Преподобномъченица Мария (Лелянова), Гатчинска

Игу­мен Да­мас­кин (Ор­лов­ски)

Депресията е духовен кръст. Тя се дава за полза на грешника, който не знае как да се покае, тоест, на онзи, който след покаянието отново пада в предишните грехове… Затова съществуват само две лекарства, които могат да лекуват това понякога изключително тежко душевно страдание. Човек трябва да се научи на покаяние и да покаже неговите плодове. Или пък да носи този духовен кръст – със смирение, благост, покаяние и голяма благодарност към Господа, спомняйки си, че Господ вменява за покаяние носенето на такъв кръст… Накрая настъпва голяма утеха, когато човек разбере, че неговата обезкураженост всъщност е неприет плод на покаяние, тоест, един вид несъзнателно самонаказание поради отсъствието на желаните плодове… Това би трябвало да ни направи по-кротки, депресията постепенно да изчезне и да се родят истински плодове на покаяние… 

Преподобномъченица Мария (Лелянова), Гатчинска

Дните, през които се чества паметта й:

7 февруари (подвижна дата) – Събор на руските новомъченици и изповедници;

17 април

Пре­по­доб­но­мъ­че­ни­ца Ма­рия се ро­ди­ла през 1874 г. в Пе­тер­бур­г в се­мейството на търговеца Алек­сандър Ива­но­ви­ч Ле­ля­но­в и в светото кръ­ще­ние би­ла на­ре­че­на Ли­дия. Семейството живеело недалеч от Но­во­де­ви­чия манастир до храма „Преображение Господне” на За­бал­кан­ския булевард. Бащата починал, когато Лидия навършила три и половина години, а сестра й Юлия – година и половина, и те останали на грижите на майката и по-големите братя.

Ли­дия учела в девическа гимназия, но малко преди да завърши се разболяла от енцефалит, вследствие на което получила болестта на Пар­кин­со­н, а след това и ревматизъм и подагра. На матурата я докарали в инвалидна количка. Род­нините положили много усилия, за да помогнат на момичето, тя била преглеждана от прочути руски лекари, закарали я в чужбина за консултации с европейски специалисти, но ни­кой не можел да й помогне.

Бо­лестта придобила тежки и неизлечими форми и през 1909 г. по съвет на лекарите семейството се преселило в Гатчина (градче близо до Петербург – б. пр.). В те­че­ние на 20 години Ли­дия лежала неподвижно по гръб, всяко движение и допир й причинявали нетърпима болка. Но Ли­дия не роп­тае­ла и понасяла болестта със смирение, приемайки я като воля Божия, на ко­ято се покорявала напълно; бла­го­да­рение на тези страдания тя се научила на непрестанна молитва и придобила памет за смъртта. След като майката и братята починали и Лидия останала сама със сестра си Юлия, започнали да им помагат заселилите се у тях вярващи жени. Крот­ката болна била посещавана често от свещеници, край леглото й се служели молебени и дори се образувал кръжец от жени, които пеели не само по време на домашните молебени, но и в храма. При пълна неподвижност на тялото и дори на лицето способност­та да говори се запазвала у Лидия: тя говорела с полузатворена уста, сякаш през зъби, стараейки се да произнася думите бавно и една по една, за да я разбират правилно.

Дъл­гото и смирено понасяне на тежките мъки пречистило душата на праведницата и Господ я дарил с даровете на прозорливостта и духовното утешение. С течение на времето при нея започнали да идват много хора, за да я помолят за съвет и молитва; идвали не само миряни, но и свещеници и архиереи. Пет­ро­град­ският митрополит Ве­ни­а­мин^[1] бла­го­сло­вил по­движ­ни­цата за монашеско пострижение. През 1922 г. в гатчинското по­дво­рие на Пя­ти­гор­ския жен­ски ма­на­сти­р, в хра­ма „Покров Богородичен” при огромно струпване на народ ар­хи­манд­ритът от Алек­сан­дро-Невската лавра Ма­ка­рий (Вос­кре­сен­ски) я замонашил с името Ма­рия.

