„Грешната ми съдба е все да стоя „пред стените на храма“, от нощта на греха да виждам пламтящия от светлини храм, само отдалече да чувам божествените песнопения.“
Това казва за себе си руският християнски мислител С. Фудел в края на записките си, посветени на „моите и деца и приятели“ и споделени, за да поддържат жива сърдечната памет за събитията и личностите, които са белязали отминалото столетие. Книгата ни отвежда в дореволюционните години и страданието за една „умираща епоха“, и стъпка по стъпка ни води към мъченическата руска история на двайсети век.
Написана като спомени и записки, книгата „Пред стените на Църквата“ е Добротолюбието на двайсети век,
защото с перото на автора до нас достигат посланията на светци на православието. Тя е запознаване от първо лице и с последните старци от Оптинската и Зосимовската пустиня – отците Анатолий, Нектарий и Алексий, с философа-византинист Константин Леонтиев, с отец Павел Флоренски, с подвижници на православието с духовен сан и без сан, пострадали мъченически, днес канонизирани. Може да познаваме историята на тази епоха, шокиращите факти за безбройните невинни жертви, но книгата на Фудел въвлича в болката за всяка погубена личност.
Самият автор на книгата е интересна личност. Роден е през 1900 г. в семейство на свещеник. Баща му – Йосиф Фудел, сменил кариерата на юрист със свещенство по благословението на оптинския старец Амвросий и в продължение на 15 години всеотдайно обгрижвал затворниците в Бутирския затвор. Същият този затвор, в който многократно ще се завръща пишещият своите спомени. Съвсем сбито животът на С. Фудел е предаден в предговора на книгата от прот. Н. Балашов – половината от живота му преминава в заточение, далече от семейство, а приятелите му – убити, изчезнали, някои станали предатели, за да оцелеят.
В съзнанието на един съвременен читател някак по-логично е спомените на човек, прекарал половината от живота си в затвори и лагери, да са изпълнени с детайлни обяснения за това как се оцелява при нечовешки условия, или с анализи на потенциала на човешката природа, свидетелство за волята за смисъл и способността на личността за себетрансцендиране при срещата с абсурда, или да обрисуват самия абсурд. В тази книга откриваме нещо тотално различно. А именно как се претворява тази чудовищна действителност, как се съвместява несъвместимото:
Как тъмната студена нощ на отминалия век може да породи топла любов, която струи от личностите, които описва авторът?
Как грешният човек става приятел на светци?
Как стените на затвора се превръщат във вратите на Царството и Господ е близо до вратата?
Как марсианският пейзаж на столицата се претворява в небе и небесна родина, а метрото – в „отворено небе“, и няма прегради за молитвата?
Как една обикновена мирянка може да промени съдбата на един архимандрит?
Как домашният шкаф може да стане свещенохранилище, а черпакът с вода – в потир със св. Причастие?
Как събарянето на храма може да се превърне в прощаване с иконите като с живи хора?
Как епохата на зноя на вътрешноцърковните изкушения може да роди радостно богословие, удивление в Бога?
Тези противостоящи си реалности предизвикват заспалата съвест, поддържат будно нашето сетиво за онази святост, реалната, която често няма нищо общо със сана. Нещо повече – виждаме влиянието на хора без духовен сан, но с лична святост, които често определят съдбата на духовника и неговата дума е по-силна, въпреки че е нисш в йерархията. Защо е така?
Защото четенето, писането и говоренето за подвига е заменено с вършене на подвига.
Записките на Фудел ни пренасят в реалността на светиите, чиято топла любов стопява леда на самотата или леда на индивидуализма, най-страшното невъздържание, лакомия, опиване от себе си; където постът от не-любов ни връща сред близки и обичани хора и отваря духовното ни зрение за болестта на църквата, която е във всички нас, защото ние сме болното църковно общество, но ние сме и църквата – непобедимата църковна светиня, ние сме в църквата и на път към нея.
Ние избираме, дали макар и грешни хора да бъдем приятели на светците или да бъдем Юда на трапезата
и да участваме в делата на тъмния двойник на църквата с неверието си, с формализма на християнския атеизъм, с равнодушие или с явен грях, или пък с висока лична нравственост, но със слабо духовно зрение.
И тук не мога да не приведа В. Франкъл, който след изпитанията на концлагерите, заключава, че религиозността не е инстинктивно наследена, не е принудителна като действието на инстинкта, не е нещо, както казва И. Илин, което ни спохожда и може да отлети като пеперуда безметежно, ако не го ухажваме с ритуали, а е отговорност и избор, който променя живота и личността. Днес ние може да сме плевелите, но след час можем да станем и пшеница.
„Човекът сам за себе си е причина да стане веднъж слама, а друг път пшеница“.
За църковния разкол също можем да прочетем много анализи, исторически и други. Но аз ще го запомня със следната картина от книгата: двама отци Димитър и Иван. Единият градинар, неграмотен, малко светски, пие, пуши, но с непоклатима нелукава вяра, която изповядва независимо от чина на църковното благолепие – той страда от тежко главоболие и един ден по време на службата то става непоносимо, отецът напуска чинния строй от духовници и отива, топва пръст в елея на кандилото и помазва челото си, а болката отшумява. Отец Димитър е поддръжник на непоменуващите, или от катакомбната църква, която непоменава йерархията. Другият отец – дърводелец, кротък, хрисим с ангелско лице е поддръжник на поменуващите.
