Името на Любен и Петко Каравелови е достатъчно знаменито да бъде носено с гордост от всяка жена, Екатерина обаче прибавя към него нов блясък, нов лъч на безсмъртие.
На 21 октомври 1960 г. в семейството на Стоянка и Велико Пеневи се ражда момиченце, което кръщават Екатерина. Баща й – кожухар, умира млад, а майка й започва да изхранва четирите си деца: Катерина, двете й сестри – Сия и Мариола, и брат й Атанас – с пране на чужди дрехи. Съдбата на момичето вероятно щеше да бъде подобна на много нейни бедни връстнички от град Русе, ако не беше заможната Киряки Николаки Минкова – сестра на баща й и майка на Тодор Минков – основател на Южнославянския пансион в град Николаев, Украйна, или както я нарича Екатерина „лелица Киряки“, която обръща посоката на живота й. Тя е първата българка, изобразена заедно със сина си на най-старата и единствена открита досега дагеротипна снимка у нас, направена към 1842-1843 г. във Виена.
По традиция на Коледа благотворителното дружество „Добродетел“ в Русе раздава на бедните ученички по лакът и половина басма. Катя не получава нищо, понеже има богата леля. Тази случка силно ядосва „лелица Киряки“ и тя решава да измъкне деветгодишната си племенница от беднотията и тесногръдните обществени провинциални нрави. Скоро след тази случка тя решава да иде да види сина си, „когото не е видовала цели 12 години”, и да заведе и Катето при него, та да я даде в „баш пансион, в какъвто още никоя българка не се е учила!”
За три месеца в Николаев Катя научава руски език дотолкова, че да издържи писмения изпит за киевската Фундуклеева гимназия с успех, който й дава правото да постъпи направо във II-ри клас. От януари 1871 до август 1878 г. тя живее в дома на Всеволод Николаевич Лермонтов и Елисавета Андреевна в Москва, които я наричат Звездичка и които тя възприема като свои втори родители. Катя неведнъж казва, че животът й в „разкошната къща на Лермонтови, където я гледат „като писано яйце”, ученическите й години в Москва и завършването й на IV-та московска гимназия със златен медал са „най-светлото време” в живота й.
„Петко Каравелов ме знаеше от деветгодишно дете, когато от Киев се преместих в Москва и попаднах в къщата на генерал Лермонтов. Лермонтови имаха голям кръг приятели и познати… Между първите бе семейството на генерал Шчуленников…У Шчуленникови аз срещнах Каравелов – вече свършил историко-филологическия и юридическия факултети, който предаваше история и география на дъщеря им”…
Една вечер в театъра на Салодовников дават „Дванайсета нощ” от Шекспир. Катя влиза в ложата, а след нея Петко Каравелов, който безцеремонно заема мястото до нея, без да обръща внимание, че заема чуждо място в чужда ложа. „Аз седях като на игли, чувствайки стеснение от тази „невъзпитаност”, спомня си Катерина. „Човекът си стои и не ще за никого да знае, и тихо ми приказва за България, за някакви планове… И така до последния антракт, когато се сети, че трябва да отиде при „своите дами”. По него време аз бях далеч, много далеч от всякакви мисли за брак…” По-късно двамата решават да кръстят дъщеря си на героинята от тази Шекспирова пиеса – Виола.
В Москва Катя придобива аристократични обноски, научава руски, немски и френски език. На 3 август 1878 г., на 17-годишна възраст, тя се връща у дома, в родния си град Русе, в свободната си родина. Животът й продължава сред смразяваща мизерия, в остър контраст с аристократичната московска среда. Домът й е пълен с дървеници, на майка й са лепнали прозвището Стоянка Чавговата, която се намира в непрекъснати кавги със сина си – „търтей с необуздан характер, който лесно се опива и все гледа да задигне нещо от оскъдните семейни пари“. Въпреки това Катя се захваща веднага за работа.
