Знаете ли кой е първият известен по име български монах-отшелник? Не става въпрос за Седмочислениците (св. Кирил и Методий и техните ученици) или за иноците, които служат в скрипториите и канцелариите на Българската църква през ІХ-Х в. (Йоан Екзарх, Черноризец Храбър и др.). Първият, който сигурно ще ви дойде наум е св. Иван Рилски, с когото се свързва клишето „баща на българското монашество”. Смята се, че той е починал през 946 г. Но в скалния манастир до с. Клепча, Търговищко, са открити два старобългарски надписа от времето на цар Симеон І Велики. Първият от тях гласи: „В година 6430 [921] през месец октомври почина раб Божи Антон…“. Другият, много по-добре запазен надпис няма дата и текстът му е: „В името на Отца и Сина и Светия Дух. Тук почива праведният отец Антони. +.” За този почитан български “авва”, замонашен с името на преп. Антоний Велики, не е известно нищо друго.
Ние разполагаме с точни или приблизителни дати за основаването на най-големите български манастири.
Темелите на Рилския са сложени от св. Иван преди неговата кончина през 946 г. Бачковската обител, чийто Устав е най-ранният у нас, е ктитория на византийския военачалник, по народност грузинец, Григорий Бакуриани през 1083 г. Според летописа началото на Троянския манастир е поставeно от един хилендарски монах, който пътува за Влашко през 1600 г.
Сведенията за нашите по-малки манастири често са откъслечни или легендарни. Това се отнася и за Гложенския манастир „Св. великомъченик Георги Победоносец”, който е залепен като лястовиче гнездо на една скала над с. Гложене на около 15 км северно от Тетевен. До манастира се стига до асфалтиран път от Ябланица през с. Малък Извор. Това е може би манастирът с най-красивото местоположение в България. Заобиколен е от стари букови гори, ухайни ливади, планински рид „Камен лисец”, пещера „Моровица”, дълга няколко километра. При хубаво време от обителта се вижда Дунав и Бяло море.
В миналото манастирът е притежавал обширни имоти в района. Запазени са турски тапии от 1793 и 1834-1835 г., в които те са описани подробно. Старата църква на Гложенския манастир не съществува. Тя е строена най-вероятно през ХVІ в. и е била зографисана. Имената на богатите тетевенци, които са били изобразени в притвора на църквата, се срещат и в един поменик на Зографския манастир от първата половина на ХVІІ в. Полуразрушен от земетресението през 1913 г., храмът е досъборен през 1929-1930 г. и на негово място е издигнат нов храм в протестантски стил, проектиран от завършилия в Германия арх. Борис Иванчев от Ловеч. Запазени са иконите от старата църква, рисувани от видния разградски зограф свещ. Иван Попрайков през 1828 г.
В манастира е развивана и книжовна дейност, стимулирана от забележителното близко средище – Етрополския манастир „Св. Троица” (Варовитец). През 1619 г. тук е преписан Постен триод (сега в свищовския музей № 153). Днешните жилищни сгради, които обрамчват двора са строени след 1856 г., когато тук избухва пожар.
Най-известният гложенски монах през ХІХ в. е архимандрит Евтимий от Сопот, който е приятел на Левски и често го приютява в специално скривалище. Той е и прочут лечител и хирург, при който търсят помощ не само стотици българи, но и помаци и турци.
През 1893-1894 г. тук е заточен търновският митрополит Климент (Васил Друмев), който е краен русофил и произнася огнени речи срещу заплахите за православието в България. За неговия престой напомня малък музей.
Ако пожелаете да се запознаете с историята на Гложенския манастир, единственият монах, който е и екскурзовод, ще ви я разкаже. Според легендата през ХIII век по тези места намерил убежище киевският княз Георгий Глож, дошъл от Южна Русия, гонен от татарските орди. Асеневци му оказали гостоприемство. Князът основал селото Гложене и започнал строителство на манастир. Първоначално той трябвало да се нарича „Преображение“ и се намирал в местността над селото, наречена Градището. Когато завършили манастира, стените на сградата започнали да се рушат, а чудотворната икона на св. Георги, която русите носели от своята родина, изчезнала. По-късно била намерена на скалата в подножието на връх Камен Лисец. За княза това било знамение, че именно на това място трябвало да бъде вдигнат манастира. Нова сграда била построен там, а на манастира дали името „Св. Георги Победоносец“.
