„За всеки един филм… мога да ви разказвам истории с години.
Това бе мъчение. Това бе радост.
Това бяха възторзи и унижения…”Васил Гендов
Преди повече от сто години, един българин заложил къщата и имотите си, за да застане зад камерата и да заснеме първия български игрален филм. Не са били много хората тогава, в края на 19 и началото на 20 век в България, които носели в себе си усещането за мисия, за особена роля в историята и в 
българското киноизкуство. Вероятно затова ги наричат
„белите врани” на българското киноизкуство
във времето на прагматизъм, изключително заредени с ентусиазъм и любов към приключенията, упорити, амбициозни, влюбени в кинематографа „с живущите изображения”, понякога по детски наивни, особен чешит хора, които тогавашното общество поставяло редом с мечкадарите по панаирите и хвърляло по тях камъни – в буквалния смисъл на думата.
Снимките били съпътствани с освирквания от страна на събралата се тълпа, общественото мнение категорично осъждало участието в това „долнопробно” занимание, което „орезилявало” артистите пред камерата. Въпреки това, с някаква възрожденска упоритост, първите български кинодейци вярвали в значимостта на кадрите, които оставяли на поколенията, благодарение на което ние днес знаем как е изглеждала българската столица в началото на миналия век, преди да се изсипят над нея стотиците бомби от американските и английските самолети по време на Втората световна война.
Знаем как са се обличали българите тогава, къде са живеели и по какъв начин са изразявали чувствата си. Виждаме лицата на победителите и победените в Балканската война, изнурените лица на войниците и речите на българските политически лидери. В останалите до наши дни ленти са запазени уникални кадри от сватбата на българския монарх, движещите се карети, трамваи и върволици от хора по столичните улици – малките пъзелчета от голямата картина на живота, които съживяват историята.
Много са загадките, споровете,
„белите петна” около създаването на първите кинематографични български творби.
Социалистическите историографи с лека ръка акцентират върху безидейността, подражателството и слабата художествена стойност на създаваните в началото на миналия век български кинотворби. Но каквито и да са били, ценността им е безспорна, като начало на пътя, като дързост, като идейни и творчески дирения, като всеотдайност, като семена и първи опити. Така постепенно се достигна нивото на уникалната филмова магия, чрез която бил открит пътя за нов, различен, необикновен начин на себеизразяване.
Първите прожекции на Балканите се състояли в Белград през лятото на 1896 г., а няколко дни след това – в Букурещ. В България кинематографът пристигнал на 27 февруари 1897 г. в Русе, в дома на Марин Чолаков – само 18 месеца след първата кинопрожекция в света. Информация за събитието била публикувана в русенския вестник „Законност”:
„В града ни от десетина дена насам е пристигнал един цинематограф, апарат, който изображава на платно тъй наречената „Жива фотография”. Апаратът дава възможност да се виждат изображаемите от него картини и сцени във всичката им живост и движения. Пристигналият цинематограф показва например един движущ се трен, посрещането на цар Николая в Париж, един от парижките площади и т.н. – всичко това толкова живо и естествено… Апаратът се помещава в новата къща на г-н Марин Чолаков, на площада пред бъдещата градска градина. Входът струва 1 лев”.
Месец по-късно се състояла и първата прожекция в София, в Пилзенската пивница на столичния булевард „Дондуков”.
Един български търговски вестник публикувал реклама за чудото на 20 в.:
По-добрите места стрували 1 лв., а за по-бедните – 50 ст. Първите филми, прожектирани тогава, били на братя Люмиер или заснети в студиото на Томас Едисон. Филмите нямали звук и собствениците на по-скъпите кинотеатри осигурявали музикален съпровод на пиано. Тогава се появила професията на рекомандьора, който канел минувачите по столичния булевард да влязат в киното, а по време на прожекциите обяснявал на зрителите какво се случва на екрана.
Пътуващите кина, които гастролирали из София тогава, били собственост на чужденци. Първият българин, който започнал да прави такива прожекции в столицата, бил Владимир Петков. През 1903 г. той купил кинематографа „Гранд Биоскоп” от чеха Франц Прохаска и разположил палатката си в края на града – зад Лъвов мост. Кварталът тогава бил известен с многото си бардаци и столичани съзнателно не отивали там, още повече, че им се струвало твърде далеч. Това принудило собственика на „подвижното кино” да го премести пред градската баня на ул. „Мария Луиза”, в минисалон за 40-50 души, като същевременно променил и репертоара. „Бараката на Петков” бързо придобила популярност, но през 1909 г. избухнал пожар и тя изгоряла.
