Колко щастлив може да бъде един църковен дарител и какви са плодовете на бездуховността – откровен разговор с Лъчезар Николов – Чезари
Когато вярваш силно не можеш да бъдеш сам. Вярата и самотата не се събират в едно пространство. “Ако имате вяра, колкото синапено зърно”… Не знам дали някой може да си представи колко много души са променили тези евангелски думи. И колко сили дават досега.
В новият столичен храм “Възнесение Господне” се съхранява безценна частица от Христовия Кръст. Първата среща с Лъчезар Николов – Чезари, неговия ктитор се отложи с ден. Лъчезар е известен сред феновете на футболен клуб ЦСКА. Но нашата тема няма връзка с футбола. Независимо от външните прилики Лъчезар Николов е съвсем нетипичен фен.
Разговорът започва отстранено, сякаш питам за трето лице. Осъществената мечта да вдигне храм в средата на София не го е отделила от реалността. Признава, че го е направила щастлив, въпреки че разговора е малко тъжен…
Преди повече от седем години започвате да градите храм, който завършихте неотдавна. Одисеята на неговото изграждане е дълга. Споделете някои епизоди от извървяването на пътя към църквата?
Четири-пет години след като започнах да строя църквата “Свети Дух” (сега “Възнесение Господне” в Слатина) ме заинтересува едно момче от Македония, много известен техен певец, казва се Тоше Проески. Той загина в катастрофа през 2007 година. Тогава за първи път прочетох в интернет за него и научих, че в Македония е обявен национален траур, във връзка със смъртта на това момче. Мен ме трогна друг епизод от неговия живот. Тогава прочетох, че той страшно много е помагал за изграждането на една църква, част от манастирски комплекс “Преображение Господне” на хълма над родния му град Крушево. Което мен страшно ме заинтригува. Гледах снимките от Македония, сетих се, че мястото на върха на планинската местност напомня за мястото на самото Преображение на Христос и тази мисъл ме вълнуваше. Реших, че ще посетя този храм. И
първите две икони, които купих тогава бяха за църквата на Тоше Проески и за църквата, която аз строях.
Възхитен от ентусиазма на семейството на Тоше и неговите съграждани бързо открих бащата на певеца. Знаете ли какво ме порази – този човек беше приел за свой дълг да продължи да помага на църквата, за която се е грижел синът му. Скръбта от близката загуба на момчето се беше преобразила в радост. Видях това и ще помня как се почувствах при първата ни среща. Казах си: ето колко силна е нашата вяра! Имах нужда от този пример, за да продължа с храма в България. Днес вече сме приятели с баща му и чичо му, гостуваме си. Когато разговаряхме с роднининте на Тоше, стана дума, че целия град прави храма си заедно още от 1986 година. А той не е много по-голям от църквата “Възнесение Господне” в кв. Слатина.
Когато разказвах на бащата на Тоше Проески, че правя църквата сам, той не можеше да повярва, че в двумилионна София няма желаещи да помогнат за строителството на църква. “Во центарот ти градиш и никой нищо не ти помага!” – чудеше се човекът. Но е факт. Докато в Македония всичко се прави с дарения от хората и всеки камък е подарък от някого, а дарителите се надпреварват кой да помогне, тук, в центъра на столичния град никой не помага и дори идват да крадат от материалите. Тесли, кабели от инсталацията, дори преди Великден се качваха на покрива и крадяха ламарината от него. Бях си казал, че няма да търся полиция за неприятните събития. Изпитанията отминават, важна беше крайната цел. Чудно е на хората защо в православна България постъпваме сякаш ни е изтръгната вярата. Не е било отдавна времето, в което тя основно ни е крепяла. Сега сами се отделяме от нея. Когато реших да строя Божия храм не изследвах настроенията си, не исках да докажа себе си. Усещах дълг и призвание – знаех, че трябва да направя всичко, за да построя този храм. Не си задавах въпроси, мисълта да довърша църквата не ме напускаше, не се отърсвах от нея и тръгнах смело.
Изглеждате като човек, който говори с неохота за това, което е направил. Къде Ви намери вярата?
Да се търси слава и признание с построяването на храм е дълбоко противоречие със самата идея за християнство. В същото време си давам сметка, че да се нагърбя с построяването на храм е работа, която много бързо ще ме срещне с моята гордост. Шумът около откриването на църквата, публикациите преди това и подозренията на много журналисти, че строя, защото искам да стана известен бяха част от изпитанията. Трудностите идваха като проверка. Никой от нас, след като е приел да върши Божието дело не трябва да си приписва заслуги.
Ценностите се изместиха в България. Сякаш е много важно да ставаме известни. Затова сигурно ме заподозряха, че правя църква за слава.
Изписаха се доста неща за мен, но най-общо те се въртяха около идеята, че със строителството на този храм искам да стана известен.