„Гимназията в Русе бе заета с някакъв склад, септември настъпи, а нямаше изглед да се отвори. Обявих на майка, че ще изхвърля миндеря от гостната стая, ще наредя две три маси и ще взема няколко деца у дома да ги уча. Казано, направено: още първата седмица класът ми се напълни с деца от разни възрасти…”
Близо 14 години посвещава Екатерина на учителската професия – в Русе, в София, в Пловдив. Години по-късно нейната ученичка – художничката Елисавета Консулова-Вазова ще запише в спомените си:
„На катедрата се изкачи млада жена, с красиво изразително лице, много гладко причесана коса, със спретната черна рокля, с бяла якичка. 36 чифта очи я обгърнаха от главата до върха на обувките. Почнахме да четем. Вдига една, вдига друга. Ние четем ясно, чисто, не спъваме. „Добре – каза тя. – Но искам за разнообразие и аз да ви почета малко.” Тя почна. Бяхме чели много пъти „Под игото”. Но никой от нас не знаеше, че толкова живот има в него, че чорбаджи Йордан наистина е жив, че бъбривата кака Гинка не е измислена…”
В Русе присъствието й няма как да остане незабелязано и съгражданите й започват да я наричат „амазонката“, понеже дълги часове язди кон с Никола Стойчев – председател на Русенския губернски съд. Започват да пристигат сватовници, сред тях и един конен стражар – човекът я харесал, защото отлично яздела и се държала като царкиня. В „Славянин” излизат злъчни антрефилета против нея: „набелена и начервена внася разврат и съблазън сред гражданството“. На един бал в „Ислях-хане“ танцува с княз Батенберг, който я кани да стане учителка в София. Катя отказва.
Съвсем изненадващо, един ден в дома й пристига Петко Каравелов. Хлопа на портите й и сестра й Сия уплашено казва на Екатерина: „Бързай, че един черкезин иде и на руски за тебе пита!“. По това време в Русе е Любен Каравелов, но отношенията между двамата братя не са особено сърдечни.
Петко Каравелов й предлага да стане учителка във Видин, понеже там той е назначен за вицегубернатор. Екатерина си спомня колко „удивителен събеседник е той, интересен, разнообразен, с неизчерпаем избор на теми, една от друга по-занимателни и по-поучителни”. Тя гледа на него като на превъзходен учител, без да й мине през ума, че тези прекрасни срещи ще завършат с предложение да му стане жена. Екатерина отвръща, че ще замине да учи за лекарка в Петербург.
Петко Каравелов пристига отново в Русе в края на януари 1879 г. за погребението на брат си, след което отива направо в къщата на Екатерина и повтаря предложението си. Девойката е изумена: как може „човек да мисли за любов и да говори за нея в деня, когато е заровил брат си“…
Все пак, през есента на 1879 г., на поредното предложение на Петко Каравелов да му стане „жена, другарка“, Екатерина отговаря с „да”. Разменят годежни пръстени на 4 октомври 1879 г. Катя го предупреждава, че взема едно келеме (опърничава), ни глади, ни готви, нито може „свестно да закърпи“, че е „белучка“ (изнежена). Петко отвръща: „Тия ръце не са за черна работа!“. Венчавката се извършва на 13 януари 1880 г. в черквата „Св. Троица“. Кумът – известният русенски търговец Иван Стоянов, пристига от Букурещ с разкошен букет от дъхави бели рози – невиждано дотогава събитие в Русчук!
Едва 18-годишна, със 17 години по-млада от своя съпруг, възпитана в аристократичен дух, пълна с идеали и мечти, Екатерина Каравелова навлиза в голямата политика. Няколко месеца след сватбата (1880 г.) Петко Каравелов е вече министър-председател и по време на първата му голяма обиколка из страната младата съпруга не само го съпровожда, но е и негова частна секретарка. Петко Каравелов й поверява всичките си дела – тя се грижи за кореспонденцията му, особено чуждестранната, понеже владее писмено и говоримо руски, френски, немски и английски език, редактира написаното от него, пише във вестниците, в които той пише и редактира, а съпругът й се отнася към нея с огромно доверие.
