Почти веднага след идването на власт на Адолф Хитлер, в Германия се създават лагерите на смъртта. На 22 март 1933 г. се появява първият и най-дълго съществувал от поредицата – Дахау, който се намира в предградието на едноименното градче близо до Мюнхен. Той е построен като изправителен лагер за политическите противници на властта. През него преминават над 200 000 души, предимно от Европа, като една голяма част от тях намират смърт-та си в него.
Лагерът в Бухенвалд е построен през 1937 г., недалече от Ваймар. Над входа му е изписан надписът: „Jedem das Seine” („Всекиму своето”). От края на 1930 до 1945 г. в него са били унищожени повече от 56 000 души от общо 240 000 задържани. Отначало в него са затваряни криминални престъпници, немски комунисти, социалдемократи и представители на други антифашистки сили. По-късно основният контингент на лагера стават евреите, военнопленниците и циганите.
По заповед на Хайнрих Химлер от 27 април 1940 г. е създаден концлагерът Аушвиц — Биркенау, намиращ се край град Освиенцим в окупирана Полша, на 60 километра от Краков, предназначен за масово унищожение на хора. На територията на Полша, Австрия, Чехия, Латвия и други източноевропейски страни са съществували лагерите Маутхаузен, Заксенхаузен, Треблинка, Саласпилс и много други.
Изолацията на евреите се осъществява в гета, построявани в големите (по-рядко – в малки) градове, където се прогонва цялото еврейско население на града и околностите. Най-голямото гето е създадено във Варшава – в него са държани до 480 000 евреи. На територията на СССР най-големите гета са тези в Лвов (409 000 души, просъществувало от ноември 1941 до юни 1943 г.) и Минск (около 100 000 души, ликвидирано на 21 октомври 1943 г.). Еврейското население на СССР е унищожавано, по правило, непосредствено на местоживеенето му от т.нар. айнзацгрупи (на немски: Einsatzgruppen) на СС, както и от украински и прибалтийски колаборационисти.
По цяла Прибалтика, в Украйна, Белорусия, почти до всеки град, и в близост до много села се намират т.нар. „ями“ – естествени оврази, където са събирани и разстрелвани мъже, жени и деца. Първата масова акция е на 24 юни 1941 г.: членовете на зондеркомандата „Тилзит“ от полицията в Източна Прусия, разстрелват около 100 евреи в литовското селце Кретинга.
В края на юли 1941г., в Каунас са убити от немците и литовските им поддръжници хиляди евреи; от 60 000 евреи във Вилнюс, около 45 000 загиват в хода на масовите разстрели в оврази около Понари, продължили до края на 1941 г. Вълната от масови убийства преминава през цяла Литва.
В Латвия, в течение на няколко седмици, е унищожено цялото еврейско население на провинциалните градове; запазват се само общностите в Даугавпилс, Рига и Лиепая. От 33 000 евреи в Рига, 27 000 са убити в края на 1941 г. Значителна част от малобройното еврейско население в Естония, чиято пълна немска окупация настъпва през септември 1941 г., успява да се евакуира дълбоко в Съветския съюз. Приблизително 1000 евреи са събрани в лагер край Талин, около 500 от тях са убити през същия месец; останалите са изтребени постепенно. В Естония загиват общо 963 евреи.
Малко евреи от Белорусия успяват да се евакуират дълбоко в страната. На 27 юни 1941 г., в Бялисток са убити 2 000 евреи, а след няколко дни — още няколко хиляди. В течение на пет дни, около 80 000 евреи от Минск и околностите му са събрани в гето (създадено на 20 юли 1941 г.). До началото на зимата са убити над 50 хиляди души. 12 от 23-те гета, създадени в Белорусия и в окупираните части на РСФСР (преди всичко в Смоленска област), са ликвидирани до края на 1941 г., а други 6 – през първите месеци на 1942 г.
