Венета Дякова
Душо моя, душо моя, стани, защо спиш?
Краят наближава и ти ще се смутиш.
Но стресни се, за да те пощади Христос Бог,
Който е навсякъде и всичко изпълва!
Душе моя, душе моя, востани, что спиши,
конец приближается, имаши смутитися.
Воспряни убо, да пощадит тя Христос Бог,
везде сый и вся исполняяй.*
Дали аз, човекът от ден днешен и от „мира сего”, мога да доловя смисъла на великопостното време, ако само влизам понякога в храма – „отбивам се в църква да запаля свещ”, – дали ще мога да проумея възвишения смисъл на всичко, което се извършва в богослуженията през Великата Четиридесетница, да настроя сърцето и ума си към нейните послания?
В началото на Великия пост, в седмицата след Неделя сиропустна, на Великите повечерия от понеделник до четвъртък Църквата е определила да се чете (пее) Великият покаен канон на св. Андрей Критски. Творбата е разделена на четири части, наречени в календара статии. А в сряда през петата седмица на поста (тази година на 17 април) на вечерната служба в тъй нареченото Малко повечерие се чете (или пее) целият Канон на св. Андрей. Преведен е от църковнославянски език и „нагласен в стихотворна българска реч” от протойерей Сава Димитров и писателя Станислав Ваклинов. Друг по-късен превод и подбор на тропари е направен от архимандрит д-р Серафим по молба на свещениците хористи и издаден от Синодалното издателство. Повече от 30 години Софийският свещенически хор изпълнява Великия канон в столични храмове, сега под ръководството на свещ. Кирил Попов.
Наречен е Велик не само защото е пространна по обем поетична творба – състои се от девет песни, а повече заради дълбоките й смислови, емоционални и изповедни достойнства. Според едно определение в Синаксара, Канонът на св. Андрей Критски е пропит с такова неизказано умиление и е толкова всецяло трогателен и сладкогласен, че е в състояние да смекчи и най-ожесточената душа, да я накара да осъзнае греховността си, да я ободри и възвиси. Да подтикне човека към покаяние.
Дар Божи е покаянието!
Само покаялата се душа е близо до Царството Божие. Един светогорски старец, Никон Светогорец, нарича покаянието велика и всемогъща тайна, която може да свали Божията благодат от небето на земята и да изкачи човека от земята на небето. Покаянието може „да победи” всемогъщия Бог! Аз, немощният, но покаял се човек, „побеждавам” всемогъщия Бог! Бог чува молитвата ми и се смилява над мене – казва старецът.
Дар Божи е истинското покаяние! Кога и кого Бог ще осени с този съкрушителен дар? В чие сърце и уста Бог ще внуши самосъдния повик с думи като тези:
Ела, пренещастна ти, душо,
с плътта си от грях овладяна,
и в изповед чиста, сърдечна
до Бога се ти възвиси!
От грешен живот откажи се –
и цялата в сълзи обляна,
пречиста, покаяна жертва
на Господа ти принеси.
На ням човек Бог е дал да изпее този покаен плач. Безсловесен и безгласен се е родил този Андрей, в Дамаск, през седми век. Като седемгодишно дете е изпитал целебната Божия милост: след приемане на свето Причастие Бог „развързва” езика на детето. Бог, Който привежда от небитие в битие, от безгласна немощ – в словесно поетично дарование. Момчето не само проговаря, а и с голямо усърдие се вглъбява в изучаване на Божието Слово. На четиринадесетгодишна възраст родителите му го завеждат в Йерусалим, където бележитият църковен светител патриарх Софроний го приема в църковния клир. По-късно и следващият патриарх Теодор оценява дарбите, благочестието и мъдростта на архидякон Андрей, та го праща участник в Шестия вселенски събор в Цариград през 680 година, където Андрей с блестяща реч осъжда лъжеучението на монотелитската ерес.
Св. Андрей, архиепископ Критски, е автор на съчинения с духовно съдържание, на беседи за празници, на канони и празнични стихири. Най-известната му творба е Великият покаен канон, който той представя на Шестия вселенски събор заедно с житието на преподобна Мария Египетска, написано от духовния му учител патриарх Софроний. Още приживе на св. Андрей Йерусалимската църква включва тези две творби във великопостното богослужение.
Препрочитам Покайния канон на св. Андрей Критски през погледа на изповядващ се православен християнин. Творбата е прекрасно композирана върху четири подтеми, които ме водят из лабиринтите на собствената ми душа:
– натрупаните грехове, които тежат на душата като непосилно бреме;
– осъзнаване на необходимостта от покаяние като единствен път за освобождаване от греха;
– постепенно душата се изпълва с решителност да свърне от пътя на греха, да поеме истинския си път към спасението;
– ала собствените човешки сили са недостатъчни, трябва ми молитва за благодатната Божия помощ.
Защото истинското дълбоко покаяние е дар от Бога!
И започва вътрешният разговор: на автора с Бога – от една страна, и от друга – със собствената си душа.
От къде да започна да плача
над своя окаян живот,
Над свойте греховни дела,
о пресладки Иисусе Христе?