Двамата започват издаването на в. „Независимост” в Пловдив (1881–1882 г.), редакцията се намира в дома им и тя участва в подреждането на материалите и коректурите. Тя първа прави достояние на широката публика трудно разбираемия писател Пенчо Славейков, с когото са близки пиятели. На една от популярните по онова време сказки за Тодор Влайковата леля Гена, присъстващият Славейков се трогва до сълзи, а експанзивният Каравелов скача и извиква от възторг: „Катерино, ти от леля Гена направи една Офелия!”
През 1885 г. Петко Кравелов подпомага едно от най-важните исторически дела на своето време – Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Съединението заварва съпругата на министър-председателя в Русе, където нейните съграждани я поздравяват с овации.
7 ноември 1885 г., светкавичната Сръбско-българска война след Съединението, сръбският крал Милан наближава София и цялото правителство е в паника. Екатерина Каравелова се качва на файтон и тръгва да се разхожда по улиците, за да докаже, че всичко е наред. Журналистът Фон Хун пише за вестник „Кьолнише цайтунг”:
„…Княз Александър е напуснал българските позиции край Сливница. Столицата е в опасност. Обща паника сред населението. Навсякъде се виждат безутешни лица и крайно отчаяние. Само една млада, малка госпожа прави изключение – Катинка Каравелова – любезната съпруга на министър-председателя. Само тя остана непоколебима. Не вярваше на слуховете, които се пръскаха из града… Право се говореше сетне, че на 7 ноември 1885 година г–жа Каравелова беше единственият мъж сред софийското население…”
„Голямата фигура на Петко Каравелов не може да се отдели от неговата съпруга” – пише в спомените си софийският митрополит Стефан. Тя
е неотлъчно до него, записва старателно всичките му срещи, подрежда ангажиментите му. Четирикратният министър-председател на България е изключително разсеян човек, непрекъснато си губи книжата, документите. За него казват, че наливал кафето си в чаша, в която току що е изгасил цигарата си. Както и това, че „прочутият безсребърник” е единственият български политик, който не е присвоил нито стотинка държавни пари. Съпругата му заедно с него се грижи за държавните дела и когато той има срещи в различни кметства или с представители на обществеността, тя си записва в тефтер исканията им. А като се върнат в София, сяда и започва да пише заповеди.
През 1888 г. започва да излиза и библиотека „Свети Климент”, чийто основател и редактор е Петко Каравелов с псевдоним Камен Чернев. Тук с голям брой преводи участва и Екатерина Каравелова: десетки заглавия от руска, френска, немска и английска литературна класика: Толстой, Достоевски, Юго, Мопасан, Флобер, Дикенс и др. Пише политически фейлетони, литературна критика, преводи. На страниците на в. „Търновска конституция“ излизат нейните подлистници под различни псевдоними. За памфлетите на Пол Луи Курие тя пише и обстойна историко-литературна характеристика. Към „Егмонт“ на Гьоте дава критически анализ на драмата.
Домът на Каравелови на ул. „Дякон Игнатий” в София буди у всички огромно недоумение. За него писателят Кирил Христов пише така:
„Стара дъсчена ограда. Двойна гнила врата, която едвам се държи на резетата си… Най-обикновена българска къща, може да се каже дори селска. Едно-две стъпала, малка площадка, после пак две-три стъпала под прав ъгъл с първите, доста широк одър, открит, без „джемликен” и от него по едно-две стъпала пред всяка врата на стаите. Първата стая в ляво бе приемната, с прозорци към юг и запад, с традиционните мендери, с ниско огнище веднага вдясно щом се влезе… На никой европеец не би минало през ума, че това е приемна на човек, който на няколко пъти вече е бил министър, дори министър-председател през Сръбско-българската война на 1885 година. Мъчно би могъл всеки да си представи, че в тази селска стая са приемани не веднъж дипломатическите представители на великите сили и разни големи гости от чужбина; че там е посрещан и държавния глава княз Александър I. Тая скромна обстановка, дето ний надникнахме само за кратко да се поздравим с госпожа Каравелова, която ни се мерна там, буди почит и удивление пред домакина…“
Екатерина и Петко Каравелови имат три дъщери: Радка, Виола и Лора – и трите трагично завършват живота си. Радка умира от скарлатина едва двегодишна и потапя в голяма скръб семейството. Те дълго не могат да се съвземат, докато един ден Петко Славейков не ги изкарва от дома им, защото „учениците не могат да чакат повече”.