В западна Украйна, немците и местните колаборационисти устройват погроми още в края на юни — началото на юли 1941 г. В Лвов убитите са 6000 евреи, а няколко дни след превземането на Луцк от германците са убити 2000 евреи; от 27 000 евреи в Ровно, 21 000 са убити през ноември 1941 г. Много еврейски общности в Украйна са напълно унищожени.
От 70 еврейски центрове в довоенна Украйна, 43 са унищожени още през 1941 г., а останалите – до средата на 1942 г. След завземането от немците в края на октомври 1941 г. на почти целия Крим, там са убити при активното съдействие на местното население около 5000 кримски евреи (кримчаки) и още около 18 000 еврейски жители.
На 31 юли 1941 г., Херман Гьоринг подписва заповед за назначаването на лидера на Главното управление за имперска сигурност, Райнхард Хайдрих, за отговорен за „окончателното решение на еврейския въпрос“. В средата на октомври 1941 г. започва депортация на евреите от Германия, Франция, Холандия, Белгия в гета в окупирана Полша, Прибалтика и Белорусия, с твърдението, че това преселване е временно. През януари 1942 г., на Ванзейската конференция е одобрена програма за „окончателното решение на еврейския въпрос“, което не се афишира.
Лагерите на смъртта в Полша изобщо не са разчетени за преживяване на голям брой хора, а за бързото унищожение на новопристигналите. Местата за строителството им (Хелмно и Белжец) са избрани още през октомври 1941 г. През юли 1942 г. започват масови депортации от варшавското гето в лагера на смърт-та в Треблинка – до септември там са депортирани и загиват 300 000 варшавски евреи… Там е трябвало да бъдат депортирани и българските евреи.
По време на Втората световна война са били унищожени 60% от евреите в Европа и около една трета от еврейското население на Земята, между една четвърт и една трета от циганското население. Там са намерили смъртта си още поляци, литовски и украински колаборационисти, както и 3 милиона съветски военнопленници. На тотално изтребление са подлагани също чернокожи, душевноболни, недъгави, нетрудоспособни, както и хомосексуалисти.
Технологиите за масовите убийства са усъвършенствани непрекъснато. Провеждани са жестоки и често напълно нехуманни медицински експерименти с хора от концентрационните лагери. В Аушвиц д-р Менгеле експериментирал в областта на генното инженерство, за да открие начини за премахването на долнокачествените човешки гени от генома на населението и да създаде германска супер раса. Любимо негово занятие било дисекция на живи бебета, кастрация на момчета и мъже без упойка, както и подлагането на жени на високоволтов ток, за да провери тяхната издръжливост.
Близнаците били любимите му обекти и се ползвали със специалната привилегия да запазят собствената си коса и дрехи, а освен това получавали и допълнителни дажби храна. Менгеле разполагал със специални бараки за своите близнаци, а също и за джуджетата, сакатите и други „екзотични екземпляри“. Тези бараки били наричани Зоологическата градина на Менгеле, където инжектирал кръвни проби от един близнак на друг с различна кръвна група, причиняващо главоболие и висока температура. За да определи дали е възможно цветът на очите да се променя по генетичен път, Менгеле инжектирал боя в зрителните органи на няколко двойки близнаци, поради което те ослепявали. Ако някой близнак почине, Менгеле изваждал очите му и ги забождал на стената в кабинета си, точно както един биолог забожда насекоми за колекцията си. Децата, които вече не му вършели работа, понякога сам придружавал към газовите камери, обяснявайки разходката като игра, наречена „на път към комина“.
Когато руските войски освобождават Аушвиц на 27 януари 1945 г., откриват повече от един милион дрехи, приблизително 45 000 чифта обувки и над седем тона човешка коса, които немците още не са успели да изпратят в Германия.
С унищожаването на евреите в окупираната Одеска област се занимават румънските войски. Румънският маршал Йон Антонеску е описан от Хитлер като „по-радикален по еврейския въпрос от самите германци”. Румънците записват най-голямото еднократно избиване на хора по време на войната, като разстрелват 60 000 евреи в района на Одеса.
