Преди началото на Френско-пруската война Гюстав Флобер пише: „Каквото и да става, ние си оставаме идиоти”. Убийствено точна диагноза, с която осъжда и своята, и нашата епохи.
Събитията във Франция, започнали с разстрел на карикатуристи на Charlie Hebdo, още веднъж потвърдиха правотата на Флобер. Последвалата реакция изкара на повърхността цялата тази патологична глупост и омраза, които се таят в руско-украинското общество.
Хора са били зверски убити. В центъра на един от най-големите градове в Европа. Убити са от безумци, влетяли в помещението с автомати и гранатомети. Хубава картинка, нали? Това не е ли диагноза?
Когато механизмът на трагедията става в по-голямата си част и извод от нея.
Но върху този кошмар, който е като филм на Куентин Тарантино или Робърт Родригес, ако те бяха приели исляма, се наслояват напълно дивашки, вулгарни изводи. Логично е, че един от тях става повод за гневни бунтове и омраза към мюсюлманите във Франция и в цяла Европа. Оскверняват се джамии, извършени са нападения. И всеки, от чиято уста не слиза името на Мохамед, става чужд, враг. Тази крехка толерантност, на която се крепеше европейският свят, се пропука. Замирисва на погроми и побои, въздухът се наелектризира. Токови вълни се насочват към зелените знамена.
В противовес на антиислямските движения расте и подкрепата на мюсюлманите. Понякога тя е адекватна: когато, например, беше показан случаят на 24-годишното момче, родено в Мали, последовател на Мохамед, което спаси заложници във френския супермаркет. Но често реториката на тези, които защитават мюсюлманите, все повече напомня на онази реторика, която проповядва “Ислямска държава”, чиито заявления за френската трагедия свидетелстват само за едно: хората още живеят в древността, когато кръстоносците са се сражавали с мюсюлманите.
В един материал дори срещнах сравнение между разстрела на карикатуристите и убийството на православния свещеник Даниил Сисоев. Да, как да не си спомним думите на Тома Аквински:
продължението на всяка добродетел е порок.
Убитите, разбира се, не са били мъченици за висока и блага идея. По-скоро можем да ги наречем безпринципни маргинали, които се гаврят с ценностите на милиони хора в стремежа си да припечелят повече пари. И за това трябва да говорим именно с този честен тон.
Но това, че карикатуристите имат съмнителни каузи, не отменя свещеното им право на живот. И нито един безумец, независимо от какви височайши идеали се ръководи, не може да им го отнеме.
Още по-поразително е изключителното акцентиране върху мерзостта на делата на убитите от страна на някои патриоти. Печалното е, че често то става мост към разбирането и даже оправдаването на убийците. Намери се даже чудак, поканил радикални ислямисти да разстрелят редакторите на „Московско Ехо” и “Дъжд”.
Като цяло днешните медии (преди всичко руските) са пълни с обладани хора, радостни от убийството на карикатуристите от Charlie Hebdo. При това много от тях при най-малкия повод започват да крещят за украинските провокатори и безумци, които са ликували след унищожението на хората в Одеса. Но по какво тези „патриоти” се отличават от онези, които след трагедията в Одеса говореха за „изгорени колорадци” и „майски шишчета” (така наричаха хората, убити и изгорени в Одеса по време на размириците)?
Не можеш да определиш душата без специален рентген.
Понякога не можеш да разбереш по какво се отличават патриотите от либералите, вярващите от атеистите. Но частично и едните, и другите влизат в определението за мракобесие. Злобните хора остават такива, независимо от това какви политически програми декларират и зад какви политически лозунги се крият. Точно за това пише Сведенборг – трябва да помним, че истинската същност на духовете на ада се вижда едва когато е осветена от небесна светлина, а иначе те се виждат като хора..”
Много хора – и обладани, и такива, които, изглежда, са разумни, след събитията в Париж счетоха за свой дълг да напомнят за жертвите от Одеса и Донбас. Те видяха в това двуличието, лицемерието на европейския морал.
Как може така: да скърбим за карикатуристи богохулци и да не забелязваме убитите деца в Донбас?
Безусловно, по презумпция, така не може.
Но лошото е в друго: хората повече се вълнуват от чуждия, а не от своя морал и лична отговорност. Затова всички възгласи „Je suis Odessa” или „Je suis Donbass” се превръщат в също толкова бездарни, колкото самите карикатури в Charlie Hebdo. Единственият резултат е, че донбаският ад се затрива, потъмнява.
Въпреки че, разбира се, отчасти това е реакция на хипертрофиралата скръб, на която се отдаде Украйна по повод убийството на карикатуристите. В прекалената печал също има някакво богохулство, имайки предвид това, което в същия момент се случва в Донбас. И Петър Алексеевич трябва след посещението си на „Марша на мира” в Париж непременно да проведе аналогично шествие в Киев.
Да, както се очакваше, не бяха направени изводи от събитията във Франция. Но (нека пак си спомним Флобер) ясно беше диагностицирано невероятно количество идиоти, запушили порите на жив организъм, и пролятата кръв, а това винаги е сакрален ритуал. Освети гнусните муцуни на онези, които изливат елей (на практика – мръсен секрет), баламосвайки тълпите с политически лозунги. Защото всичко това са скокове в утопията и режими, както е писал Григорий Померанц, от бездарност в любовта.
Глупостта (а глупецът винаги е сигурен в правотата си, той е активен и безапелационен, защото, по думите на Вайнингер, с наглостта си компенсира отсъствието на ум),
чувството на собствено превъзходство, ожесточението и монолитната лъжа станаха истинските причини за трагедията.
Скоро тя ще се прехвърли в други държави, включително в Русия и Украйна. Ще покрие всичко като изпепеляваща лава или всемирен потоп, за да избави земята от порочната гнус.
Главната трагедия на великото „почистване” е в това, че заедно с хулителите, безумците, лицемерите и богохулците ще загинат нормални, мирни хора. Бесовете винаги взимат колкото може повече жертви.
Превод от руски Павла Сивова