Тези двама така различни отци, събрани от общата си съдба в затвора на път за единствената радост на това място – банята или няколко канчета топла вода – вървят голи, брадати и спорят за поменуването: болката за църквата, вярата ти, се оказват по-важни от всичко друго.
Това е единственият истински разговор за различията в църквата,
не в блесналите от електричество зали на организираните междуцърковни срещи.
И като се връщам към първоначалния въпрос: а именно как се претворява тази чудовищна действителност, как се съвместява несъвместимото… Когато човешкият живот се превърне в богослужение: Фудел живее в реалността на църковното време и богослужение, която е светостта – не алегорична, но реална, дадена на реални хора; когато ежедневието се превърне в хвалебствена молитва: крачейки към кварталния магазин, С. Фудел е изпълнен с неудържима радост и благодарност за тази земя, „подножие на нозете Му“, като след свето Причастие, напявайки „Слава Тебе, Боже!“. Тогава не само духовникът, отслужващ църковните служби, но и обикновеният човек, мирянинът се превръща в Божи служител, такъв какъвто е бил и Сергей Фудел.
Из книгата „Пред стените на храма. До стените на църквата“, Сергей Фудел, изд. Омофор, С., 2014
Може би някой ще попита: „Каква полза от килията?“.
Любовта към хората не отрича пустинята и може би всеки човек има нужда поне от мъничка пустиня, за да укрепва любовта си. „Пустиня слуша Бога – е казал поетът – и звезда със звездата си мълви.“1
В началото на войната у дома живееше отец Владимир Криволуцки. Той по цял ден беше сред хората, сред нас: помиряваше, спореше, радваше се, ужасяваше се. И чак когато си легнеше да спи, вземаше в ръце дивеевската броеница и се покриваше презглава с одеялото. Очевидно и той най-сетне се усамотяваше в някаква „вътрешна пустиня“.
В пустинята вечността се открива по-ясно, а епископ Игнатий (Брянчанинов) казваше, че трябва да се „вгледаме във вечността“2, преди да встъпим в неизмеримите й пространства.
Една праведна селска бабичка си отиваше и все молеше дъщеря си да й доведе свещеник, за да се причасти. Но църквата беше много далеко, беше люта зима и дъщеря й не тръгваше. И ето че една нощ умиращата казала на внучката си, момиченце на около шест години: „Дай ми да пийна“. И когато й подали черпака, чули пение: „Тело Христово приимите“.
Отец Серафим (Битюгов) казваше: „Ако няма къде да се причастите, а имате неотложна нужда от това, прочетете цялото „правило“, което се изисква преди Причастие, и после се оставете на волята и усмотрението Божие“.
По време на зирянското ми заточение през 1923 г. бяха докарани с параходи много епископи. С един от тях доброволно бяха тръгнали неговият съкилийник, монах3, и още един мирянин – около 20-годишен младеж, който веднага привлече вниманието ни. Той носеше подвига на безмълвието: никога и с никого за нищо не говореше, а когато беше необходимо, се обясняваше със знаци. Беше духовен син на този епископ и наскоро преди това бе завършил средно училище. Помня добрите му очи, с весели искрици, също като у отец Алексий Мечов. Ходеше бос, с дълга платнена риза, без колан. Веднъж нощува при мен. Все очаквах вечерта да коленичи за дълга молитва, да „дрънчи с вериги“, като в „Детство“ и „Отрочество“4, а вместо това той ме попита със знак за нещо, усмихна се, прекръсти се и легна. Учуди ме и на другия ден. Седеше на сандъка до вратата, и като знаех, че ще седне там, аз предварително му сложих купчинка книги: „Подвижници на благочестието от ХVIII и ХIХ век“5. „Колко ли – мислех си от глупост – ще се зарадва.“ А той разтвори една книга, почна да чете, но тутакси я затвори и повече не я пипна. Ние говорим, пишем, четем за подвига, а подвижниците мълчат и го вършат.
1 Редове от стихотворението на М. Ю. Лермонтов „Сам излизам на поле широко…“ (1841).
2 Срв.: Св. Игнатий (Брянчанинов). Письма к мирянам, 40. – В: Сочинения епископа Игнатия. Т. 4. Спб., 1886, с. 505.
3 Става дума за епископ Атанасий (Сахаров) и йеромонах Дамаскин (Жабински). Атанасий (Сахаров, 1887 – 1962) – епископ Ковровски, викарий на Владимирска епархия (1921); от 1922 г. многократно е арестуван и с кратки прекъсвания до 1954 г. се намира по затвори, лагери и в заточение; след окончателното си освобождаване от 11 октомври 1955 г. живее в селището Петушки, Владимирска област. Причислен към лика на светиите през 2000 г. Дамаскин (Жабински; 1878 – 1955) – йеромонах. От зирянското заточение се връща във Владимир с епископ Атанасий през 1925 г., през 1936 г. отново е арестуван; след освобождаването си живее в Рибинск, където през 1943 г. е арестуван за участие в тайни богослужения; през 50-те години отново живее в Уст-Сисолск; умира в Рибинск.
4 „Дрънчейки с вериги“, в повестта на Л. Н. Толстой „Детство“, се моли лудият Гриша (гл. ХII).
5 Имат се предвид книгите на Е. Поселянин (псевдоним на Е. Н. Погожев, разстрелян през 1931 г.) „Руската църква и руските подвижници от ХVIII век“ (Спб., 1905) и „Руските подвижници от ХIХ век (Спб., 1900).
