Спомняй си за Христос

Над земята падна мрак. В този мрак на Голгота фучеше страшен вятър. Богомерзките убийци бягаха безредно от мястото на извършеното злодеяние. Те криеха ръцете си от самите себе си, защото ги беше страх да виждат невинната кръв, с която се бяха опръскали. Земята се разтресе като в треска, камъните се разпаднаха, надгробните плочи се пропукаха. Страх  завладя и зверовете, и птиците! Зверовете побягнаха по планината със силен вик, а птиците тревожно и уплашено кръжаха във въздуха на всички страни.
  И невинните твари се разтрепераха ужасени; а как ли се чувстват онези, които със своите зли дела предизвикаха страшния Божи гняв? Какво ли е чувствал стотникът, заповядал да разпънат Праведника?

Какви ли мисли са споходили Пилат в този мрак?

По пътя от Голгота се блъскаше огром­на тълпа народ бягайки от своите къщи. По същия този път се връщаше от мястото, на което светинята бе прикована към кръста, един висок, снажен човек, увит в своето наметало така, че се виждаше само част от лицето му. Той трепереше и хълцаше, обилни сълзи се търкаляха надолу по лицето му и се спираха на наметалото под брадичката. Така бе обзет от тъга, че не забелязваше тълпата, която тичешком минаваше край него.

Денят се беше върнал отново, но слънцето не светеше така, както преди; сякаш и самото беше удавено в сълзи. Нашият пътник се беше сприятелил с един младеж, който след първоначалния страх вече беше успял да си възвърне веселостта.
– Защо тъгуваш толкова? – попита младежът пътника.
– Как да не тъгувам – промълви с въздишка пътникът – когато цялата природа тъгува, когато земята се тресе от ужаса, който се извърши на нея, когато слънцето скри лицето си, за да не вижда праведната кръв, с която хората обагриха земята.
– Ти като че жалиш за Разпнатия Христос?

– Не жаля за Христос, а за грешния човешки род. Христос ще се спаси от кръста, но тези, които Го приковаха с гвоздеи, никога няма да могат докрай да се покаят за своя грях, никога няма да излязат от тъмнината.

– Моля те, кажи ми защо и как вярваш в Христос? Аз съм израснал точно сред онези хора, които Го разпнаха. Всички те казват, че Христос е бунтовник и нарича Себе Си Син Божи.
При последните думи на младежа пътникът въздъхна дълбоко.
–Това е дълга история – каза той, – но… още много има да пътуваме. А когато поискаш да знаеш защо аз вярвам в Иисус, тогава ще ти кажа и това.

Той изтри сълзите си, почти спря да хлипа и започна:
– Преди тридесет и три години пазех овцете по пасищата. Бяхме много пастири. Живеехме безгрижно, за житейските грижи само бяхме чували, а за тях ни беше говорил един добър старец – отшелник, който живееше  в пост и молитва в една пещера по тези места, или тези, който пътьом се отбиваха при нас. Така разбрахмеза човешките неправди, за омразата и злобата, която цари между хората, за разделението на свободни и роби, за бедата и отчаянието сред разкоша и удоволствията. Научихме за тиранията на царете и велможите, за притворството и лицемерието на свещениците, знаехме за лъжата, която лежеше в основата на всяко човешко дело. Четяхме Свещеното Писание и вярвахме, че скоро ще дойде Месия – Спасителят на света, защото така са писали пророците.

Една нощ, докато спяхме на полето, ни събуди от сън една чудна светлина, озари цялото Витлеемско поле, колкото и дълго да беше то. Ние се слисахме, но не се явиха ангели, които бяха в тази светлина, успокоиха ни и ни зарадваха с вестта, че в нашата пещера се е родил Спасителят на света.
И какво да ти кажа:

ние пеехме с ангелите, а след това отидохме в пещерата, видяхме Светия Младенец и Му се поклонихме.

Скоро Майката трябваше да бяга чак в Египет, за да избегне от гнева на Ирод.
Зарекох се в себе си, че цял живот ще Го следвам и ще Го слушам, когато започне да проповядва. Израснах при стареца Йосиф. Често ходех в тяхната къща и прекарвах дълги часове, гледайки Иисус. Ах, такава благост, такава доброта светът не е виждал! С нетърпение дочаках деня, онзи свят ден, когато Той се кръсти на Йордан от Йоан, и след това, когато започна да проповядва Своето учение.

О, свято учение, остани в душата ми до самата ми смърт!

Светът се тълпеше около Него и Той непрестанно проповядваше. Не избираше нито мястото, нито времето, а говореше на всяко място. Говореше истината, затова Го намразиха всички онези, на които истината беше неприятна и които се бяха предали на лъжата.

„Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя” – казваше Той. – „Видях, че живеете в мрак, дойдете, докато светлината е сред вас. Блазе на онзи, който премине от мрак в светлина”.
Това бяха думите, с които Той се обърна към света. И на тези първи думи откликнаха мнозина, дойдоха при Спасителя и не Го оставиха до самата Му смърт. Аз Го търсех непрестанно от Йордан чак до Голгота. Моето любопитство не ми позволяваше да отстъпя нито крачка от Спасителя. Всяка Негова дума падаше в душата ми като огън, който изгаря всяка сквернота на душата и от който се разгаря пламъкът на любовта. Исках да чуя всяка дума, сякаш знаех, че няма дълго да бъде между нас.

Бях на Елеонската планина, когато говореше за милосърдието, за чистотата на душата, за принасянето на жертви, за прощаването на обидите, за покаянието, за клетвата, за любов­та. Слушах Неговите божествени притчи, пълни с мъдрост. Неговата проповед за вярата обръщаше и най-злите безбожници. Неговото слово за милосърдието смекчаваше и най-закоравелите сърца, разтваряше и най-здраво стиснатите ръце. Поучението за прощаването на обидите и покаянието извикваше сълзи в очите на всички, които присъстваха там. А какво да кажа за това, което се случи, когато Неговите божествени уста произнесоха проповедта за любовта? Струва ми се, че

цялата природа се превърна в слух, за да чуе по-добре думите, които никой никога не беше чувал на земята. „Обичайте враговете си. Обичайте Бога, както Той ви възлюби.

Той заповядва на слънцето да грее над лоши и добри, праща дъжд на праведни и неправедни. Обичайте се едни други”.

Заплашваха Го, а Той не се страхуваше; гонеха Го, а Той не обръщаше внимание на това. Онези, против които Христос най-много въставаше и воюваше, Му поставяха спънки на всяка крачка, но всички трудности нямаха никакво значение за Него: Той вървеше напред.

Не минаваше нито ден, без Той да извърши някакво чудо или да не просвети света с нов пример. Даваше зрение на слепите и слух на глухите, изцеляваше прокажените, умиряваше бесноватите, възкресяваше мъртвите от гроба. Нямаше човешко нещастие, което Той да не е прогонил, нито болка, която да не е смекчил. Развратените се поправяха още след първата среща със Спасителя, ожесточените сърца се смекчаваха, и най-дивите грешници се облагородяваха. Нима не си спомняш какво стана с Магдалина? Най-отчаяната грешница падна пред нозете на Спасителя и помоли за прошка. Много хора се бяха опитвали да отклонят тази грешница от пътя на греха, но напразно; Христовите думи направиха повече, отколкото думите на всички съветници. И не само нея. Докато Иисус проповядваше, нашата страна беше изпълнена с каещи се грешници, мъже и жени. Имаше много изцелени и обърнати, които напускаха дома си и тръгваха след своя Спасител. Кой поне веднъж не е виждал тържественото шествие на народа, който вървеше след Иисус? Кой не знаеше, че Иисус е нахранил с пет хляба пет хиляди души народ, които Го следваха?

Той не се стремеше да има много последователи, за да изглежда по-авторитетен, а хора, които да чуят Неговото свято учение. Тръгна за Йерусалим на магаре, придружен само от Своите ученици. Не правеше нищо и дори не изискваше да бъде посрещнат пред портите на великия град като Цар на славата. Неговото учение и чудесата, които вършеше в Палестина, се прочуха надалеч, чу ги и Йерусалим, затова всеки побърза да види и да посрещне този чудотворен Учител. И затова Му викаха: Осана на Сина Давидов!

Той показа на света каква е Божията воля и как трябва да се служи на Бога; не привидно и лъжливо като фарисеите, а с дух и истина.

Угоден на Бога е не онзи, който по цял ден се кланя и шепне молитви. Бог цени нещо повече от молитвата: Той иска дела. Фарисеите само се молеха всеки ден и пос­теха всички пости, а вършеха само онези дела, които бяха в тяхна полза и които спомагаха за личното им обогатяване. Затова и Христос казва, че фарисеите служат на дявола, а не на Бога.

Угодни на Бога са онези, които светят с делата си, тоест които винаги имат в ума си, че са синове на единия Бог, Който ги е сътворил, и вършат само онова, което винаги ги показва като синове на един Отец. А тези дела са: милосърдие, прощаване на обидите, посещаване на болни, помощ на бедни, подкрепяне на изоставени и нещастни, обръщане в пътя на грешници, изправяне на чуждите грешки, милост към хора и животни, търпеливо понасяне на всички скърби в живота, защитаване на истината, борба против лъжата и заблудата.

Да обичаш Бога и ближния си, това е Христовият закон.

