В редакцията пристигна писмо от наша читателка:
„По всяка вероятност сте получавали писма, подобни на моето, и може би много, но все пак ви моля да ме изслушате и да ми отговорите.
Но преди това искам да благодаря на вашата редакция (на интернет портала pravmir.ru – бел. ред.). Едва тази година започнах да се въцърковявам и във вашия портал намирам отговори на много важни за мен въпроси.
А сега да споделя с вас това, което не ми дава покой. Проблемът е в това, че се боя от Бога. Зная, че съществува понятие страх Божи, но аз бих искала да обичам Небесния Отец, а не да се боя от Него. А не чувствам любов. Само искам да обичам.
Знаете ли, още от дете смятам, че никой няма да ме обича просто така, и не е длъжен да ме обича? Че любовта трябва да се печели, с което и се занимавам. И ето, аз дойдох в църквата, защото там е Бог, Който обича всички просто така. И се улавям в това, че и в църквата правя същото – опитвам се да спечеля същата тази любов. През цялото време се стремя да бъда добра. Съгреша ли, се чувствам лоша и страдам от това. А в моментите, когато чувствам (и те никак не са редки), че Господ действително ме обича, мисля, че все пак не заслужавам това.
Логично си задавам въпроса: „А ти самата обичаш ли?”. Не, никак не съм убедена, че обичам.
А откъде да я взема, любовта? Само да се моля за нея и търпеливо да чакам? Навярно трябва така, но в действителност това чувство вече е непоносимо – „аз трябва да бъда добра”. „Трябва да бъда добра” – това не е същото, което е искрената любов.
Простете ми, получи се малко объркано писмо. Още веднъж благодаря на вашия портал и за възможността да ви пиша”.
Свещеници отговарят:
От нас е стремежът
Протойерей Александър Иляшенко, предстоятел на храма, посветен на Всемилостивия Спасител, към бившия манастир „Радост на всички скърбящи” в Москва:
Благодаря Ви за добрите думи за нашия портал.
Вие поставяте въпроса много конкретно и много правилно. Разбира се, с такъв въпрос трябва да се обръщаме към някого, който реално притежава християнска любов. Ще се постарая, доколкото мога, да отговоря на Вашето писмо.
Действително, най-главното и най-трудното е да обичаме Бога. В Евангелието Господ казва: „Който пази Моите заповеди, той е, който Ме люби“.
Разбира се, Вие сте права, че се стремите да „бъдете добра”, но трябва да бъдем добри не в собствените си очи или в очите на околните, а в Божиите очи. Тоест от душа да се стремим да спазваме Неговите заповеди, да изпълняваме Неговата свята воля.
Любовта е състояние на душата, което може да се придобие с постоянен труд – и вътрешен, и външен, насочен към заобикалящите ни хора. Апостолът на любовта Йоан Богослов говори за това, че не можеш да обичаш Бога, Когото не виждаш, ако не обичаш брата си, когото виждаш.
Разбира се, изисква се търпение, а ние искаме да получим всичко веднага, наготово. Но в живота не става така. Всички усилия трябва да се увенчават с молитва: и любовта, и вярата, и търпението, и кротостта, и мъдростта – всичко това са Божии дарове, които Господ ни изпраща в отговор на постоянния ни стремеж да ги придобием. С търпението си спасявайте душите си (Лук. 21:19) – казва Писанието.
От нас са стремежът, постоянството, молитвата, трудът, а резултатът е от Господа.
Желая Ви духовни сили от Господа и изпълнение на благите стремежи на сърцето Ви!
Господ да бъде с Вас!
Не бива да се боим от въпросите
Протойерей Александър Балибердин:
В отношението ни към Бога могат ли да се съчетават любовта и страхът? Мисля, че отговорът на този въпрос се съдържа в писмото, в което се среща ключовото изречение: „Бог е наш Отец. Затова ние се обръщаме към Него с молитвата „Отче наш”, наричайки Го Отец“.
От опита на нашия семеен живот знаем, че когато обичаш човека, се боиш да не го загубиш. Цениш неговото мнение, неговото внимание, не искаш да го подведеш. Същото е и със страха Божи. Това е страх да не огорчиш Бога, както се страхуваме да не огорчим баща си, майка си, съпруга (съпругата) си, които обичаме.
Така че и страхът от Бога, и любовта към Бога действително се съчетават. Ние обичаме Бога и се боим да не Го огорчим.
