е патронната на храма „Успение Богородично“ в Ново село-Щип (1810).
И все пак мога да изкажа някои свои наблюдения върху последните икони на Христо Димитров от катедралната църква в Пазарджик. При всички случаи Димитър е помагал на баща си, особено след като внезапната му смърт настъпва в самия град Пазарджик и той е извикал лекар.[60] Като особено близка до стила на младия зограф в ранните му самостоятелни години ще посоча иконите на св. Йоан Предтеча в цял ръст, както и главните престолни икони на Иисус Христос и Св. Богородица, които са били предназначени за централния иконостас. Също така и някои от иконите от южния параклис „Св. Николай Мирликийски“ – на св. Йоан Рилски и патронната икона на св. Николай. Тези образи намират своите паралели в пластическата изразителност на стенописите от параклиса „Св. Йоан Богослов“ в Рилския манастир, които Димитър работи в 1824 г.
[1] Иванова, Бл. Портретът през Българското възраждане. С., 2001, с.19, 44.
[2] Протич, А. Денационализиране и възраждане на българското изкуство1393-1927. В: България 1000 години 927-1927. С., 1930.;
[3] Гергова, И. Сметководният тефтер на …, с. 272-306.
[4] Сведения около завещанието и неговото разчитане и публикация вж. Динова-Русева, В. Първомайсторът Димитър Зограф от Самоков. – Изкуство, 1988, 3, с. 30-35.
[5] Динова-Русева, В. Първомайсторът…, с.31. и цит. там лит.
[6] Мавродинов, Н. Изкуството на Българското възраждане. С., 1957, с. 199.
[7] Василиев, Ас. БВМ, с. 322.
[8] Динова-Русева, В. Първомайсторът…, с. 31.
[9] Доспевски, Ст. Архив. Из родословното дърво на Христо Димитров, основател на Самоковската живописна школа. – Проблеми на изкуството, 1993, 2, с. 51.
[10] Вж. Попова, Е. Зографът Христо Димитров от Самоков. С. , 2001, с. 109-110 и посочената там литература. Иконите са на св. Николай Мирликийски, Св. Богородица и Иисус Христос Вседържител. Последните две икони днес са в неизвестност.
[11] Това са иконите на св. Николай Мирликийски и Иисус Христос Пантократор. На иконостаса в манастирската църква до днес са иконите на св. Йоан Предтеча и на св. св. Козма и Дамян. Вж. Генова, Е. За още няколко неизвестни икони в творческата биография на Христо Димитров от Самоков. Паметници Реставрация Музеи. 2004, 4 , с. 9-17.
[12] Василиев, Ас. БВМ, с. 315.
[13] Това са дверите от параклиса „Св. Архангели“ и от гробищната църква „Въведение Богородично“. Попова, Е. Цит. съч., с. 86, 94.
[14] Неофит Рылец. Описание…, с. 83.
[15] Икона Св. Богородица Троеручица със св. Сава и св. Симеон Сръбски (1820) от НЦИАМ (Националния църковен историко-археологически музей – София), стенописите в параклиса „Св. Йоан Богослов“ в Рилския манастир (1824), икона Св. Богородица Многомилостива от Пазарджик (1826).
[16] Генова, Е. За още няколко неизвестни икони …, с. 9-17.
[17] Неофит Рылец. Описание болгарского свещенаго монастыра Рылскаго. София, 1879, с. 76.
[18] Тя се съхранява в НЦИАМ. Вж. текстът за иконата по-долу.
[19] Гергова, И. Сметководният тефтер…, с. 276, 288.
[20] Куюмджиев, Ал. Новооткрити творби на самоковски зографи в черквата „Св. Троица“ в с. Извор (Босилеградско). Паметници, Реставрация, Музеи, 2004, 3, с. 7, 9.
[21] Радкова, Р. Неофит Рилски и Новобългарската култура. С., 1983, с. 22-23.
[22] Пак там, с. 30.
[23] Василиев, Ас. БВМ, с. 338.
[24] Влахова, Л. ,Ат. Шаренков, Е. Генова. Нови проучвания върху възрожденските стенописи от Риломанастирския ансамбъл. – Изкуство, 1986, 8, с. 17-19.
[25] Вж. Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови. Пловдив, 1935; Стоянов, д-р М. Чалъковци. Към историята на един чорбаджийски род. – Исторически преглед, VII, , т. 3, 1950/1951.
[26] Доспевски, Ст. Архив. Из родословното дърво…, с. 52.