Всеки ден я посещавали множество хора; те чакали на опашка в преддверието, мнозина й носели продукти и пари, които тя раздавала на нуждаещите се. По спомените на проф. Ива­н Ми­хай­ло­ви­ч Ан­дре­ев монахиня Ма­рия има­ла невероятна дарба да утешава и да изцелява страдащите души. „Един младеж, изпаднал в униние след ареста и интернирането на своя баща свещеник, излезе от стаята на матушка с радостна усмивка, решил да приеме дяконски сан. Млада жена премина от скръб към светла радост, също решавайки да стане монахиня. Възрастен мъж, страдащ дълбоко от смъртта на сина си, излезе изправен и ободрен. Възрастна жена, влязла с плач, излезе спокойна и твърда“^[2].

Тропар
на преподобномъченицата Мария  (Лелянова)

глас 4

Агница Твоя, Иисусе, Мария/ утешение рабом Твоим в годину лютую явися,/ крепост веры и благочестия показавши,/ мучения претерпе от богоборцев./ Тоя молитвами яко милостив спаси души наша.

Про­ф. Иван Ан­дре­ев, който посетил монахиня Мария през март 1927 г., се оплакал от измъчващата го меланхолия, която продължавала понякога до няколко седмици и от която той не знаел как да се избави.

„Меланхолията (депресията) е духовен кръст. Тя се изпраща като помощ за каещите се, които не умеят да се каят, тоест след покаянието изпадат в предишните си грехове. Само две лекарства лекуват това понякога твърде тежко душевно страдание: трябва или да се научим да се каем и да принасяме плодове на покаянието, или да носим със смирение, кротост, търпение и голяма благодарност на Господа този духовен кръст, помнейки, че това ни се вменява от Господа за плод на покаянието… Защото какво голямо утешение е да съзнаваме, че мъката, която изпитваме, е… под­съ­зна­тел­но самонака­за­ние за липсата на плодовете, които трябва да дадем. От тази мисъл трябва да изпаднем в умиление и тогава мъката постепенно ще се стопи и ще дойдат истинските плодове на покаянието”.

Това е част от отговора на матушка Мария към проф. Андреевски в отговор на неговите жалби от непоносимата душевна мъка, която изпитвал. “От тези думи, споделя той, се почувствах тъй, сякаш някой ми е направил операция и е изрязал духовен тумор от душата ми… Аз излязох като друг човек“^[3].

Пет­ро­град­ският митрополит Ве­ни­а­мин посетил подвижницата малко преди своя арест и мъченическата си гибел. По­да­рявайки й своя снимка, той написал: „На дълбоко почитаната от мен стра­да­ли­ца ма­туш­ка Ма­рия, уте­шила освен мнозина други, също и мен грешния“^[4].

В на­ча­лото на 1932 г. без­бож­ниците пристъпили към арести на монасите и монахините от закритите по-рано манастири.

„В усло­ви­ята на изострянето на класовата борба и на ожесточената съпротива, която контрареволюционните елементи оказват на развитието на социалистическите форми на стопанството, активна роля играят църковниците… опитвайки се с всички начини да противодействат и да пречат на делото на социалистическото строителство… – пи­са­ли служителите на Ле­нин­град­ско­то ОГПУ. – Въпреки че манастирите бяха по различно време официално закрити, мо­на­хи­ните… от тези манастири ги поддържаха в скрит вид и представляваха добре ор­га­ни­зирани групи контрареволюционно и антисъветски настроено монашество, край което се групираха контра­ре­во­лю­ци­он­ните еле­мен­ти, а именно: хора от миналото, кулаци, лишени от права лица, бивши полицаи и т. н.

Об­ще­жи­тията на монахините от нелегалните манастири се посещаваха в голямо количество както от местното население, така и от пришълци от други райони. Сре­д тези посетители… мо­на­хи­ните водеха антисъветска агитация и разпространяваха провокационни слухове, насочени срещу съветската власт и нейните начинания.

Кондак
на преподобномъченицата Мария (Лелянова)

глас 4

Страдалице и благовестнице пречудная,/ молитвенице за всех скорбящих и страждущих,/ преподобномученице мати Марие, /молися Господу Богу со всеми новомученики Росийскими/ спасение нам даровати и помиловати души наша.