Апостолът ни казва, че Бог е любов (1 Йоан. 4:16). Ако ние сме съгласни с това негово твърдение и го приемаме, от това следва, че без Бога не може да съществува никаква любов. Истинската любов е тази, в която аз съм в Бога и с която Бог ни обича. Затова апостолът казва: „В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Йоан. 4:10).
Първата крачка към Божията любов е именно тази – човек разбира ограничеността на своите сили. Той разбира, че в самия него любовта или е малко, или изобщо я няма. Че у него няма сили да обича своя ближен така, както Бог ни обича. Затова човекът, осъзнавайки недостига на любов, си задава въпроса: а къде да намеря тези сили, как да обикна своя ближен?
И тогава естествен отговор на този въпрос, ако сме християни и признаваме и приемаме думите на апостола, че Бог е любов, се явява нашето желание да се съединим с Бога. Преди всичко в църковните тайнства: ние приемаме кръщение, започваме да водим църковен живот, да участваме в тайнството изповед, да се причастяваме с Неговите Тяло и Кръв, да участвяме в Божествената литургия, да слушаме и четем Неговото Евангелие, поставяме в дома си икона, която да ни напомня за истинната, неподправена Божия любов.
И в отношенията с нашите близки и роднини се стремим да живеем по Неговите заповеди. Тоест – с любов към Бога и ближните. Разбираме, че това не са две любови – една любов към Бога и друга – към ближния, а една и съща любов и към Бога, и към ближния. Не бива да я разделяме, защото, ако Бог е любов, то без Бога няма никаква любов.
Не бива да се страхуваме от въпросите, възникващи по пътя на църковния живот, защото въпросът вече е начало на отговора у човека, който го е задал. Добре е, че тези въпроси съществуват, защото най-печалното е, когато хората живеят, без изобщо да мислят за това, без да си задават въпроси нито за живота, нито за любовта, нито за Бога. А когато си задаваш тези въпроси, трябва само да помниш, че те се разрешават в Църквата. Разрешават се от Самия Бог в Неговото Евангелие, в апостолските Послания и, разбира се, в опита на църковния живот.
Да „включиш” сърцето си на любов
Протойерей Фьодор Бородин, настоятел на храма на светите безсребърници Козма и Дамян в Маросейка в Москва:
Никога не бива да забравяме казаното в Свещеното Писание за това, че Бог най-напред ни е възлюбил (1 Йоан. 4:19).
Господ пръв ни обича. Не можем нито да проумеем, нито да разберем, нито да намерим обяснение на това. Бог обича всеки от нас, независимо дали ще започнем да заслужаваме това, или не. Той обича всеки от нас без разлика.
И тази любов не можем и не трябва да я заслужаваме, тя вече съществува.
Тя е основа на нашето битие, на нашите взаимоотношения с Бога. Притчата за блудния син говори именно за това.
У нормалния, обикновен баща винаги има нещо, на което синът, колкото и да е грешен, може да се опре, защото той е негов роден син. И бащата винаги ще прости – било след покаянието или след наказанието; зависи от случая. Но синът винаги знае, че е негова родна кръв.
Нашите взаимоотношения с Бога са много подобни. Нали не сме измислили сами тази притча, а Христос, когато ни е обяснявал какви са нашите отношения с Бога, ни я е разказал. Трябва да я помним. Животът ни като християни не е спечелване на Божията любов – първо, защото тя съществува, и второ, защото не можем да я спечелим със заслуги. Необходимо е просто да се учим да отговорим на това, че вече ни обичат; да живеем така, че тази любов да се излъчва от нас. Ние сме много лоши ученици, при нас всичко се получава лошо, но въпреки това Бог ни обича, защото сме Му родни.
Източник на радост за християнина е това, че, независимо от всичко и въпреки всичко, Божията любов е по-голяма от всички мерзости, които някога можем да извършим. И ако ние се стремим към нея, ще бъдем в нея и във вечността.
Не съм съгласен, когато казват, че от Бога е по-лесно да се боим, отколкото да Го обичаме. За човека, вярващ според Евангелието, това е само една от страните на неговите взаимоотношения с Бога. А сърцевината е синовната любов към Него. Да, светите отци говорят за това, че страхът е начало на премъдростта, страхът Господен, както казваме ние.
Но това не значи, че страхът е началото на пътя. Страхът Божи е постоянно видимата страна на диаманта, който е духовният живот. В този диамант ако дори една страна не бъде добре шлифована, той вече няма да бъде брилянт.
