Николай Янков, Елена Щерева
Сред първите вдъхновители на нашата книга „Химикал, шоколад и две рупии“ са преподавателите ни от специалност индология. Неведнъж са ни казвали, че пазят писмата, които им пращахме, и че един ден биха искали да ги видят, събрани в отделна книга. Вдъхновители са, разбира се, и удивителните места, необикновените срещи и вълнуващите ситуации по време на нашето седеммесечно обучение, част от специализацията ни в Централния институт по хинди в Агра, Индия.
Книгата разкрива съкровения психологически свят на двама студенти, отдадени на екологията и природосъобразния начин на живот, получили шанс да усетят на живо и да вкусят реалността, която са изучавали по учебник цели четири години. Богатството на Индия не се изчерпва с до болка познатите туристически обекти, а се крие в множеството необикновени ситуации, в които те поставя, в цветната палитра от емоции и размисли, които пробужда у теб, и в способността да изважда на бял свят от ковчежето на душата сили, качества и черти от характера ти, за които не си подозирал.
Най-общо книгата може да бъде определена като пътепис, тъй като проследява пътешествията ни в над 40 места в повече от десет щата и придружаващите ги особени и хумористични обстоятелства. Но същевременно тя се отличава с това, че в нея се преплитат няколко нишки – есеистична, романтична, филологическа и фактологична.
Наред с това книгата се стреми да разкаже за една алтернативна, по-малко позната Индия, която излиза от рамките на клиширания образ и навлиза в области, които са вълнували нас от самото начало и които сме сигурни ще развълнуват още мнозина.
В книгата намират място теми като племенното богатство на Индия; ролята на екологията в религията и екологичните бунтове през 70-те; влиянието на глобализацията върху облика на индийското село, култовете към специфични животни като змията и тигъра, магията на селския фолклор, древните бойни изкуства „каларипаят“ , „латхи“, „гатка”; малко популярният спорт „кабади”, тайното общество „Тхаги“, невидимият живот в гората, воинската традиция и божествените коне, споменаваме дори и за кашмирската версия в живота и смъртта на пророка Иса.
Текстовете се базират на дневниците, които всеки от двама ни си водеше независимо един от друг по време на тамошния престой. Двете гледни точки в книгата не си противоречат, а по-скоро се допълват, за да изградят една по-пълна картина.
Дневниците постоянно се редуват, като всеки от нас има свой собствен стил и повествувава за неща, които са му направили впечатление – например дневникът на Елена е по-прагматичен, по-земен и често улавя неща, свързани с хигиената или безотговорността на конкретни индийци, а моят е по-философски, по-поетичен и отнесен на теми, свързани с природата и човека.
Надяваме се, че с тази книга ще предложим по-различен, оригинален и проникновен поглед, които ще бъде от полза за студентите, еколозите, пътешествениците, последователите на Изтока или почитателите на индийския чай и кино, но най- много се надяваме чрез нея да поднесем своя благодарствен дар към онези далечни и същевремнно близки нам земи, докосвани от свещени ръце и изривани от тежки колесници.
Елена Щерева е родена през 1984 г. в Сливен. Завършила е ГПЗЕ „Захари Стоянов“ с английски и немски, специалност индология в Центъра за източни езици и култури към СУ „Св. Климент Охридски“ и магистратура преводач-редакатор с английски и хинди. През 2007 г. заминава на едногодишна специализация в Централния институт по хинди в гр. Агра, Индия. Има преводи и публикации в „Литературен вестник“ и списание „Литературата“. Понастоящем е хоноруван преподавател по хинди в СУ „Св.Климент Охридски“.
Шофьорите и пазарлъкът
Бележки върху особеностите на живота в Агра през първия месец; из дневника на Елена: „Ученици на Бхарата“
Улиците на Индия като нищо могат да влязат под закрилата на ЮНЕСКО като национално богатство. Тук все още се придвижваха с волски талиги, чийто първообраз сигурно е бил измислен някъде в третото хилядолетие преди Христа. Те са толкова разпространени в градовете, колкото и в селата, а съвременният им облик се отличава от този на предшествениците им само по това, че вместо с дървени колела са снабдени с пневматични автомобилни гуми. Най-многобройното, експлоатирано и достъпно превозно средство е велосипедът. Все пак Индия е производител номер едно в света на това екологично транспртно средство, като годишно продава дванайсет милиона колелета. Веднага след велосипеда по масовост се нарежда авторикшата. Тя представлява моторно средство на три колела, нещо като кабинкова триколка, която се използва най-вече за такси в страни като Индия, Бангладеш, Мианма, Пакистан, Тайланд, Лаос и Шри Ланка. Странно или не, аз си представям рикшата като колата на бъдещето. Как политиците ни не съзнават, че въвеждането им по улиците на европейските столици би могло да ни реши доста от проблемите? Е, не чак всички, но поне тоя с такситата. Изключително маневрена, за да те избави от всяко задръстване, достатъчно икономична, че да не мислиш за криза на горивата или поредното вдигане на цените, разумно бърза, че да пристигнеш навреме за работа. Ако пък бяха изцяло закрити и се движеха с биогорива, щяха да са перфектното транспортно средство за всеки град!