„Надали е преувеличение да се каже, че Румъния представлява най-антисемитската страна в предвоенна Европа. Румънският антисемитизъм е напълно установен факт още през деветнайсети век” – пише в книгата си големият американски философ, публицист и общественик проф. Хана Аренд. Хитлер се опасява, че Германия ще бъде надмината от Румъния, понеже „човек като Антонеску действа по тези въпроси много по-радикално, отколкото ние до този момент”. Жестокостта на румънците по отношение на избавянето от евреите е толкова голяма, че принуждава дори германците да се намесят, преди „ситуацията да се влоши напълно и да се превърне в кървав хаос”.
„За разлика от правителствата на други балкански държави, от самото начало румънското правителство притежава съвсем точна информация за избиването на евреи на изток. Румънските войници се впускат в програма за кланета и депортиране, която „направи изблиците на Желязната гвардия в Букурещ да изглеждат малки” през януари 1941 г. Програмата няма равна по ужаса си в цялата история на зверствата (Хилберг). Депортирането в румънски стил е да се натъпчат пет хиляди души в конски вагони, след което да бъдат оставени сами да се задушават вътре, докато влакът пътува без никакъв план из цялата страна дни наред.
Любима добавка към тези операции по избиването е да се изложат труповете в еврейски месарски магазини. Също така ужасите в румънските концентрационни лагери, построени и ръководени изцяло от самите румънци, по причина, че депортирането на изток е невъзможно, са по-изобретателни и по-жестоки от всичко, което е познато в Германия… Така в средата на август 1942 г. външното министерство сключва споразумение с Антонеску „за евакуирането на евреите от Румъния, което да бъде извършено от германски части”… До това време румънците са избили 300 000 евреи без каквато и да е германска помощ”.
„Патент” на румънците е удобният начин, по който искат да се освободят от евреите – като измислят „доста процъфтяващия бизнес” с продажба на евреи. Румънското правителство открива, че могат да се продават евреи срещу твърда валута, поддържайки еврейската емиграция – 1340 долара на глава. Така северната ни съседка си спечелва имиджа на най-корумпираната държава на Балканите, при все, че вече е известна с „ненормално висок процент обикновени убийци”. Румъния се превръща в един от малкото коридори за еврейска емиграция в Палестина по време на войната.
В книгата си Хана Аренд пише, че „равнодушието на гърците към съдбата на техните евреи ще надживее тяхното освобождение”. Само за два месеца цялата общност е депортирана в Аушвиц с товарни влакове, с по две до две хиляди и петстотин евреи, заминаващи за Аушвиц едва ли не всеки ден. През есента на същата година, когато италианската армия стига до пълен провал, от южна Гърция, включително Атина и гръцките острови, набързо са евакуирани още тринайсет хиляди евреи.
Хърватите сами осъществяват депортирането на евреите като плащат на нацистите 30 марки за всеки депортиран евреин, а в замяна получават цялото им имущество. Всичко това се извършва в пълно съгласие с официалния германски „териториален принцип”, приложим към всички страни в Европа, където държавата наследява имуществото на всеки убит евреин, живял на нейна територия, независимо от националността.
В книгата си Хана Аренд засяга въпроса за „степента, в която евреите съдействат за собственото си унищожение”, имайки предвид стотиците писма и телеграми за помилването на престъпника Айхман, осъден на смърт чрез обесване. Тя посочва имената на всички „по-изтъкнати членове на Централния съвет на американските равини – представителното тяло на реформисткото юдейство в САЩ, както и групата професори от Еврейския университет в Йерусалим, водена от Мартин Бубер, който е бил против процеса от самото начало и който се заел да упражнява натиск върху политически израелски личности.” За да се отложи екзекуцията и да се протака във времето един евентуален следващ процес, професор Норман Бентуич предлага с писмо до вестник „Таймс” смекчаване на присъдата и депортиране на Айхман в Германия. Тази реакция на еврейската общност изглежда някак странно на фона на всички факти по изтребването на евреите, случило се само преди 20 години.