С цел предотвратяване на по-нататъшната антисъветска дейност на контрареволюционните монашески групи Ле­нин­град­ският опер­сек­то­р на ОГПУ през февруари… 1932 г. проведе операция, в резултат на която бяха аре­сту­ва­ни…“^[5] се­демдесет и шестима човека.

„За­критото през 1922 г.… По­кров­ско по­дво­рие на Пя­ти­гор­ския жен­ски манастир фактически продължаваше да съществува до последно време, като при това мо­на­хи­ните от това подворие продължаваха да си живеят по къщите на подворието и с нищо не промениха живота си както в духовно, така и в битово отношение“^[6].

„Ду­хов­но мо­на­хи­ните от ликвидираното подворие… се групираха около тъй наречената майка Мария, боледуваща от ревматизъм и подагра в течение на 20 години в толкова силна форма, че се намираше постоянно в лежащо положение в течение на цялото това време… Посещаваха я в голямо количество посетители не само от градското население, но и селяни от различни места, за да получат от нея съвет как да постъпят след едни или други сполетели ги несполуки…“^[7]

Мо­на­хи­ня Ма­рия би­ла аре­сту­ва­на на 19 фев­руари 1932 г. По време на ареста двама служители на ОГПУ застанали до леглото на монахинята и, хващайки я за изкълчените ръце, я повлекли по пода и по земята, а след това, залюлявайки я за ръцете и краката, я хвърлили в камиона. И все пак да държат монахиня Мария в затвора било поради болестта й невъзможно. Настанили я в затворническата болница; тук я разпитал следователят. По­твърждавайки, че е привърженичка на митрополит Йоси­ф (Пет­ро­вих), мо­на­хи­ня Ма­рия ка­за­ла: гСмятам, че мит­ро­по­лит Сер­гий на­праз­но нареди да се молим за съветската власт, – на нея това не й трябва. И изобщо, нека за нея да се моли онзи, който иска… Смятам, че трябва да се молим за властта в случай, че това [наистина] е власт“^[8].

Сви­де­те­лите, разпитани от следователите на ОГПУ, еди­но­душ­но заявили, че в града и околностите му всички смятат мо­на­хи­ня Ма­рия за свят човек, надарен от Бога с дарбата на прозорливостта. На 22 мар­т 1932 г. Колегията на ОГПУ осъдила мо­на­хи­ня Ма­рия на лишаване от гпра­вото да живее в Мос­ков­ската и Ленинград­ската области, Харковския, Киевския, Одеския окръзи, Северокавказкия край, Дагестан, Казан, Чита, Иркутск, Хабаровск, Ташкент, Тифлис, Ом­ск, Ом­ския район, в Ура­л и граничещите с него окръзи за срок от три години… със закрепване към избраното местожителство“^[9].

Мо­на­хи­ня Ма­рия починала на 17 ап­рил 1932 г. в затворническата болница в Петроград и била погребана на Смо­лен­ското гробище.

Игу­мен Да­мас­кин (Ор­лов­ски). Из книгата „Жи­тия но­во­му­че­ни­ков и ис­по­вед­ни­ков Рос­сий­ских ХХ ве­ка“. Тверь, 2006. С. 27-32.

Бележки

^[1] Све­щено­мъ­че­ник Ве­ни­а­мин (в света Ва­си­лий Пав­ло­вич Ка­зан­ски); па­метта му се чества на 31 юли/30 ав­гу­ст.

^[2] Про­то­пре­сви­тер М. Поль­ский. Но­вые му­че­ни­ки Рос­сий­ские. Джор­дан­вилл, 1957. Т. 2. С. 255.

^[3] Пак там. С. 256.

^[4] Пак там. С. 255.

^[5] УФСБ Рос­сии по Санкт-Пе­тер­бур­гу и Ле­нин­град­ской обл. Д. П-8894. Т. 2, л. 480.

^[6] Пак там. Л. 454.

^[7] Пак там. Л. 456.

^[8] Пак там. Л. 376 об.

^[9] Пак там. Л. 580.

Превод Андрей Романов