Участниците в движението бяха от всевъзможен тип и калибър – освен автомобилите (всякакви, каквито се сещате), мотоциклетите, велосипедите, авто- и велорикшите активни пътни участници бяха и умело маневриращите кучета, крави, магарета, коне, маймуни, волове, биволи и по някой друг заблуден слон или камила. А нека не забравяме и хилядите пешеходци и милионите насекоми! Всички се втурваха еднакво настървено, подчинявайки се на свои си правила за движение, които явно не даваха особен резултат, защото понастоящем пътният трафик се отчита като един от най-честите убийци на индийски жители, а неотдавна Индия беше печално „отличена“ като една от най-опасните за шофиране страни в света.
В процеса на адаптиране запомних няколко важни урока. Първо, ако исках да оцелея, трябваше да се науча да отбягвам ударите на шеметно движещите се орди подобно на тореадор, който чевръсто залъгва разярения бик. Второ, рикшаджиите явно не изповядваха култ към истината. Всеки път обявяваха двойно или тройно по-висока цена, независимо че ни виждаха ежедневно и че пред очите ни качваха свои сънародници до същото място на коренно различна тарифа. Но с няколко думи на хинди донякъде успявахме да размекнем сърцата им. Всичко беше въпрос на пазарлък. Не уважаваха онези, които не се пазарят. Ако един шофьор се заинатеше, обръщах му гръб и се насочвах към друга рикша. Това мигом го караше да хукне подире ми с по-добра оферта. В други случаи рикшаджиите се наговаряха да държат определена цена и никой не слизаше под нея… Е, все се намираше по някой „юда“, когото после правеха на бъзе и коприва. Някои се опитваха да ни прецакат, като ни убеждаваха, че рикшата им побирала максимум четирима души. То това всъщност си беше самата истина. Рикшата е пригодена така, че да е комфортна за не повече от четирима души. Отстрани над задните гуми има надпис „Капацитет – четирима души!“. Само че познайте! Кого се опитваха да изпързалят? Докато говореха врели-некипели за това как било по правилник, покрай нас минаваха две дузини рикши с има-няма по осем човека вътре. Нашият студентски рекорд беше единайсет души с все шофьора!
Ако зарзаватчиите на нашата улица бяха много точни и честни хора, които буквално те гонеха, за да ти върнат рестото, и без проблем ни даваха стока на вересия, не такъв беше случаят с останалите продавачи. На тях им бе добре известно, че джобовете на чужденците тежат, а времето им е кът, което често ги поставяше в неизгодното положение да взимат прибързани решения. Първото и най-важно правило в пазарлъка е да не проявяваш особен интерес към вещта, която си харесал, колкото и ценна да ти се струва тя. Второ, преди да „клъвнеш“ на първия видян от теб сувенир, хубаво е да огледаш сергиите или магазините малко по-надолу или по-нагоре по улицата, защото е гарантирано, че стартовите цени няма да са същите. Разбира се, проучването на алтернативните оферти не бива да се прави твърде очевидно, защото след като се върнеш на първия магазин, продавачът вече е вдигнал цената. Често има магазини, на които пише, че работят с фиксирани цени. Е, ако решиш да хитруваш, като речеш например: „О, колко жалко! Щях да го купя, ако струваше с 50 рупии по-малко!“, продавачът тутакси преосмисля търговската политика на магазина.