И ето, в духовния живот има уравновесени, ясно определени страни. Има радост, има и покаяние. Радостта от това, че Бог, независимо от всичко, ме обича. Ако тя присъства в човека без покаяние, от това лъха на някакво неизстрадано и поради това неусвоено, празно и евтино протестантско веселие. А ако има само покаяние и само страх пред Бога, но няма радост, това също не е никакво християнство. Тогава трябва да отидем в пещера като сектантите и да чакаме края на света.
Християнството е многолико; в него има и радост, и печал, и те не могат едно без друго.
Истинската радост в Христос не може да се роди в сърце, в което няма съкрушение. И истинското съкрушение е безплодно без радост и води до бездната на отчаянието.
Разбира се, ние, гледайки в себе си, разбираме, че в нас наистина има много малко любов. Значи – трябва да вършим дела на любовта. Тоест трябва да правим това, което бихме правили, ако умеехме да обичаме, и в отговор да се надяваме, че Бог ще ни даде любов. Това е като да запалиш стара кола, която отдавна не е карана. Двигателят трябва да върти колелата чрез скоростната кутия. Но през зимата двигателят може и да не запали. Тогава го запалват с бутач. Вие сте запалвали двигател, включвайки предавката, бутайки колата от баира, или теглейки я с въже. И тогава въртящите се колела са запалвали двигателя.
Така е и тук. Вашето сърце е станало глухо за любовта. Вие гледате честно на себе си и виждате, че любовта или е малко, или изобщо я няма, или тя е предназначена само за ограничен кръг от хора. За това, вършете дела на любовта и тогава те ще ви „запалят” от външното за вътрешното. Защото човекът е сложен и цялостен. И вътрешното силно зависи от външното, както и външното – от вътрешното.
Човек трябва да действа според силите си, да прави това, на което е способен сега. Може би веднъж в месеца да ходи в болницата, може би два пъти. Може би да се отбие в съседния вход и да помогне на някоя възрастна жена, да й купи лекарство. А може би трябва да започне от своята жена, която безкрайно се е изморила за 15-те години, прекарани между печката и мивката. Може би просто трябва да изпрати майка си да спи и да й приготви обяд, или майката накрая внимателно да изслуша дъщеря си. И всичко това ще бъде дело на любовта.
Ето, има такива хора, които идват просто да помогнат в храма, извън богослужението, извън графика на своята работа. Те идват и питат: „Може ли да измия прозорците, може ли да почистя?” Това също е действие на любов – да се грижиш за дома, в който обитава Господ.
Около нас има толкова обекти нуждаещи се от любов! Не достигат хора, които могат да вършат дела на любов. Има, разбира се, и много големи дела, които човек поема за цял живот. Например осиновяването на сираче. Ако не можеш да направиш това, направи нещо малко. Или просто замълчи. Не обременявай другите със своите проблеми, не изисквай, не се обиждай. Прибери се вкъщи и направи така, че на домашните да им бъде добре от това, а не зле. Станал си сутрин, имаш свободен ден – ето, направи така, че всички около теб в този ден да си починат. Това е проявяване на твоето християнство на дело – така че на хората да им бъде радостно и хубаво с теб.
И още, трябва да разберем, че в тези преживявания изобщо има твърде много „мен”. Тоест в моето светоусещане, в моята картина на света „аз” присъствам твърде много, а Бог и другите хора – твърде малко. Трябва просто да игнорираме себе си, да забравяме за себе си и да служим на Бога и на другите хора. Да зачеркваме себе си, да изпълняваме това, което е казал Христос: „Отречи се от себе си“ (Марк. 8:34). И колкото по-решително човек прави това, толкова повече се променя към добро и толкова повече дарове Бог може да му даде.
Струва ми се, че трябва по-малко да мислим, по-малко да рефлектираме и повече да действаме. Повече да действаме така, както Христос ни е заповядал. Той ни е показал пример, умивайки нозете на учениците. А ние на кого служим?
Ние се опитваме да накараме всички около нас да живеят така, както на нас ни е удобно. Ако това не става, им се обиждаме, озлобяваме се, не разговаряме, цупим се и всичко останало. Тоест, поне с това си струва да започнем. Нека на хората им е добре с теб. Поне на близките. Обикновено близките най-много претърпяват от нас…
Подготви: Оксана Головко
Превод: Татяна Филева
Източник www.pravmir.ru.