На 15 февруари 1891 г. насред София пада убит финансовият министър в Стамболовото правителство Христо Белчев – удобен повод за разправа с опозицията, водена от Петко Каравелов. Още същия ден той е арестуван и обвинен, че е съучастник в убийството на Белчев – Каравелов (заедно с още видни български общественици и политици) е затворен в Черната джамия (днес храм „Св. Седмочисленици”). Носят се слухове за жестоки побоища над политическите затворници, затова Екатерина Каравелова събира подписите на майките и съпругите на задържаните, между тях Анна Георгиева и г-жа Орошакова, и с тях отива да търси помощ от чуждите дипломати в страната с твърдението, че се страхуват за живота на близките си. Правителството приема този акт като предателство – трите дами са арестувани и поставени под домашен арест, а пред домовете им пазят стражари. В съда прокурорът започва своята обвинителна реч: Екатерина Каравелова е обвинена в държавна измяна поради ходатайствата й за осъдените пред чуждите дипломати. Присъдата е смърт чрез обесване. Председателят й дава последна дума.
„Няма що да кажа. Не се чувствам виновна. Направих това, което би направила всяка жена на мое място за мъжа си!”
Съдът се оттегля на съвещание… На въпроса на председателя към съдебния заседател Стефан Калъпчиев „Виновна ли е г-жа Каравелова?”, той отговаря:
„Виждате ли това дело? То е политическо! Аз намирам, че госпожата е невинна. Тя хубаво ви каза: всяка жена би направила това, което направиха тя и другарките й за своите мъже.”
Петко Каравелов е освободен от затвора и през 1901 г. отново поема поста министър-председател на България. Две години по-късно Каравелов умира. Фердинанд предлага финансова помощ на Екатерина, но тя отказва, продава къщата, ипотекирана за дългове. По това време дъщеря им Виола учи в престижния Елисаветински институт в Санкт Петербург, а Лора – в Париж.
Екатерина Каравелова започва активна обществена дейност. Още през 1900 г. тя оглавява сформирания Български женски съюз, с който се поставя началото на женското движение в България. Пътува до Лондон като делегат на Македонската конференция (1904), свикана по инициатива на Джеймс Брайс и Ноел Бъкстон. На връщане спира в Париж и разговаря със съпругата на френския премиер за бедственото положение на македонските и тракийските бежанци. Подкрепя арестуваните по време на Илинденското въстание. В продължение на 13 месеца, по време на Балканската война работи доброволно в най-голямата софийска болница към Военното училище – доброволно и безвъзмездно.
„През пролетта сред болните настъпи общо униние. На нея те открили своята мъка: „Нивите, майко, ще останат незасети, децата хляб няма да имат.” И понеже не вярваха, че жените им са се справили със земеделската работа, Екатерина Каравелова, която добре ги разбираше, измисли чудесен начин да ги успокои. Издейства от управата на болницата да бъдат изпратени в различни краища на страната, по един-двама от тези оздравяващи, които без вреда могат да прекъснат за кратко лечението си. Тя бе намерила вълшебно средство да успокои раздвоената душа на българския войник.
По-късно, след жътва вече, получи писмо, а вътре един узрял житен клас, поздрав от далечно село с надпис: „Женски труд, Божи дар”.
Повече от 20 години Екатерина Каравелова е председател на най-старото софийско женско дружество – „Майка” и създаденото към него девическо професионално училище „Мария Луиза”. Дългогодишна председателка е и на Съюза на българските писателки, създаден по нейна инициатива.