Когато не знаеш колко реално струва едно нещо, смъкваш цената на половина. Продавачът ще направи физиономия на „шокиран“ и ще вдигне отново сумата. Това слага начало на играта, наречена пазарлък, която в Индия е нещо като начин на живот. Веднъж един индиец ни обясни, че дори да успеем да свалим наполовина първоначалната цена на някоя вещ, търговецът пак ще бъде на печалба, защото в цената си е предвидил тъкмо такова намаление. Това доказваше, че ако не се пазарим, бихме попаднали в сериозна търговска клопка. Пазарането е като надиграване с карти и – стига да знаеш как да изиграеш своите – и ти, и продавачът ще бъдете победители, а времето, което ще си прекарал по магазините може и да те обогати с интересни срещи и добри приятели.
Един слънчев ден в Агра…
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“
В един хубав слънчев ден в Агра ставам рано призори и се насочвам към игрището. Небето е кобалтовосиньо, а слънцето прилича на прашно дете със зачервени бузи, което подава глава иззад оградата на хоризонта. Започвам деня със свежест и плам. Подтичвам леко, но след сто метра спирам. Задъхан и изтощен, без дори да съм се натоварил. Белите ми дробове са задръстени. Надуват се, издишат, но избухват в пристъп на кашлица, мъчейки се да изхвърлят песъчинките от себе си. Поглеждам гуменките си – от бели са станали червеникаво-кафяви заради прахоляка. Отказвам се от намерението да спортувам. Тръгвам по улиците на града. Те са обсипани с листа като в есенен листопад. Но какъв листопад? Тук няма нито едно дърво, нито пък е есен. Разбирам, че вчера тук е имало празник и че натрупаните листа са всъщност вече употребени и смачкани „панички”. „Какво умно и практично изобретение на традиционната индийска мисъл!“, казвам си. Листата се попарват във формата на малка купичка, защипват се с помощта на клечица и когато изсъхнат, стават чудесни заместители на хартиените и пластмасови чинийки, замърсяващи околната среда. Продължавам напред. Опърпани мръсни мъже с напукани пети и напоена с пот, прах и миризма на непрано кърпа на главата, са се сгънали на четири ката върху седалката на вело-рикшата и спят. Самотни, захвърлени, несигурни. Не притежават нищо друго, освен дрехата на гърба си и несретния си живот. А дали и той не е под наем?
Кучета и крави тършуват из боклука, разпиляват го с надеждата да открият залъка живот за деня, но намират само празни найлонови торби, ухаещи на някогашни вкусотии. Но пък нали и те носят частица от сладостта! Все е нещо за празния стомаx… Ала не си дават сметка за опасността. Не знаят, че всяка година много техни събратя си отиват заради заплетен в червата им неволно погълнат полиетилен.
Минавам покрай гладачи, опънали на метър от отходния канал дъска, крепяща се между два камъка. Заринати в купчини дрехи, те енергично „ръко-водят“ онези стари, тежки ютии на жар и въглени и се усмихват, щом ги погледна.
Сетне подминавам малък тезгях, едва забележим сред върволицата от рикши и автобуси. Хвърлям поглед – на прашната масичка стоят грижовно подредени метални инструменти, пинсети, огледалце, зъбни шини и ченета, а зад тях, върху чаршаф седи мъж с очила. Досещам се, че това е зъболекарят.
На няколко метра от него мъж клечи до огромен метален съд и пържи подаваните от сина му тестени питки и бухти. Майката е заета с друго – оформя торни пити и ги реди да съхнат по протежението на оградата от храсти, разделяща пътя.
По-надолу по улицата мервам стол, на който се е отпуснал някакъв мъж. Приближавам се с бавна крачка и виждам, че нещо на лицето му белее. Той седи с дебел слой пяна, оставил се в ръцете на бръснаря. А транзисторът свири нов хит със стария рефрен „Харе Кришна, Харе Рамa“. Дечица са се разбудили за игра. Едни се гонят и се щипят около други две, които си приказват, докато клечат и оставят органични купчинки под себе си.
Рикшаджия се мъчи да запали. Но без ругатни, без припряност. Дърпа някакво въже близо до ауспуха, двигателят се покашлюва, изревава и се задавя. Ново рязко дърпане и нова несполука.
Подминавам. Приближава жена, изправена и горда, с купчина тухли на главата си. Проследявам я с поглед. Къде ли отива? Запътва се към строеж. Оставя товара при мъж, който забива пирони. После идва някакъв и стоварва чувал с пясък върху кръглата поставка на главата . Жената пак тръгва. Върви, сякаш носи не тежък чувал, а торба с памук. Мисля си, че тук нашата поговрка „за жената коприна, за мъжа коприва“ е изцяло наопаки…
По-натам един човек бута огромна количка, натоварена с техника. Пазарът е в разгара си. Изпита фигура със смачкано лице като сушена стафида едва върти педалите на колелото, натежали заради пълните с мляко алуминиеви бидони, привързани за него, докато друг маневрира сред кипящия трафик и пушилка своята сергия на колела, превозваща сияйно бяла, красива порцеланова посуда.