Не трябва да се гордееш с нищо на този свят, не бива да бъдеш горделив. Всичко, което човек има, е временно и нищожно, и накрая, всичко това не е негово, а Божие творение: тогава с какво има да се гордеем? Христос е умил нозете на учениците Си! Какъв величествен отговор на всяка човешка гордост е това! Какъв знак за скромност и любов! Който иска между вас да бъде старши, трябва да служи на всички, е казал Иисус. Как чудно отекна това слово сред хората, които никога не си бяха и помисляли такова нещо! По-старшият трябва да се наслаждава и всички да му служат – такова е било правилото; а сега е точно обратното: по-старшият трябва да бъде слуга на всички! Христос е показал това с пример.

Христос говореше свободно, не се криеше в затворени стаи, нито шепнеше, както някои досегашни учители, които се страхуват да изкажат истината. Той говореше навсякъде: и в селото, и в града, и в храма, и на улицата, на площада, на брега и в морето. Говореше истината, затова и съвестта Му беше спокойна. Но не беше спокойна съвестта на онези, чиито престъпления Той откриваше и чиято греховност изваждаше наяве. Ирод се гневеше за това, че Христос го поставя наравно с неговите слуги; неправедните богаташи се бутнуваха срещу Иисус, че омаловажава тяхното богатство и ги укорява за лукавството и скъперничеството им; тираните и насилниците Му поставяха пречки на всяка крачка, задето Иисус непрестанно ги изобличаваше, а фарисеите Му плетяха мрежи и Го обвиняваха.

Безпределната човешка злоба накрая успя. Всички видяхме как благият Спасител стои пред съда на безбожните съдии Ана и Кайафа, гледахме как войниците Го водят от Пилат при Ирод и от Ирод при Пилат.
Страх и ужас обземаха душата ми. Всеки час поглеждах кога небесният гняв ще се излее върху грешния човешки род. Три години този божествен Учител учеше хората, правеше им милост и ги упътваше към добро – и доживя хората да плюят в лицето Му и да Го удрят. О, човешка неблагодарност! Колко помрачен е човешкият ум, какво смущение и заблуда царува в нашия род! Вместо да бъде оплюван и удрян Ирод, старият, закоравял грешник, който като ламя поглъщаше имота на сираците, лишавайки ги и от хляб, хората наказаха Онзи, Който отваряше очите и просвещаваше душите им, Който беше техният най-добър Учител и Приятел.

Младежът гледаше втренчено пътника и попиваше всяка негова дума. Бяха преминали през Витлеемското поле и пътникът се отправи към постницата.
– Ето, млади човече, казах ти това, за което ме молеше. От моя разказ можеш да видиш, че аз вярвам в Господ Иисус Христос, че Той е Син Божи и Спасител на света.

Вярвам, че е Син Божи, защото нито един обикновен смъртен човек не е имал, нито има, силата да върши чудеса, каквато Христос е имал;

да възкресява мъртви от гроба, да дава слух на глухите и зрение на слепите, да изцелява болните, с една дума, по Неговото слово да се променя природата; нито някой от смъртните е имал такава мъдрост, каквато има Той, нито благост, нито търпение, нито смелост, нито саможертвеност. Вярвам, че е Спасител, тъй като спасява хората от мрака, в който се лутат, защото е донесъл небесни лъчи – истинска мъдрост на земята и е прогонил тъмнината, осветлявайки човешките души и просвещавайки ги с истината. Ако ти харесва, млади човече, вярвай и ти, и ще спасиш душата си.

– Трябва да вярвам и наистина вярвам – извика младежът и погледна към небето.
– Сега Христовото войнство е по-голямо с един воин – рече пътникът. – Колкото повече сме, толкова по-лесно ще устоим в борбата.
Младежът се сбогува с непознатия пътник и му благодари, а той почти беше стигнал до постницата. С лекота бутна вратата и влезе.
– Ти ли си, драги мой пастирю? – чу се слабият глас на беловласия постник, който вече толкова беше остарял и отслабнал, че не можеше и да стане от мястото си.
– Аз съм, добри отче, връщам се от Голгота. Разпнаха Го – с въздишка изрече пастирът.
– Тежко им – нечуто и на пресекулки проговори старецът. – Зная, че Той им е простил, но съвестта им няма да им прости.
– Ела по-близо, синко – прошепна старият постник.

Пастирът се приближи и наведе глава, а старецът шепнешком рече:
– Винаги си спомняй, че всички тегоби в живота ти са по-леки от онези, които Той е претърпял. Мисълта за Него винаги да те укрепява. Нека милостивият Творец да благослови всички пътища в живота ти. Сбогом!

Старецът протегна глава напред и издъхна в ръцете на пастира.
Тогава влязоха и останалите витлеемски пастири. Всеки пророни сълза, която ороси благото лице на стареца, техния благодетел и наставник.
Погребаха тялото на стареца в същата постница и отидоха при своето стадо, пеейки из полето:
– Слава на Бога на небесата, и на земята мир между човеците!

Откъс

Превод от сръбски: Татяна Филева