Да си турист и да си пътешественик не е едно и също нещо. Да се покатериш върху парапета на някой от мостовете на Сена, да се напъхаш в коя да е от кулите на двореца в Синтра, за да позираш с добре отрепетирана усмивка, да щракаш тайно с телефона в музеите на Ватикана, защото там по принцип снимките са забранени, или да търчиш с още двайсетина човека от паметник на паметник някъде по света, за да ти запечатат изтощената физиономия пред всеки един от тях – това, струва ми се, е да си турист. Няма нищо лошо, и това е начин да се пренаместваш отвътре, аз също съм го правила, че и къде по-глупави неща. Мисля си, че да си пътешественик е нещо различно, какво точно е обаче, не знам. И много искам да разбера.
Румяна Николова и Николай Генов пътуват от десетилетия, малко са местата, към които все още не са се запътили. Тя е журналист с дългогодишен опит в едни от най-четените български весници и списания, той е фотограф, участвал в експедиции почти по цялото земно кълбо. Заедно пътуват, правят филми и фотографски изложби, издават книги. „ФотоСинтезис Арт Център” за пореден път организира тяхна изложба – „8 спирки под Южния кръст”, вдъхновена от последното им пътешествие през Южна Америка. Изложбата е поводът, който си избрах, за да разговарям с тях, причините са много и вече се оплетох в тях. Сигурна съм в едно – те знаят отговорите на въпросите, които ме интересуват.
Как избирате накъде да тръгнете?
Николай Генов: Общо взето се стремим мястото да е интересно, да е свързано с нещо любопитно, да е фотогенично също така – да може бъде обект на една изложба, на написването на книга, да е комплекс от много неща. Всъщност последните пет години ние правим всяка година по една изложба и издаваме поне по една книга. За Южна Америка, преди това беше за Китай1, за Индия2, една сборна от всичко, което сме правили досега3 и една книга за България4, която е може би най-успешната, около 10 000 бройки се продадоха. Това е важното за нас – да е любопитно и да може да търпи снимане. Защото истината е, че не всичко се продава, макар че някои казват – всичко може да се снима. Не е точно така. Ето, да речем, изложбата ни от Китай – там повече хората сме снимали, аз винаги предпочитам да снимам хора и да има човешко присъствие. Но Южна Америка не е благодатна в това отношение. Като изключим места като езерото Титикака и там, където живее коренното население, останалото са хора, облечени като нас. Затова се снима по-трудно, не става да отидеш и просто да започнеш да снимаш. Изисква се доста седене на едно място и разход на време, а ние не можем да си го позволим. Ние сами се финансираме, нямаме спонсори, с изключение на организатора на нашите изложби „ФотоСинтезис Арт Център”. Така че присъства, за съжаление и икономическият момент.
Съгласувате ли маршрутите?
Николай Генов: Съгласуваме ги, естествено, все пак сме семейство, по цял ден за това говорим, вместо да се караме и да се бием, ние си обсъждаме маршрути. (усмихва се) Подготвяме се много старателно за всяко пътуване, изчитаме литературата до такава степен, че като пристигнем, ни е интересно да правим сравнения. Да речем, човек очаква, че „Мона Лиза” е доста голяма картина, а тя се оказва малка. Така сме с теоретичната част – поглъщаме огромни количества информация, и после като отидем на място – я, този дворец си го представяхме голям, а той – малък, но пък ювелирно направен, невероятно изящен. Правим съпоставки. Според мен е грехота да тръгнеш неподготвен. Имаме близки хора, които не четат предварително и казват, че предпочитат да има момент на изненада, но ние не разсъждаваме по този начин.
Румяна Николова: Така или иначе, елемент на изненада има винаги.
Николай Генов: Дори при подготовката, която ние правим, винаги се оказва, че много неща не сме успели да видим. Общо взето това е – готвим се внимателно, съпоставяме маршрути, преценяваме багажа, който взимаме. Винаги се стремим да сме пестеливи откъм багаж, пътуваме с раници.
Румяна Николова: Е, все пак си носим къщата на гърба като пътуваме, така че не може съвсем да прецизираме всичко, но е добре нещата да са премислени предварително. Времето ни е ограничено и искаме да го оползотворим максимално, да видим поне най-интересните неща, затова и подготовката е толкова необходима.
Рапа Нуи, (о. Пасха), каменни колоси
Как се придвижвате?
Николай Генов: Предпочитаме обществения превоз. Колата е като котва, трябва непрекъснато да й робуваш. Светът вече е модерен, комуникациите са идеални почти навсякъде, така че за сметка на някакъв елементарен комфорт няма смисъл да влачиш кола със себе си. Така имаме и достатъчно време да четем, да водим бележки, да организираме пътуването нататък, да споделяме впечатления.