Легендата е записана в Сказание, което е запазено в два преписа от Възраждането. Доскоро тя идеално пасваше на целите на българо-съветската дружба и аз лично бях свидетел как в края на 70-те години тук ловчанският митрополит организираше пищни банкети за съветския посланик и български партийни величия, които тук преяждаха, препиваха и пееха прогресивни песни. Но вярна ли е легендата?
Обективният филологически анализ на Сказанието доказва, че неговият съставител вероятно е русин или украинец и то монах. Категорично указание за времето, когато е създадено сказанието, се крие в една дума от неговия текст: „…такожде и политических боголюбивыхъ и доброжелателныхъ христіанъ….” Прилагателното „политически” означава светски лица или миряни според ранното значение на този термин, заимстван в руския език от полски през първата половина на XVIII в. Следователно е изключена възможността легендата да датира по-рано от XVIII столетие.
За съществуване на киевски княз с фамилия Гложенски или с име Георгий Глож през XIII век няма летописни данни. Когато потърсих паралели на гложенската версия, оказа се, че съществуват легенди за основаването на Изворския манастир във Видинско от руски княз „Извор Таворски” през XII в., също воден от хвърчаща икона, и на Берковица от „руски воевода Берковица”, пристигнал с киевския княз Светослав към края на X в. По всяка вероятност в тези мъгляви сказания намира отзвук споменът за владичеството на русина Яков Светослав в Северозападна България през XIII в. Той се назовава „император” и дори сече собствени монети
Етимологичният анализ на селищното име Гложене доказва, че то не може да произхожда от лично име Глож. Нито в миналото, нито днес славянската антропонимия не познава лично име Глож, с което биха могли да се свърже село Гложене. Същото име носят и села във Врачанско и Сърбия.
Главният довод на тези, които търсят в Гложенския манастир сянката на киевския княз е фактът, че в редица извори (бележки в книги, надписи на печати) тази обител се назовава „Киев”, „Киево”, „Киевска”. Османските фискални регистри от 70-те години на XV в. включват вилает Киево (Киева), а в него – зиамет Киево, който обхваща Тетевенско и част от Ботевградско и Луковитско. Среднобългарското селище Киево, чието име се наследява от вилаета, не се среща в регистрите през XVІ в. и навярно е разрушено. Не е известно местоположението на с. Киево, но няма съмнение, че то се намирало в близост до манастира. Името на изчезналото българско селище Киево и името на днешната украинска столица Киев са свързани само поради обстоятелството, че те произлизат от общославянското лично име Кий (Кийо), което поне у нас не се употребява след Освобождението. Следователно основният аргумент на тезата, че Гложенския манастир е основан от киевски бежанци, не издържа критика.
Епизодът с летящата по въздуха икона, който е съществен в гложенското сказание се среща често в религиозния фолклор.
Преди години с разрешението на игумена на Гложенския манастир аз свалих за първи път обковката на иконата и я проучих. Нейната основа е иглолистно дърво, а не широколистно, както при българските икони. То е запазено е добре и във никакъв случай не е отрязано преди 750 години. Върху иконата е изобразено Чудото на св. Георги със змея. Неговата иконография е твърде късна. Звярът е представен мъртъв, а светецът е облечен с ренесансови доспехи. Надписът на иконата е съставен с руския граждански шрифт, въведен от цар Петър I Велики с указ от 1710 г. Следователно този образ е създаден в Украйна и вероятно в Киево-Печерската лавра през първата половина на XVIII в.
По същото време не без помощта на киевските монаси е фабрикувана легендата за основаването на Гложенската обител, която се основава на съвпадението между популярното сред народа име на манастира („Киево”) и името на украинския град. Духовните връзки между Гложенския манастир и украинската култура през XVIII-XIX в. се изразяват и в придобиването на редица старопечатни книги, главно чрез дарения на миряни. Те са: Апостол (1738), Евангелие (1746), Псалтир (1750), Часослов (1751) и др.
Днес Гложенският манастир е преди всичко средоточие на туризъм, за което в него действа ресторант и хотелска база. Но ако го посетите тогава, когато е потънал в есенната мъгла или е облепен от искрите на скрежа, най-вероятно няма да попаднете на шумни или пийнали посетители. Ще можете да се помолите насаме и да се разходите – също сами – из красивите околности. Ще разберете колко е бил прав старият грешник Фридрих Ницше, който проницателно отбелязва: „Достойнството на човека се измерва по това, доколко той е способен да бъде самотен”.