„Една вечер пред бюфета на градината опнаха бяло платно. Срещу платното поставиха нещо като магически фенер. Апаратът затрака и върху платното видяхме оживени фотографии. Един поливач на улица опръсква един разсеян минувач; после кавалерия препуска и ето даже че конете идват към нас… те като че ли ще ни прегазят… аз изумявам от страх. Светлината идва, платното е отново бяло. Това беше първият кинематограф. Цялата нощ не спа
х и мислех по това чудо.” (Из книгата на Георги Каназирски-Верин, „София преди 100 години”)
На една от прожекциите през 1904 г., когато се прожектирал филмът „Кучета контрабандисти”, присъствал Васил Гендов, българинът, който заснел първия български игрален филм. Тогава момчето било само на 12 години, но „движещите се картини” така очаровали въображението му, че променили безвъзвратно живота му.
Първото кино в София – „Модерен театър” било открито от италианеца Карло Вакаро през 1908 г.
и се помещавало в двуетажна сграда на днешния булевард „Мария Луиза”, близо до пресечката с ул. „Цар Симеон”. Карло вече имал солиден търговски опит зад гърба си в Пловдив, където дори открил първата Търговска банка. Италианецът възложил на архитект Димитър Начев да превърне закупената от него двуетажна сграда колкото се може по-скоро в модерен киносалон с 500 места, партер и балкон. Бил монтиран огромен за времето си екран с размери три на четири метра, където от края на 1907 г. на всеки час се прожектирали неми филми. Кино „Модерен театър” било най-голямото на Балканите.
Три години по-късно отворил врати още един киносалон в София – „Одеон”,
който тогава се намирал в непосредствена близост до „Модерен театър”. Ръководител на кино „Одеон” бил младият композитор Панайот Пипков. Двата киносалона били в непрестанна конкуренция, предлагайки европейски и американски игрални филми, както и български документални филми. Един от най-старите български документални филми в колекцията на Българската национална филмотека „Откриването на Великото народно събрание във Велико Търново” се отнася за събитието по повод промяната на конституцията след обявяването на независимостта на България (1908 г.) и превръщането на страната ни в царство.
„Немият филм показва пристигането на цар Фердинанд, правителството, посланици и народни представители в старата столица.
Гостите слизат от карети и се отправят към сградата, а по улиците на града преминава кавалерия”.
През 1909 г. френската фирма „Пате фрер” станала основен разпространител на филми и кинооборудване в България, подпомагайки по този начин откриването на много киносалони в цялата страна – в края на 20-те години само в столицата имало 22 киносалона, а в страната – около 100. В навечерието на Балканската война „Модерен театър” се превърнал в акционерно дружество, което предприело разширение на киносалона – киното почти излязло на улицата, а местата станали 1000. Дружеството открило филиали на „Модерен театър” в Одрин и Александрия, като същевременно създало и малка киностудия за снимане на исторически, документални и научнопопулярни филми.
Националното филмопроизводство започнало още през 1910 г. със снимане на историко-документални и научно-популярни филми. Производството на игрални филми в България започнало 20 години след раждането на седмото изкуство, когато всички страни в Европа вече имали свое игрално кино. Въпреки големия интерес на българите към „движещите се картини”, в България все още липсвали пари за кино, подготвени кадри и широко развита киномрежа.
С кино „Одеон” било свързано
първото специализирано издание в България, свързано с киното – „Киножурнал” (1913-1914 г.)
Същевременно прожектираните в него хроники от Балканската война били много популярни. През 1930 г. компанията „Метро Голдуин Майер” открила свое представителство в София.
Филмът „Балканската война”, автор Александър Жеков
Един от първите български документални филми, добили изключителна популярност в първите години на българското кино, бил филмът „Балканската война” с продуцент, оператор, режисьор Александър Жеков. Според дългогодишния изследовател на ранното българско кино Петър Кърджилов, това е „едно от евангелията на родния кинематограф – най-ранното, най-първото, най-святото…” Премиерата му се състояла през лятото на 1914 г. във Варна, а след това редовно бил прожектиран в столичното кино „Одеон”. Изключителната ценност на филма била не само в кадрите, които за пръв път документирали военен конфликт, но и поради факта, че Александър Жеков бил първият българин оператор (до този момент хората, които снимали в България, били чужденци).