Румяна Николова: Пътуването с обществен транспорт има още един голям плюс – така непрекъснато сме в контакт с хората, а това е чудесен начин да ги опознаваш – много си личат какви са, когато са на път. Ако пътуваш с кола, се лишаваш от тази възможност.
Николай Генов: Когато си с кола, си ангажиран единствено с шофирането, не можеш да правиш нищо друго, така че това не е печеливш вариант. Освен, разбира се, ако не става дума за по-голяма група хора и пътуване с бус, да речем. Но ние избягваме организираните екскурзии. Това е още една котва – много хора с различни желания и интереси, и за пряката ни работа може да се превърне в голяма спънка. Освен това, когато снимаш, понякога се налага да изчакаш известно време – да изгрее слънцето, или пък да залезе, а ако си с голяма група, трябва да се съобразяваш.
Румяна Николова: Към организирани турове прибягваме само ако няма никакъв друг начин да се отиде на дадено място. В Китай, например, имаше такива места, където не можеш да отидеш, без да се включиш в група. Но не бива и съвсем да ги отричаме, защото тези пътувания имат друго преимущество – екскурзовод, който разказва неща и любопитни истории, които ти иначе няма откъде да научиш. По света вече има доста добри екскурзоводи, които не просто рецитират от наизуст, а си вършат работата както трябва. Така че не бива нищо да се отрича и да се изключва.
Николай Генов: Факт е, че много хора започнаха да пътуват, което е радостно. Ние вече 40 години скитаме и понатрупахме възраст в това скитане. В началото беше доста екзотично – отиваш, пътуваш, връщаш се отнякъде… Помня 1982 г. се върнахме от Индия – едно много дълго пътуване, почти половин година. От Индия тръгнахме, а стигнахме чак до Виетнам. И като се върнахме тук ни гледаха, сякаш се връщаме от Луната. А днес вече почти всеки пети човек е ходил в Индия. Макар и да можеш да го разгледаш в по-ограничен порядък, факт е, че екзотичният свят вече е познат, хората са много информирани.
Румяна Николова: Има интерес, хората искат да пътуват, ние го усетихме и на изложбата, след това и на беседата. Особено млади хора идват, задават съвсем конкретни въпроси и виждаме колко са вдъхновени и са готови да тръгнат на път. Това много ни радва, защото такава всъщност е целта на нашите изложби и книгите, които пишем – наистина да запалим хората. Човек става друг като попътува и като види малко свят. Може много по-точно да преценява и себе си, и страната си, много идеи може да попие – какво може да направи със себе си, с живота си, с мястото, на което живее; става по-отворен, започва по-лесно себе си самия да разбира. Освен това, като пътуваш, виждаш как на другите места хората пазят и природата, и паметниците си, и съзнанието ти се събужда в тази посока. Затова е радостно, че има апетит към пътешествията и мнозина вече го задоволяват.
Приличат ли си хората по света?
Румяна Николова: Разбира се. Отдавна сме установили, че колкото и да сме различни външно, все пак от сме един род, тръгнали сме от едно и също място. И когато се убедиш в това, става много по-лесно да приемаш дребните различия. Когато човек живее ограничено само в собствената си среда, е много трудно да приеме различния, по-лесно отрича, по-лесно е да е настроен враждебно и да се изпълва с омраза. А после виждаш колко сме еднакви всички и как всички искаме едно и също, нищо че го изказваме на различни езици, и Бога си наричаме с различни имена, всъщност сме едно и също човешко същество.
Николай Генов: Навремето умишлено не се разрешаваше да се пътува, защото като излезеш навън, ти става ясно, че лозунгите и фалшивото самочувствие, с което ни помпаха, са просто въздушни мехури, които бързо се пукат. Не сме най-красивите, най-умните или най-грамотните, а и кому е нужно – светът е еднакъв, има умни и глупави, четящи и неграмотни във всяка една държава, и е глупаво да се съпоставят нещата. Хората разбраха, че с опознаването става срастването и обмяната на култури, което е много добре според мен.
Румяна Николова: Хубаво е да запазиш идентичността си, но в основата си сме еднакви и това ни помага да сме толерантни, да разберем, че различните от нас не са непременно по-лоши. Колкото повече опознаваш и научаваш, толкова повече всяко нещо си застава на точното място.