Следобедът донася прохлада. Свечерява се. Аз бързам да се прибера. Други бързат да се стоплят. Събират листа и отпадъци. Оформят малки купчини от тях пред палатките си и ги палят. Семейството се събира около огъня, но никой не говори. Мълчи се, докато слюнката в устата им преминава болезнено през гърлото и се спуска към празния стомах. Когато си гладен, ядеш и от приказката си.
Прибирам се. Благословен съм, че има къде. Не е кой знае какво, но на фона на палатките отвън имам чувството, че живея в имение. Скоро донасят и храната ни. Отново картофи и ориз. Втръснало ми е от тях. Но съм благословен, че я има. Цял ден съм се шлял, а ме чака готово ядене. А хората отвън, прекарали деня в неуморен труд, ще седнат, отново недохранени край огъня, ще дъвчат езиците си и ще мълчат.
Религията като пазар и… внимание: Беди на плажа!
из дневника на Ники: „Чувствопис на пътя и пътепис на чувствата“
Религията в Индия сякаш е излязла от своите свещени граници и е заляла бита на хората до степен, в която тя е превърната в най-доброто средство за реклама и бизнес. Беше ни правило впечатление и преди, че във всеки хиндуистки град или село имената на божествата се използваха, за да примамват клиентите, защото те най-добре говореха на обикновените хора. Дъвки, шоколади, вафли, сирена, конфитюри, спагети, марки дрехи – от бельото до костюма – лекарства, шампоани, сапуни, пасти за зъби, тетрадки и химикалки, запалки и кибрити, имена на хотели, ресторанти, агенции, билбордове и рекламни афиши – всичко наоколо, целият същестуващ свят, носеше названията на познатите богове от хиндуистката митология. Не знам дали това говори за религиозността на индийците или по-скоро за взрив на духовния материализъм, но е нелепо да видиш свещени имена, лепнати върху тривиални, битови продукти или гурувци, притежаващи собствени марки „изделия”. Струва ми се, че така сакралното губи от своята стойност и се принизява до нещо твърде банално и злободневно, с извинение – опростачва се. Тук, в Бенаулим, беше същото, но в християнски контекст. Автобусите, колите и рикшите бяха с надписи „Дар Господен“ и всички заведения и сладкарници „принадлежаха“ на Иисус. Образът Му беше толкова популярен и кичозно изобразен, че по-скоро бих го взел за голяма футболна звезда.
Потапянето в морето беше като миропомазване за нас. Толкова свято и желано! Плажът – разкошен. Бяхме далеч от парти-данданията, от димната завеса, от марихуаната и хашиша. Всяка година затворът Форт Агуада в Гоа приютява чужденци, укривали дрога, било то за лична употреба, било за продан. По законите на щата притежанието дори на малки количества наркотици може да ти донесе десетгодишна присъда. Често се носеха слухове за подкупни полицаи, които изнудват туристите за пари. Набедят ли някого, винаги могат да „открият“ у него пакетче трева. В такива случаи рушветът е единственото спасение. Другата опасност се сервираше в ресторантите. Много често зад името „спешъл ласси“ се крие вид студено питие с кисело мляко и канабис (бханг). След чаша или две губиш всякакъв контрол над себе си и ставаш елементарна плячка за обирджии, а както опитът показва „бханг ласси“ и „крадец“ вървят ръка за ръка.
Слава Богу, тук се чувствахме защитени от подобни главоболия.
Бяхме далеч и от натрапници-зяпачи. В повечето плажни курорти оскъдно облекло като банския костюм може да ти навлече сериозни неприятности. В най-добрия случай ще предизвика внимание, примесено с любопитство и безмълвно негодувание, а в по-лошия ще даде повод за саморазправа и тормоз. Чужденците често забравят, че не са си у дома, затова преди да се сърдят и оплакват от нахалното поведение на индийците, първо трябва да осъзнаят, че местните морално-обществени норми не са съпоставими с европейските. Ако за нас късите поли, широките деколтета, свободният контакт, нудизмът са естествени неща, за индийците е непристойно една жена да разкрива дори раменете и бедрата си.
(Щата Гоа, Южна Индия)