Александър Жеков се е родил във вече свободна България, през 1879 г. във Варна. Завършил Николаевското военноморско училище в Севастопол като щурман за далечно плаване, след което известно време служил в руския флот. Владеел няколко езика, бил широко скроен човек, с разностранни интереси и природна интелигентност, поради което бил добре познат в различни среди. По време на пребиваването си в Москва, Александър Жеков получил предложение да поеме поста представител на френската компания „Пате фрер” в Москва, където българинът се научил да борави с кинокамерата и усвоил процеса да обработва филмовата лента (проявяване, копиране, монтаж), което в тези времена никак не било лека работа.
Когато пристигнал в родината си след обявяване на мобилизацията, българинът получил разрешение от българските военни власти да заснеме филм за Балканската война, запазен и до днес в Българската национална филмотека. Военното командване тогава дори дало нареждане във всяка армия да има киноснимач, който да документира военните действия. Броят на чуждестранните кореспонденти, допуснати до тракийския театър на бойните действия, бил точно 110 – според педантичния списък на цензурната секция при щаба на българската армия. Някои от тях били представители на най-реномираните по онова време кинокомпании – френските „Пате фрер” и „Гомон”, английската „Синемаколор”, италианската „Савоя филм”, присъствали сръбски и руски продуценти, които имали модерни камери и солидна професионална подготовка. Въпреки това чуждестранните кинооператори успяли да заснемат „няколко кратки и постни репортажчета”, според изследвачите на чуждестранните киноархиви. Единствен Александър Жеков успял да осъществи цял завършен филм с продължителност 40 минути, имайки предвид, че негово дело е и режисурата, и монтажът.
„В историята на българското кино има само няколко филма, които могат да бъдат охарактеризирани като „легенди”.
Един от тях е „Балканската война”. Той е не само уникален кинодокумент, отразяващ частица от героичната епопея, белязала славното недалечно минало на нашия народ, но и къс зрима история. „Балканската война” е една от изцяло завършените творби (броящи се на пръсти в световното кино), запечатали грандиозния военен конфликт. Навярно затова тази хроникална лента бива определяна като „значимо художествено явление в историята на българското кино” и „една от най-крупните творби, създадени в България през първата половина на ХХ век” (проф. Неделчо Милев).
Българинът се 
включил в редовете на българската армия и я съпътствал навсякъде по бойните полета, запечатвайки победите на българската армия при Лозенград и Люлебургас, Чаталджа и Урша, Беломорска Тракия и Македония. Единствен той заснел и превземането на непревземаемата крепост Одрин. В кинокадрите: главната квартира на българските войски в село Татаркьой, където се провел разпита на пленниците и башибозуците, тероризирали християнското население в Тракия, воден от командващия дивизията генерал-майор Димитър Кирков и полк. Иван Русев (бъдещият български министър на вътрешните работи). Бъдещият одрински кмет пък – журналистът Стоян Стайков Шангов, създател на софийския всекидневник „Вечерна поща”, пушел лулата си и четял гръцкия вестник „Тахидромос”. „В пояса на стария башибозук между другата плячка бяха намерени две женски уши с обици” – един от надписите между кадрите.
Александър Жеков вероятно е бил много близък с членовете на генералния щаб, които единствено са знаели за готвената офанзива срещу Одрин, поради което се озовал в центъра на града още в първите часове на неговото превземане.
На 11 март 1913 г. българският оператор с камерата си участвал в нощния удар в източния сектор на турската отбрана,
заснел и кадри от 13 март, когато „стратегическият ключ” за портите на Цариград бил превзет. Четири дни по-късно заснел епизодите „Одрин – гара Караагач. Пристигането на цар Фердинанд и покойната царица Елеонора с генералите” – площадчето около едноетажната гара, един жп вагон, два леки автомобила и неколцина военни близо до тях; Фердинанд, който се мярнал за миг, се качил в една от колите и потеглил. Други епизод: „Изглед на Одрин и знаменитата джамия „Султан Селим”, посетена от българския цар и българските генерали М. Савов, Иванов, Г. Вазов, майор Вълков и др. Няма друг оператор, който е заснел това посещение на българския цар, облечен с шинел, с високи ботуши и фуражка, сабя и кръст за храброст върху гърдите. До него – царица Елеонора, в тъмна дълга рокля и кожено палто… Епизодът с посрещането на българските войски в центъра на града бил озаглавен:
„Освободители и освободени тържествуват. Българско хоро”.
