Книгата за „макдоналдизацията” на съвременното общество вероятно лесно бихте асоциирали с глобализацията. С превръщането на света в достъпна за всекиго територия. Място, което е обозримо. На една ръка разстояние. Бързооборотно. Свръхускорено. Нещо като влизането в интернет и потапянето в социални мрежи, форумни групи, присламчването към стада от фейсбук маниаци. Обсебващ, подтискащ сетивата ви свят на беглите думи, беглите погледи…
Свят на поглъщащи и отделящи роботизирани индивиди. Без излишни (никакви) мисли, без излишни (никакви) чувства. Свят на фабрикувани стокооборотни илюзии.
Вероятно макдоналдизацията бихте свързали директно и с известната верига за бързо хранене. Неизбежно е. Но авторът на книгата съвсем не разглежда темата плоско, елементарно. Съмнявам се и някой да го е наел Джордж Ритзър да срива нечий имидж. Просто книгата му е твърде задълбочена и увлекателна, че да я подложим на най-обикновено и ей така аргументирано съмнение. А анализите и примерите, които включва в изданието, за да ни накара да се замислим върху фастфууд културата, а защо не си го кажем направо – и върху фастфууд поколението, което е отраснало с емблемите на ресторантите за бързо хранене, са доста изчерпателни. Ценен труд. Няма да загубите, ако отворите страница-две и се зачетете.
Автоматизираното общуване в заведения от рода на „Макдоналдс”, следването на строго определени правила и предварителен сценарий, в който потребителите биват обслужвани като безлични същества, наредили се на опашката за своето макменю, абсолютната взаимозаменяемост на служителите, а и текучеството им – на това се дължи успеха, но и вредата за всеки човек, превърнат в анонимна единица по веригата. Било то клиент, било то лице от екипа на заведение за бърза консумация.
Но Джордж Ритзър си позволява да бъде и доста краен в опитите си да дешифрира явлението макдоналдизация, което се явява в текста му почти като фикс идея. За него Холокоста, масовото избиване на евреи в концалеги, е като „предшественик” на макдоналдизацията. Принципите на бюрокрацията и на поточната линия са сходни с рутинното масово произвеждане на стоки, които да се използват или консумират от колкото се може повече клиенти – с цел печалба, разбира се; или с вкарването на хиляди безпомощни същества в газовите камери, където количествата са водещи.
Светкавичното обслужване на клиентите кара много ресторанти да се състезават при приготвянето на хамбургери за най-малко време. Заразени от примера на „Макдоналдс”, разбира се. Веригата „Бъргър Кинг” си поставяла за цел да обслужи клинт до 3 минути след влизането му в заведението. Спазването на стриктни правила добива маниакални размери. В „Макдоналдс” се следи внимателно всеки суров хамбургер да тежи точно определен грамаж, а 1 паунд месо да е за 10 броя хамбургери. Готов шницел е с обиколка 3, 875 инча, питката – точно 3,5 инча. Лопатката за картофки отмерва еднакво количество за всяка порция. Автоматите за напитки – пълнят чашите, без да се разлее и капка. С точност до милиметъра.
Служителите, от които се очаква да придобият ново аз, или макидентичност – тоест да потискат егото си.
Работната им среда е под контрол. Задълженията не изискват самостоятелно вземане на решение. До там е сведена „полезността” на всеки служител. Предвидимостта е ключова. В крайна сметка макдоналдизацията обхваща целия социален пейзаж, според Ритзър, защото предполага по-голяма ефективност, изчислимост, контрол. Още повече, че дори и самите клиенти вършат част от работата, след като изхвърлят сами таблите с чиниите и чашите за еднократна употреба.
Фантазията при фастфууд културата е заличена, клишетата са по петите ви. Вие сте потребител за многократна употреба.
Преживяването е рутинно действие – отсъства още преди да се е появило… Ресторантите се надпреварват за тълпи посетители. Няма кой да постави точката на бързооборотното живеене.
Какво предлага като спасителен вариант Джордж Ритзър? Не с дрога, иман друг начин за бунт срещу макдоналдизацията. Не спирайте на нито един ресторант за бързо хранене по магистралата, избягвайте отсядането в мотели, ако пътувате. Отидете в тибетска планина, вземете си едногодишен отпуск, напишете книга, песен… симфонията на живота си. Но Ритзър не губи надежда, че един ден хората ще смекчат зловредните крайности на макдоналдизираните системи. Ще се стигне до откриването на нови ниши. Там, където отделният човек ще намери убежище поне за час-два.
Длъжни сме да му повярваме. Поне в това да повярваме, ако не в друго.