Николай Генов: Пътуването всъщност е много просто нещо. Имаме приятели, които казват: „Как тръгвате, там ще ви нападнат, ще ви убият..” – като че ли само убийци и престъпници дебнат по целия път; абстрахират се от всички красиви неща, които ще видим, прекрасна природа, непознати култури… Ако спазваш няколко прости правила и си по-внимателен, не е толкова страшно, нито толкова сложно. Да речем – в този район куца хигиената, тук има опасност от змии, там има епидемия.. – изостряш си сетивата в тази посока и не ти се случва нищо лошо. Дори не е необходимо и езика на съответната страна да говориш перфектно, за да пътуваш до там. Човек е така устроен, че винаги търси начини да осъществи контакт. В Китай, например, като пътувахме, особено в градовете на юг, хората не знаеха една дума на чужд език. Тогава Руми започна да преписва йероглифи от пътеводителя – оказа се не толкова сложна работа – и така разнасяхме листове с въпроси през цялото време: „къде е гарата”, „два билета за влака”, „стая с две легла, моля” и т.н.
Румяна Николова: Важно е също да уважаваш местната култура. Не можеш да се намърдаш в един храм просто така, например, трябва да се съобразиш дали няма да притесниш някого с присъствието си, да навлезеш в най-съкровеното му пространство. Ако наистина си внимателен, всичко е наред. Светът не е опасно място.
Изложбата ви сега е посветена на първата част от пътуването ви в Южна Америка.
Николай Генов: Точно така, пет държави са обект на изложбата – Бразилия, Аржентина, Перу, Боливия и Чили. Убедихме се, че има граница на възприемането. Обикновено третия месец от пътуването е преломен момент – сетивата ти са препълнени до краен предел; след третия месец вече буквално всичко престава да те интересува, преставаш да си любопитен, изморен си от информация. Това е и една от причините да разделим пътуването на две части – да се върнем, да имаме възможност да се окопитим и да си сверим часовниците, образно казано. Живот и здраве в най-скоро време ще тръгнем на север – островите Галапагос, Панама, Венецуела, ще се пуснем по Амазонка, ще видим водопада Анхел – най-високият водопад на света, град Салвадор в северна Бразилия, Баия на писателя Жоржи Амаду, където казват, че е истинската Бразилия. Съобразяваме и времето с празниците там, защото тогава има много за снимане, хората не позират пред фотоапарата, просто се забавляват и заразяват с настроение, а ти трупаш впечатления и правиш хубави снимки. Така че, да сме живи и здрави, ще има още една изложба. В тази връзка, много ни радва, че място като „ФотоСинтезис Арт Център” съществува – слава Богу, че има и такива хора, които създават условия нещата да се случват, а както знаем днес това не е никак лесно.
Румяна Николова: По тази причина направихме и нашия сайт: www.runitravel.com. Имаме желание да покажем това, което сме видели и научили, защото човек не си пълни само очите, той и научава доста. Иска ми се хората да разберат, че светът е достъпен, много достъпен.
Николай Генов: Около 165 материала има в сайта ни в момента, всяка седмица пускаме по два големи материала с много снимки, и за наша радост читателите ни непрекъснато се увеличават и идват на изложбите ни. Няма какво да коментираме, очевидно е, че интернет е бъдещето, а за нас – още един начин да популяризираме това, което правим.
Защо пътувате?
Николай Генов: Трупат се знания по време на път. Един писател нали беше казал: „Моите университети са университетите на живота.” Учиш се от живота – това е истината. Аз самият пътувам и от неврастения, защото съм свикнал всичко да е различно и да се променя. Не обичам да стоя на едно място, затова и такава професия съм си избрал, в която нищо не се повтаря – днес снимам в завод, утре в пещера или в картинна галерия. Пак казвам – учиш, докато пътуваш, макар че има такава сентенция: „Който трупа знания, трупа печал.” Може би е така, може би този, който си седи на масата с шишето в ръка по цял ден и нищо друго не прави, не е печален и се чувства добре. На мен такова удоволстие ми е непонятно.
Румяна Николова: Аз лично се чувствам най-добре, когато съм на път. Може би съм много любопитен човек, но винаги ми е било интересно да видя какво има на други места, какви са хората, как се случват нещата, а няма друг начин да задоволиш ефективно това любопитство, ако ти самият не отидеш там. Да чета и да гледам не ми е достатъчно, искам сама да видя и да усетя. А започнеш ли веднъж, постепенно се превръща в зависимост – иска ти се все повече да увеличаваш „дозите”, все по-малко ти се стои вкъщи. Много хора казват, че пътуват на място, вътре в себе си, чрез въображението. Възможно е, и това е начин, но го могат малцина, умеят го само мъдреците, според мен. Няма как да си правим илюзии, че ние, обикновените хора, можем да постигнем тази широта на погледа, богатство и дълбочина на познанието, седейки на място. Като стоиш на едно място си оставаш все същият. Никога няма да разбереш на какво си способен, няма да узнаеш без колко много неща всъщност можеш да живееш чудесно. Когато пътуваш, осъзнаваш колко малко в крайна сметка ти е нужно. Преместването в пространството много помага да се преместиш и вътре в себе си.
Ралица Кръстева
Избрано от архива на сп. Свет (бр. 5/2011)