„Няма проява в живота на българския народ след Освобождението, дето да няма някакво участие и г-жа Екатерина Каравелова”. (Проф. Иван Георгов)
През 1910 г. едно от големите светски събития в София е сватбата на дъщеря й Виола с Илия Белинов, син на известен политик от Демократическата партия – богата, изискана, аристократична сватба. Преди това Екатерина не дава съгласието си за брака й с Андрей Ляпчев, който е „беден като църковна мишка, няма свое жилище, спи на тавана на редакцията на вестника, храни се где с каквото намери или моли приятелите си да му дадат 50 стотинки за обед.” А Виола е не само красива, но и с блестящ интелект. Известният френски журналист Марсел Дюнан, пише за нея: „Виола е нежна, с мили сини очи. Със своята фина фигура, както и с мислите и говора си тя е много различна от останалите жени в тази провинциална столица.”
Младото семейство заминава за Париж и живее там 2 години. През това време се ражда синът им Иван. Бракът обаче се оказва несполучлив – съпругът непрекъснато се забърква в любовни авантюри. Един ден на вратата й се звъни и непозната дама през сълзи обяснява, че е бременна от нейния мъж. Следва разочарование, развод. Депресивните състояния продължават до появата на Йосиф Хербст – блестящ журналист и публицист, кореспондент на английския „Дейли мейл”, на австрийския „Ди цайт” и на други чужди вестници, известно време е и директор на БТА, първият директор на печата от 1913 г. до 1918 г., създател на „АБВ“ – първия илюстрован всекидневник у нас.
През февруари 1921 г. двамата се венчават в софийската синагога и тя приема юдейската вяра с името Сара. На сватбата им Йосиф Хербст й подарява брошка, изработена от оловните парчета куршуми, извадени от бедрото му на фронта през 1913 г. Двамата създават отлично семейство.
По-малката дъщеря Лора е изпратена в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж, Франция, а по-късно – в Антверпен, Белгия. От първия си брак с д-р Иван Дренков Лора ражда син – Кирил, който умира след няколко месеца. В деня на смъртта му Лора се затваря сама в стаята си и дълго свири на цигулка, без да пророни нито сълза. По време на втората бременност тя се опитва да абортира, като пие някакви билки. На седмия месец ражда хилаво момченце, което кръщава Петко.
Андрей Ляпчев запознава Лора с Яворов още през 1906 г., но двамата сключват брак шест години по-късно. Капризна, патологично ревнива, тя изпада в дълги депресии, ако не получи достатъчно внимание. От тези състояния тя излиза само с помощта на силни медикаменти или пътувайки до Париж и Лондон на лечение. Лора отрано е с разбита нервна система и още на 22-годишна възраст започва да употребява кокаин. По-късно самият Яворов потвърждава този факт като казва, че „Лора е спокойна само когато има достатъчно количество от своя сигурен и съчувствен другар – кокаина”…
В спомените на столичани от онова време, Лора е една от най-красивите жени в София, ерудирана, свръхчувствителна, с влечение към изкуството и литературата, меланхолична по характер. След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Малко след това, шокиран, прави опит да се самоубие и самият Яворов, но бива спасен, макар да остава сляп и съкрушен. Обвинен, че е убил съпругата си, под влияние на пресата и родственици на Лора, в мишената на общественото осъждение, година по-късно Яворов слага край на живота си.
Смъртта на Лора заварва 53-годишната Екатерина Каравелова в Русия, където е отишла, за да съдейства с личните си връзки сред управляващите среди, да помогне за възстановяването на добрите отношения между двете страни. Няма сили да се върне в родината си, където я обсипват с обиди в пресата, наричат я „коравата майка”, на която „не й пука, че дъщеря й е убита, а се мотае по светските салони на Русия”. Накрая изпраща отворено писмо, в което казва: „Престанете, голямата скръб е винаги мълчалива!”