Какво ли начало да сложа
на моето скръбно ридание? –
О, Премилосърдни, прости ми
моите безброй грехове
Църковният поет е изпълнен със съзнанието, че земният път на душата е протекъл в мрака на непрогледна нощ, че грехът се е настанил във всяко кътче на душата, а мъките, причинени от него, разтърсват сърцето му. Запалената в душата Божествена искра е затулена и помръкнала в мъглата на порока. И авторът-изобличител на собствената си душа минава безпощадно през цялата старозаветна история, в която като в огледало вижда повторени и от неговата душа извечни грехове и падения. И ако Адам и Ева в древност се поддадоха на съблазънта – „и аз се предадох всецяло – безпомощен роб на страстта”. И ако те бяха изгонени от Едем – „аз пък пострадах, защото в своята гордост голяма отхвърлях дръзко животворните Твои слова… И ние на своя Създател принесохме, душо, със тебе нечистата жертва на Каин… Надминах убиеца Каин – сам станах доброволен убиец на своята съвест… Порочна е нашата жертва: животът ни тлей непотребен, затуй и присъдата тежка надвисна над нашта глава…”
Около сто имена от цялото Свещено предание и Свещено писание споменава св. Андрей Критски като образи на най-големи грешници, за да признае горестно: „Повече от всички съгреших”. Многократни из творбата са призивите към душата:
„Душо, излез от греха!”, „Постоянствай, душо, и бди!”, „Душо, неразумен избор си направила!”, „Приближава, душо, краят приближава, а ти нехаеш и не се готвиш! Времето е кратко, стани! Съдията е вече при вратата! Времето на живота минава като сън, отлита като цвят. Защо ли се лутаме напразно?”, „Стресни се, о душо моя, размисли за делата, що си правила, взри се в тях и пророни сълзи! Кажи си открито делата и помислите на Христа, за да се оправдаеш!”
Четейки Покайния канон, човек тръпне при всеки изобличителен стих. Защото съзнаваш, че написаното с пълна тежест се отнася и за теб самия.
Покаянието оказва чудно въздействие: душата се окуражава и се изпълва с решителност да поеме по пътя на добродетелите и на живот по Божиите повели. Грешникът пожелава и той да стане „син на Деня” и да получи спасение.
Но сам човек е безпомощен да прояви истинско покаяние и със собствени сили да се спаси. Щом и Иов, най-малко грешният от всички, не е могъл да избегне примките на злия изкусител, как ли грехолюбивата моя душа би могла да устои, ако я сполети участта на Иов?
Но ето, дошъл е Посредникът, Ходатаят! И долавяме изпълнения с вяра вопъл на хананейката: „Спаси ме, Сине Давидов!”… Не влизай в съд с мене, с нас грешните, протегни ни спасителна ръка, изведи ни из мрака на тлението, измий зениците на сърцето ни, за да съзерцаем лъчите на Предвечното Божие Слънце.
В цялостната композиция на Покайния канон на св. Андрей Критски са включени и тропари, отправени към преподобна Мария Египетска, животът и житието на която са най-ярък пример как Божията благодат осенява и най-грешната душа, очиства и най-тежкия грях, пример как Божията милост може да въздигне предишния грешник в чудно целомъдрие и святост. Обръщането на голямата грешница Мария към Бога става изведнъж, в един ден: тя получава пълно опрощение и приема първото си св. Причастие. След това отива в пустинята и там оплаква греховете си до края на живота си. Преди да умре, Бог я сподобява с благодатта да приеме за втори и последен път Причастие. За нас християните тя е най-съвършеният образ на покаяние: тя нито веднъж не поглежда назад, нито веднъж не се поколебава. На аскезата на преподобна Мария Египетска трябва да се стремим да подражаваме и ние през спасителното великопостно време.
С живота си безплътен и сияен
ангели и хора ти почуди,
като самоволно се прокуди –
зад Йордан, в пустинен кът незнаен.
Ти, Марийо, си препобедила
плътската природа с чудна Божа сила.
В своя Покаен канон преподобни Андрей Критски с вдъхновена реч, с поетичност и религиозен патос е създал и ни е оставил творба панорама на един велик духовен свят. Надникваме в него – и пред нас е съкровищницата на всевечната Божия мъдрост и истина. Там някъде е и малкото кътче на моя, на твоя личен свят, с цялата си греховност, но скъпоценен за Бога…
Великият покаен канон на св. Андрей задава тона и атмосферата на великопостните богослужения на православната Църква. В тях човек може да долови и плача, изпълнен с покаяние, и греховния трагизъм на световните съдбини, но и духовния кураж, вярата и надеждата. И ако настроим вътрешните си сетива към тази обща богослужебна атмосфера, може да усетим как „постната печал” заради греха, постепенно изтлява в „светла печал”, радостно преминава в духовна пролетна четиридесетница, за да ни изведе в светлината на Пасхата.
* Св. Андрей Критски, „Велик покаен канон”, избрани тропари, Синодално издателство, 2013 г