Когато художниците правеха зографията, споменаха, че трябвало ктиторът също да бъде изобразен. Разбира се, не се съгласих, абсурдно е, дори ако приемем, че е благочестива традиция. Несравнимо удоволствие и радост е да построиш църква. Няма нищо общо със суетата, нищо че живота ни пълен с фалшив блясък.
Невероятно е усещането, че си построил Божий храм, в който хората ще се венчават, оттам ще тръгват семейства, ще идват болни, които имат нужда, хора, които се обичат и търсят упование в Господ.
Знам, че в църквата ще се кръщават деца и възрастни, ще тръгват по вечния си път хора, които си отиват. Колко струват тези неща? – Те нямат измерение. Ако знаеш, че си помогнал в това свято място да бъде кръстено дете, да се съберат млади хора, да бъде изпратен от земния си живот човек, за каква слава можем да говорим. Когато ме питаха какво ме е накарало да правя църква отговарях, че не знам. Реших, че е хубаво и го направих.
Господ дава на всеки много неща. Зная колко много ми е дал и прецених, че трябва да се помъча и аз нещо да дам.
Когато излизах на освещаването на църквата навън, видях в двора да стоят три невероятно хубави деца. Събираха много весело помежду си стотинки, за да си купят свещички. Тогава си казах: “А това колко струва? Колко струва децата да дойдат тук и да искат да влязат?!” – Да, ето, това е благодат, а другото са глупости! Сега, след като църквата беше завършена, открита, виждам как влизат много хора. И всеки търси нещо, всеки се надява, моли се или благодари. Да знаеш, че си част от това е неописуемо. Парите така или иначе отиват някъде, забравят се, славата отминава, а вярата и Божия храм, молитвите на хората остават. Вярвам, че молитвите остават да горят от деня, в който са отправени горещо, с някакъв копнеж.
По-големи ли са изпитанията, докато строите храм, отколкото в обикновения живот?
Има сериозни изпитания. Усещах съпротива за много нормални неща, които в ежедневието не са ме ме натоварвали така. След приключването на грубия строеж се хванах с една фирма, която ми беше препоръчана и проверена от Викария на Софийския митрополит. Фирмата беше направила параклиса в Светия Синод и се бе доказала. Харесах работата им. Но при мен не потръгна. Подписахме тримесечен договор, получиха половината пари по него, получиха материали и почти три години зациклиха и строежа стоеше на едно ниво. Дълго се чудих какво се случва. Не исках да се откажа. Нямах желание да се съдя и да се карам с тях. Обещаваха и развиваха различни теории, а след три години църквата беше отново на никакво ниво. През описаното време само аз знаех колко нерви коства безделието на моите работници.
Цялото строителство мина под знака на различни трудности.
Когато започнахме да правим иконостаса подписах договор за шест месеца. Капарирах петдесет процента. Към края на следващите шест месеца поисках да видя резултата, защото авторите получиха 90%. Нищо завършено нямаше. Шестте месеца се превърнаха в дълги двадесет. Обаждах се, увещавах, молех, карах се. Така минаваше времето, в което строях. Поставянето на дограмата също беше необикновено сложен процес и отне почти осем месеца. Благодарение на предаването “Господари на ефира” побутнахме довършването на този строителен етап. След като най-накрая дограмата беше поставена, на следващия ден дойдоха от фирмата с документ, в който да се разпиша, че нямам финансови претенции за забавянето и няма да удържа процент от плащането.
Но това е храм, защо да го правя? На кого съм съдник? Имаме очи, но не виждаме.
Наистина смятам, че мисленето ни е изкривено. Никой не вярва в добронамереността.
Ако има наистина трудни неща, с които трябваше да се боря, те бяха свързани най-вече с безумното отношение на хората към идеята да се прави църква. Знаете ли колко пари бяха събрани в сметката за дарения за близо десет години – цели 350 лева.
Ако не е Господ, близките и шепата приятели, как щях да довърша започнатото – не зная. Държа да кажа, че човек, който прави храм едва ли пере пари, уредил се е с големи суми от фондове или има тежки грехове, които е решил да покрие.
Срещаха ме хора от квартала и ми се сърдеха, кълняха, че скривам гледката до кръстовището на булеварда, на което всеки ден стават десетки катастрофи. От съседните блокове направиха подписка срещу храма, идваха и ме питаха за какъв се мисля, щом строя църква, какво като имам пари. Дотолкова сме невежи, че бъркаме църквата с гробище. И такива въпроси ми задаваха – защо строя гробище. Или пък, каква ми е далаверата, че строя църква? Да не би да имам тежки грехове, които изкупвам? И така нататък…
Както казваха македонските ми приятели, невероятно е, че можем да станем толкова лоши. Станали сме такива, защото живеем без вяра. Вече гледам на своята сага отдалеч.