След Първата световна война, през 1919 г. от името на Българския женски съюз отправя протест до Великите сили против клаузите на тежкия за страната Ньойски мирен договор. Екатерина Каравелова настоява за ревизия на Ньойския договор и всички последващи от него проблеми за България. Като изнася навън тежките наболели проблеми на родината си, тя предизвиква интереса на жените от ръководството на Международната лига, една част от които посещават България и проявяват жив интерес към живота не само на бежанците в страната, но и към народа и цялата ни страна. Тя е и председател на българската секция към Международната женска лига за мир и свобода. През 1924 г. заминава за Вашингтон, където участва в Конгрес на лигата.
„Аз пледирам за правда, което ще рече за всесветовен мир. Защото ние все още го нямаме. Той съществува на книга в мирните договори, а не в действителност. Пограничното население живее във вечен терор…”
Същата година 14-годишният син на Виола се разболява от пневмония и умира. И понеже злото никога не идва само, на следващата година, на 16 април, след атентата в църквата „Света Неделя”, „безследно изчезва” Йосиф Хербст, който преди това описва във вестника свидетелството си на очевидец: офицери изхвърлят трупа на убития комунист Вълчо Иванов. Заедно с него „изчезват” Гео Милев, Христо Ясенов и много други. Виола напразно пише писма до премиера Цанков, а в дома на Екатерина Каравелова се извършва безцеремонен обиск, което е причина за писмото й до княгиня Евдокия: „Не за да моля милост,… а защото всичко това навежда до печални и тежки размишления.” Писмата нямат отговор…
На дрехата си Виола закача портрет на Хербст с надпис „Къде е той?“ и така се движи по софийските улици. През следващите 9 години, до края на дните си, тя живее в умопомрачение, не иска да види и да чуе никого, седи и гледа в една точка с празен поглед. Нищо не може да я изведе от ужаса, нито дори швейцарската клиника, където я изпраща майка й. Накрая Виола е настанена в дома в Карлуково, където свършва животът й. Екатерина продължава да се бори и да открие истината за „безследно изчезналите” хора от „Света Неделя”. По нейния разказ Анри Барбюс пише книгата „Палачите”.
През 1926 година Международната женска лига за мир и свобода организира своя пореден конгрес в Дъблин. За делегат отново е избрана Екатерина Каравелова. Макар и вече в не добро здраве, тя застава на международната трибуна и говори пред представителите на лигата за отнетите на България малцинства от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини.
„Петмилионната грамада с широките авенюта и тесни улици, с първите небостъргачи, които видях, улиците, на които краят не се вижда… Навред благосъстояние, богатство, разкош, удобства, доведени за жената до минимум труд и физическо напрежение… А умствено напрежение, и тънък усет у американката рядко се среща… Българките не си знаят цената: колко труд и сили отнема нашето домакинство и пак жените ни имат желание и намират време за духовна култура… Навред из Америка, на всяка от нас се падаше да говори задължително поне веднъж на ден. Частно и общо аз говорих само и само за България.”
Екатерина Каравелова пише на френски език студията „Българката вчера и днес”, която предизвиква голям интерес в много държави и е публикувана във Франция, Холандия, Швеция, САЩ. В нея се казва:
„Ролята на българката – пише Екатерина Каравелова – не е в това да раздухва политически страсти. Издигната над тях, нейната обществена мисия е да бъде връзката за тържеството на висшата правда и справедливост, които нямат партийна принадлежност…”
Екатерина Каравелова участва най-активно в създаването на Комитет за защита на евреите в Германия, заедно с писателя Антон Страшимиров, проф. Асен Златаров, проф. Петко Стайнов и др. Тогавашните вестници „Мир“ и „Слово“ публикуват статии срещу изградения комитет, като пишат, че не е работа на България, още повече на отделни граждани, да се бъркат в делата на велика Германия. На 3 юли 1933 г. е осуетено събрание, на което лектори са Екатерина Каравелова и Антон Страшимиров.