Няколко дни след царя, в Одрин пристигнали и българските депутати, както и военните журналисти французинът Людовик Нодо („Журнал”) и италианецът Луиджи Барцини („Кориере дела сера”), но единствен българинът успял да заснеме Одрин отвън и отвътре. „Пленената армия на Шукри паша на „Острова на смъртта” – така бил озаглавен последният покъртителен, разтърсващ, драматичен епизод.
„Под олиселите дървета на острова, разположен насред Марица, стоят прави стотици окъсани турски войници – някои пушат, други се подпират на тоягите си. Зад тях се ветрее пране, простряно между голите дървеса. Това представлява армията на командващия одринския гарнизон Шукри паша (потъпкал Илинденско-Преображенското въстание в Странджа през 1903), която сега бива зорко вардена от българските войници”.
През 1913 г. друг български киноекип – от софийския „Модерен театър”, заснел документалния филм „Падането на Одрин” по идея и под ръководството на Аладар Отай с оператор-снимач Гаетано Пие, в реализирането на който взел участие като помощник-оператор дългогодишният прожекционист на киното Иван Христов Димитров. А Георги Ст. Георгиев правил киноснимки от въздуха, участвайки в един от полетите на руския летец доброволец Костин над Одрин.
На 2 април щабът на армията издал удостоверение, с което се разрешавало на Александър Жеков да отпътува за Чаталджа и Урша с цел „направата на кинематографически снимки”…
Според първото българско филмово списание „Киножурнал” от 1913 г., тогава се осъществило начинанието да бъдат снимани
„Български пиеси за кинематограф – филм на „Гомон” с български артисти”.
Тогава вече бил представен в театър „Одеон” филм на Парижката кинематографична фирма „Гомон”, в който имало епизод от сблъсъка на българската и турската войска, със заглавие „Героичната смърт”. Налице били и други сведения в столичния печат („Дневник”, 1913 г.), за филми на чуждестранни фирми, в които герои били българи, а сюжетите били почерпени от бойните действия на двете Балкански войни. Например „Тайната на Чаталджанските укрепления”, прожектиран в кино „Модерен театър” и се отнасял за героизма на един български авиатор. В един друг филм „Марийка – потурчената б
ългарка”, сниман през 1913 г., бил отново епизод от Балканската война, заснет от френската кинокомпания „Пате фрер” в три части, но от българина Александър Жеков, дългогодишен неин оператор. В този филм фигурирали най-малко три епизода (сцени), съответстващи на епизодите в „Балканската война”. Дори се предполага, че той инсценирал няколко игрални епизода с български артисти. Лентите били обработени в лабораториите на „Пате фрер”. Възможно е този филм да е бил показван на много места с различни заглавия („Марийка – героинята от Люле-Бургас”), но е безспорно, че е имал голям успех. Изглежда парадоксално и абсурдно, но човекът, запечатал върху филмовата лента ликовете на хиляди българи, участващи в Балканската епопея, не е оставил дори една своя фотография. Не се знае нищо за съдбата му, семейството му, живота и смъртта му.
БЪЛГАРСКОТО ДОКУМЕНТАЛНО КИНО СЛЕД ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА
По време на Първата световна война държавата, чрез Военното министерство и генералният щаб на българската армия поела производството на филми. До наши дни обаче са се запазили много малко ленти. На една от тях е запечатано посрещането на министър-председателя Александър Стамболийски на Централна гара София, след като дни преди това е подписал Ньойския договор (1919 г.) През същата година било създадено в столицата първото кино акционерно дружество „Луна-филм”, което продуцирало десетки уникални филми от социалния и политическия живот. Кадрите, заснети от „Луна-филм”, могат да се считат за първите наши кинопрегледи, чиято форма изкристализирала още в началото на 20 в. Един от тях разказвал за политическото убийство и погребението на министъра на вътрешните работи Александър Димитров, убит от ВМРО. В друг филм били заснети речите на министър-председателя Александър Стамболийски. В трети – руините на църквата „Св. Неделя” след кървавия атентат на 16 април 1925 г.