В началото смятах, че фирмите, с които работя ще ми направят отстъпки, ще поискат да дадат за Божието дело нещо. Но идеализмът ми се изпари бързо.
Не само, че нямаше отстъпки, а нарочно завишени цени – така, на принципа: “Щом има – да плаща”. Такова мислене може да изглежда скандално, но е факт. Фирмите, които идваха да работят искаха да спечелят от църквата, не да дадат, не да дарят.
За мен в началото беше трудно да проумея защо ми се случиха толкова много битки. Вече чувствам удовлетворение от натрупания опит. Благодаря на Господ че ми помогна да изживея и да победя в изпитанията. Пътят, който трябваше да измина ми даде мъдрост и отговори на много дълбоки въпроси. Наивността е немислима, но любовта е задължителна. Изпитанието сякаш съдържаше урок как да се съхраня човек във всеки момент, защото бях поел по тясната пътечка към Бога. Ако не ми беше дадено да строя църква как щях да зная как се прави църковен престол, колко сантиметра е висок, какво се влага в него, колко сантиметра е отвора, откъде е дошъл камъка. Изключително удоволствие е да участваш в създаването на храм!
На Господ се дава най-доброто от онова, което имаме. Не евтиното, не излишъка, само най-хубавото.
Разбрахте ли цената на бездуховността?
Цената на бездуховността е много висока. Това, което лично преживях е част от плодовете на духовния колапс. Не, не искам да бъда черноглед. Може би само аз съм попадал на нелоялни изпълнители, които са създавали проблеми. Но е добре да се замисляме как и защо живеем.
През последните почти десет интензивни в духовно отношение години разбрах, че липсват делата. Добрите дела, за които пишат апостолите в Новия Завет. Може би наистина много хора вярват, но не правят много за вярата си. В трудни моменти се питах дали в доброто вярваме.
Бездействието и пристрастеността към оплюване на онзи, който работи и се бори се превърна в най-практикуваното масово упражнение.
Оклеветяването на другия човек не може да оневини, ако не правим нищо хубаво. Нуждаем се от добрини. Защо бягаме от тази истина?
От деня, в който стартира строителството на църквата, научих много истини за себе си и за българската реалност. Родна национална черта е да съдим другите прекалено строго без основание. Този начин на мислене изглежда приемлив за голяма част от нас.
Хубаво е, че има хора, които биха се раздавали и ще бъдат щастливи, ако успеят да предизвикат само една усмивка на лицето на някого. Красотата може да бъде повече, защото доброто е по-силно и Бог винаги побеждава.
Нищо не помага повече от вярата. “Ако имате вяра, колкото синапено зърно ще премествате планини”. Видях с очите си, че е така, независимо от трудностите и никога не съм се съмнявал, че църквата на бул.”Ситняково” и ул. “Иван Асен ІІ” ще бъде завършена и ще бъде хубава. Имал съм съмнение нещо физически да не ми попречи да я довърша. Четях и неласкави писания за себе си. Журналисти се обаждаха и искаха да научават истината за забавянето на храма за няколко минути по телефона. А после произвеждаха сензации.
Два месеца след откриването на храма мога да гледам с облекчение назад. Божията любов надделя над всичко друго. С часове съм гледал как художниците изписват лика на Христос Пантократор. Исках дори да ми позволят да оставя една капчица, линийка в цветовете на одеждите. Щастлив съм, че зная откъде е дошло всяко камъче, как е вградено, как се е случило всичко. Преди да донеса целувателните икони в църквата, те бяха два месеца у дома. Повярвайте, това е щастие, което трябва да поискаме да се случва по-често.
Църквата “Възнесение Господне” съхранява като драгоценна реликва частица от Кръста, на който е разпънат Господ Иисус Христос. Как получихте голямата светиня?
Когато за първи път се обърнах се към министър Божидар Димитров за съдействие за Свети Мощи за храма, той каза, че ще разговаря с министър-председателя Бойко Борисов. Премиерът е в църковното настоятелство и подари кръщелния купел на освещаването. След три минути проф. Димитров ми върна обаждане с думите: “Ще получите частица от Светия Кръст”. Така бяхме удостоени да имаме в нашия храм една от четирите частици от Христовия Кръст, които се пазят в България. За мен това е знак, че Бог е забелязал грижата и препятствията, през които преминахме. Това парче от Кръста е донесено от Охридската епархия. Българските гарнизони на път за родината след Първата световна война я донасят със себе си и частицата се съхранява в държавната съкровищница. С Божията помощ тя е при нас. Министър Димитров я държеше и ръката му трепереше. Това е голяма милост. Някога търсеха доказателства за Божието присъствие. Едва ли има по-голямо доказателство за Божия Дух от светините, които помагат на хората да живеят, да вярват, да се радват.