Със Закон за защита на нацията (в сила от 23 януари 1941 г.) се уреждат обществените отношения, свързани със статута на тайните организации, лицата от еврейски произход, тяхното имущество, противонационалните и съмнителни прояви по време на Втората световна война.
През август 1942 г. с Указ е установен по-строг режим за евреите и е създадено Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), начело с Белев. От този момент българските евреи са принудени да носят жълта звезда на гърдите си, къщите и магазините са маркирани със знаци.
Митрополит Стефан издейства тези ограничения да не важат за всички покръстени евреи. На 2 март 1943 г. кабинетът одобрява с поверителен Указ №127, даващ инструкции на КЕВ да депортира извън границите на страната, в съгласие с германските власти, до 20 000 евреи, живущи в наскоро освободените земи. Подпредседателят на камарата Пешев и други членове на парламента научават по неофициален път за тайния план и решават да действат незабавно.
На 9 март сутринта те се срещат в кабинета на Димитър Пешев с Яко Барух, полковник Аврам Таджер (най-висшия български офицер – евреин) и с други еврейски водачи, които се съгласяват да повдигнат въпрос пред Народното събрание още същата вечер. На 21 май 1943 г. софийските евреи получават заповеди за изселване, даващи им три дни срок да напуснат столицата. Една група от опозиционни деятели, водени от Мушанов, Казасов, Велчев, Буров, Петков и Георгиев, изпращат протестно писмо до правителството, подписано от 42 депутати. Митрополит Стефан и Светият Синод на Българската православна църква обещават своята пълна подкрепа.
На 25 май 1943 г. в дома на 83-годишната Екатерина Каравелова идват по съвет на митрополит Стефан равинът д-р Ашеp Хананел с още две жени, въпреки полицейския час, където заедно написват петиция до царя с искане за отмяна на депортирането на евреите. Молбата е г-жа Каравелова да предаде писмото до цар Борис III. Тя също подписва писмото и добавя към него думите: „Синко, и ти си баща, не прави никому зло.” После сама тръгва по тъмните софийски улици, за да го предаде на княгиня Евдокия, сестра на царя.
Екатерина Каравелова се опитва да направи незабавна среща с цар Борис III, но той е в ловната си хижа в Рила. Както и с папския наместник – монсеньор Джузепе Мацоли и католическите свещеници (известни със симпатиите си към евреите) да подкрепят петицията.
Целият български народ, Българската православна църква, представителите на творчески съюзи и на различни съсловия: като се започне от Съюза на адвокатите и се стигне до тютюноработниците и сладкарите, се обявяват против депортирането на близо 49 000 български евреи към лагера в Треблинка. В протестното писмо, подписано от 43-ма народни представители, начело с подпредседателя на парламента Димитър Пешев, се казва: „Тя (депортацията) би лепнала на България незаслужено едно петно, което не само ще й тежи морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибягва в бъдещите свои международни отношения”.
Спасението на българските евреи става възможно и благодарение на солидарността на обикновените българи, на традиционната им толерантност към съседа от друг етнос и религия. Неслучайно през 1943 г. германският посланик в България Бекерле пише:
„Израснал отчасти с гърци, турци и цигани, обикновеният българин не разбира смисъла на борбата против еврейството, още повече, че и расовият въпрос по природа не му е понятен.”
В делото по спасяването на българските евреи особена заслуга има Екатерина Каравелова, която залага всичкия си авторитет и енергия, въпреки напредналата си възраст.
След 9 септември 1944 г. на власт идва комунистическото правителство, което изисква от представителите на старата буржоазна класа да подпишат декларация за лоялност към новата власт. Екатерина Каравелова не подписва такава декларация и до края на живота си не приема политиката на новото правителство. Въпреки това, на 1 април 1947 г. Георги Димитров разпорежда да се направи държавно погребение на Екатерина Каравелова в двора на църквата „Свети Седмочисленици”, където е погребан и нейният съпруг.