[27] Някои изследователи предполагат, че Димитър и Захарий наследяват по-старите връзки на баща си Христо Димитров с Пловдив, имайки предвид неговите икони в Асеновградските църкви „Св. Марина“, „Успение Богородично“ и „Св. Николай“ от ок. 1802 г (вж. Попова, Е. Зографът Христо Димитров…, с. 105-109) и работата на Захарий в същия град и околните манастири. Това потвърждава тезата ми за общността на селищата и региона в който работят, но няма нищо общо с връзките им с Чалъковци.
[28] Прекупуване и търговия с овчи стада.
[29] Данък върху овцете.
[30] Стоян Теодорович Чалъков се преселва в Пловдив в 1793 г. Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови…, с. 43.
Василиев, А., БВМ. С., 1965, с.323-328.
[31] Стоянов, М. Чалъковци…, с. 314.; Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови…,
[32] Стоянов, М. Чалъковци…, с. 314, 316.
[33] Каравелов, Л. Записки за България и българите. С., 1927, с. 59. Цитирано по М. Стоянов. Чалъковци…, с. 317.
[34] Кесяков, Хр. Цит. съч., с. 26.
[35] Кесяков, Хр. Цит. съч., с. 26.
[36] Стоянов, М. Цит. съч., с. 317.
[37] Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови…, с. 57.
[38] Камбурова-Радкова, Р. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972, с. 62
[39] Инициатор и първи ктитор на „Св. св. Константин и Елена“ е копривщенският абаджия Тодор Петков Моравенов, преселил се в Пловдив в 1810 г. Пандурски, В. Поглед върху строежа и разукрасата на Пловдивските старинни храмове. По случай 125 годишнината на църквите „Св. св. Константин и Елена“ и „Св. Неделя“ – 1832-1957. – Духовна култура, 1958, с.31, 34. Моравенов, К. Паметник на пловдивското население. Пловдив, 1984, с.245, 155.
[40] Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови…., с. 45-48; Мутафчиев, П. Избрани съчинения, т. II, с. 380, 400-401.
[41] Радкова, Румяна. Рилският манастир през Възраждането. С., 1972, с.77; Гергова, И. Сметководният тефтер на самоковския зограф Димитър Христов. ИДА, 88, 2004, с. 298.
[42] Вж. Георгиев, П. Краище. 2003, с. 115-125. В карето не е отбелязано, къде е издадена книгата.
[43] Георгиев, П. Краище, с. 123.
[44] Гергова, И. Сметководният тефтер…, с.273, 284-305.
[45] Гергова, И. Сметководният тефтер…, с.296.
[46] Пак там, с. 296.
[47] Гергова, И. Сметководният тефтер…, с.298, 302.
[48] Василиев, А. БВМ, с. 323; Гергова, И. Сметководният тефтер…, с. 277.
[49] Гергова, И. Цит. съч., с. 292.
[50] За цитираните писма по-долу вж. Влахова, Л., Ат. Шаренков, Е. Генова. Нови проучвания върху възрожденските стенописи от Риломанастирския ансамбъл. Изкуство, 1986, 8 и цит. там лит.
[51] Василиев, Ас. БВМ, с. 354; Динова-Русева, В. Първомайсторът Димитър Зограф от Самоков. – Изкуство, 1988, 3, с.34.
[52] Динова-Русева, В. Първомайсторът Димитър Зограф …, с. 34.
[53] Василиев, А., БВМ. С., 1965, с.323-328.
[54] Попова, Е. Иконите на Димитар Христов во Македонjиа. – Зборник Средновековна уметност, 3, Скопjе, 2001, с. 215-224.
[55] Поповска-Коробар, В. Бележки за неизвестни икони …, с. 44-49.
[56] Куюмджиев, Ал. Новооткрити творби на самоковски зографи в черквата „Св. Троица“ в село Извор (Босилеградско). – Паметници, Реставрация, Музеи, 2004, 3.
[57] Стойкова, М Икони от самоковски зографи в колекцията на НХГ. – Паметници. Реставрация. Музеи, 2005, 2-3, с. 33-37.
[58] Пандурски, В. Паметници на изкуството в Църковния историко-археологически музей – София. С., 1977, ил. 306, с. 401.
[59] Попова, Е. Зографът Христо Димитров от Самоков. С., 2001, с.87, 114, 119.
[60] Гергова, И. Сметководният тефтер…, с. 282.
Елена Генова, „Второто поколение зографи от Самоковската живописна школа. Димитър Христов Зограф, Йоан Николов Иконописец, Костадин Петрович Вальов“, изд. Омофор, С., 2015