В българските архиви са запазени уникални кадри от сватбата на цар Борис III (1930)
с италианската принцеса Джована Савойска, която станала българска царица под името Йоанна. Двамата сключили църковен брак в най-големия православен храм на Балканите – „Александър Невски”. Цяла София била празнично украсена. Хиляди столичани излезли по улиците, за да видят българската царица и да изразят радостта си от събитието. За заснемането на това важно събитие, специално в България пристигнал италиански снимачен екип. Българската кинохроника е съхранила уникални кадри от детството на княз Симеон Търновски и княгиня Мария Луиза. Невръстният престолонаследник марширува до баща си и отдава чест пред строените войници… по къси бели панталонки. Запазен е и филм за смъртта на цар Борис III, покрусата на българите и траурните ленти по балконите на столицата. Дикторът във филма произнася бавно и тържествено следните думи:
„На 28 август 1943 г. (камбани бият), в деня на Света Богородица, в 16.22 ч. тежка болест отне живота на възлюбения син на България Негово Величество Борис III, Царят Обединител. Столицата на България потъна в траур. Потънаха в неизмерима скръб всички български сърца. Неочаквано народът ни осиротя. Изчезна радостта от всяка българска къща. Столицата се украси с лика на Царя Обединител, но сега този лик ни гледа тъжно от своите траурни рамки”…
Запазен е и филм за празнуването на деня на св. Климент Охридски в СУ (1943), носещ неговото име.
Студентите, начело с „професорското тяло”, се отправят към Народния театър, където ще се състои традиционното университетско тържество.
„Нейно Величество Царица Йоанна пристига в Народния театър за студентското тържество. Регентът – Негово Царско Височество княз Кирил прави преглед на строените пред театъра студентски редици, след което влиза в Народния театър”…
Няколко дни по-късно София ще бъде бомбардирана от американски и британски самолети. Една от най-тежките бомбардировки била на 30 март 1944 г., документирана върху българските ленти благодарение на операторите от Българската кинохроника. Стотици българи загинали по време на бомбардировките, под развалините били погребани стотици семейства. След бомбардировките хората се връщали в опустошения град, но не можели да разпознаят къщите си, улицата, дори квартала. Много киноленти не са оцелели до наши дни.
„Около 10 000 разрушителни и 30 000 запалителни бомби бяха обезобразили красивата снага на нашата столица, но нейното сърце и сърцата на нейните строители бяха здрави и раните бързо заздравяваха”…
След първия ентусиазъм от раждането на киното, българските кинематографисти започнали да трупат опит и умения. Някои от известните оператори и режисьори: Христо Константинов, първият професионално подготвен оператор в Германия; Симеон Симеонов, Монката; Васил Бакърджиев, който след това станал и режисьор, и то успешен.
Освен кина, у нас са създадени и киношколи.
Първата се появява през 1921 г. – „Диана” на Боян Рамов. Повечето преподаватели са руски емигранти с опит в театъра. Курсистите изучават мимика, пластика, „позировка”, салонен етикет, маниер, грим и други дисциплини. По същото време е открита Българската драматическа школа, одобрена от Министерството на просветата, както и школата „Луна”, която се ръководи от руския кинорежисьор Николай Ларин.
Има спор кой киносалон пръв пуснал „звукови филмови картини” – според някои „Одеон”, според други – „Театър Начев” изпреварил всички и започнал редовни звукови прожекции на 20 март 1930 г., като до края на годината в седем столични киносалона „филмите говорели”. Пак по това време били открити някои от другите известни кина – „Роял”, (сега Театър на армията), „Глория палас”, „Славейков”, „Славянска беседа” (сега театър „Сълза и смях”), „Балкан”. В годините на Втората световна война новопостроената концертна зала „България” активно се използвала и като киносалон. Правителството предприело мерки за повишаване безопасността на киносалоните, които винаги били пълни със зрители.
Един от култовите киносалони в столицата бил „Глория палас”, създаден през 1934 г. По това време България възстановила отношенията си със СССР и в него започнали да се прожектират руски филми. В останалите киносалони се прожектирали изключително американски, немски, френски, италиански и филми от световната кинематография.
Държавата издала закон, с който се поставило началото на мащабна акция за стартиране на филмовата индустрия като пълен цикъл на производство и пазар. В него се давала възможност заедно с държавната, да съществува и частна инициатива, но тя е поставена на тези производствени места, където се абсорбират само собствени средства – снимане на филми, създаване на производствени мощности т.н.
До Втората световна война в България били произведени около 200 историко-документални и научнопопулярни филма, 180 седмични кинопрегледа и 42 игрални филма. Над 30 еднолични търговци и организации, производители на филми, влагали парите си в най-необходимото техническо оборудване за кинопроизводство. Те залагали апартаментите си, вземали кредити и така финансирали кинопродукцията се. До 1947 г. били създадени 63 игрални филма, които се равняват на годишното производство на Дания само през 1944 г.
(следва продължение)
