Разговор с група Юлангело
Вокална формация Юлангело е създадена като акапелно трио през април 1998 г. Основатели са Юлиан Периклиев (бас), Андрей Захариев (тенор) и Георги Къркеланов (баритон). Името на формацията представлява абревиатура от малките имена на създателите. Те са завършили Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ” и в периода 1987-1993 са солисти в хора за църковно славянска музика към училището, с ръководител Людмила Добринова. С този хор тримата изнасят концерти в България, Германия, Австрия, Полша и Гърция, а през 1991 г. стават лауреати от Международния фестивал за ортодоксална музика в Хайновка (Полша).
От 1999 г. диригент и ръководител на формация Юлангело е маестро Йосиф Герджиков. Той е оркестров и хоров диригент с дългогодишна практика в България и чужбина. Основател на Хенделовото общество за музика в България, специалист по барокова музика, завършил дирижиране в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров” в София и специализирал орган при проф. Милан Шлеха в Прага.
През 2000 г. към групата се присъединява Пламен Бейков (бас), също възпитаник на Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ”. Той специализира оперно пеене в Академията на Борис Христов в Рим, завършва оперно изпълнителско изкуство в Кралския колеж за музика в Лондон. Във формацията участват още: Петър Петров (бас) и Димитрий Гамбурцев (тенор), а през годините Юлангело работи още с музикантите Костадин Генчев – кавал, Стоян Павлов и Кирил Петров – тъпан и перкусии, духов квинтет „София”, както и с гост-солисти от хора на Българското национално радио, хоровата капела „Светослав Обретенов” и Софийската опера.
Формация Юлангело активно концертира в България и чужбина. Участвала е в престижни международни фестивали като: „Сараевска зима” в Босна и Херцеговина, „Пражка пролет” в Чехия, „Аполония” в България, Atlante Neobarocco в Италия. Представяла е България на европейски форуми в Белгия и Швеция, изнасяла е концерти в Православния колеж в Ливан под патронажа на митрополита на Бейрут Негово Високопреосвещенство Елиас Ауди, а през 2011 г. концертира в Италия, Испания и Малта като част от проекта за запазване на устната традиция в културата на Европа –„Оралите”.
В края на 2011 г. формацията записва албума „42”, с музика от България, Грузия, Армения и Корсика. За този проект музикантите от Юлангело са удостоени с наградата „Ансамбъл на годината” за 2011 г. в националното допитване „Музикант на годината” на Българското национално радио.
През 2013 г. по покана на Министреството на външните работи на Република България музикантите от формация Юлангело издирват, разучават и изпълняват музикална програма от избрани еврейски и православни песнопения като част от културните събития за отбелязване на 70-годишнината от спасяването на българските евреи през Втората световна война. Тази година тя ще бъде представена в Полша, Румъния, Италия и България.
Всичко е памет, без значение дали искаме да се обръщаме назад или не. Това, което знаем или ни е нужно да научим, страховете ни, песните ни, молитвите и въпросите. Не спираме да питаме и не харесваме простите отговори – близо са и накърняват чувството ни, че сме се потрудили, за да ги получим. Обикаляме около тях, оглеждаме ги подозрително, опитваме и претегляме. И забравяме. Юлиан, Андрей и Георги – създателите на група Юлангело, обичат да се обръщат назад. Нещо повече – те упорито търсят линиите на паметта и ги следват, изпявайки ги. Нямат колебания – имат потребност да го правят, а посоката е въпрос на гледна точка. Музиката за тях е вътрешна нужда, опора и част от паметуването. А вярата – тя е живата вода на съществуването и възможният отговор – дори и въпросът да е отдавна забравен.
Създали сте групата през 1999 г. – разкажете ми за началото.
Андрей: Аз ще започна, защото точно идвайки насам, си спомних – може би не случайно, как през 98-ма, по същото време на годината – може би март или април, вървяхме пак тримата по булевард „Цар Освободител”, а малко преди това с Георги Къркеланов се срещнахме пред Централна поща – не се бяхме виждали години – и той ми каза: „Знаеш ли, имам идея – да направим трио – аз, ти и Юли, но нека Юли да излезе от казармата.”. И то се случи наистина. Да, беше един също толкова слънчев ден като днешния, през април, или беше по-късно?
Юлиан: Аз излязох от казармата през април, така че по това време ще е било. Тогава и тримата участвахме в интересни проекти, или поне си мислехме, че са такива. Но се събрахме и започнахме да пеем заедно – възстановихме някои от песнопенията, които бяха наш репертоар като участници в камерния младежки хор към НГДЕК с ръководител покойната вече, Царство º Небесно, Людмила Добринова. Всъщност сериозният, и бих казал, професионалният път на групата започна в началото на 1999 г., когато пак Жоро ни запозна с нашия диригент – Йосиф Герджиков, който е бил негов преподавател в Театралната академия.
Георги: Това беше една наша потребност тогава – потребност отново да се срещаме и да пеем – не само църковните песни, които сме пели в хора с мама Доби, но и народните песни, които толкова години сме пели, когато сме се събирали да празнуваме. В този период имаше много групи, които обърнаха поглед към фолклора и църковната музика, някои направиха добри опити, други – не толкова. Юли е прав, ние също опитахме да участваме в някои аранжименти с електронна музика, това бяха, ще ги нарека – музикални картини, и бяха много интересни като експеримент. Но се оказа, че не това е нашата потребност. Потребността ни повече беше да се придвижим на едно по-високо стъпало от школското ниво, продължавайки изследването на музиката, което бяхме започнали в гимназията. И тримата сме участници в експедициите на Людмила Добринова – експедициите „Пелея”, които се провеждаха в Класическата гимназия и БАН под егидата на ЮНЕСКО. През годините остана дългът ни към нашата учителка да извадим наяве и да изпеем песни, открити при тези експедиции, които не бяха изпети до този момент. Съжалявам, че Пламен Бейков в момента не е сред нас, а е важно да го споменем, защото Юлангело се създаде в пълнотата си в момента, в който той прие също да участва в този наш „Следобеден музикален клуб”, който организирахме с Йосиф. Тогава сякаш всичко стана ясно. Мисля, че това ни събра – потребността.
А откъде дойде любовта към православната музика?
Андрей: Ще се върна пак в онези дни – преди около двайсет и няколко години беше, когато започнах да слушам записите на хора за православна музика – единствения тогава светски хор „Свети Йоан Кукузел” – той тогава дори не се казваше така, а „Йоан Ангелогласния” по причини – ясни и свързани с политическия режим. Балкантон бяха издали две-три плочи, които включваха както многогласното хармонично пеене, познато ни от композициите на големите руски и български композитори от 19-и и 20-и век, така и българо-византийската традиция на едногласните композиции. Тогава бях още момче на прага на гимназията, но при цялата експресия и величие на многогласната песен, усетих, че византийската традиция ми е по-близка, докосва сърцето ми по различен начин. Бях силно впечатлен и имах свои лични преживявания, които дори граничеха с мистичното, и макар че тогава не съм бил съзнателен християнин, музиката постепенно ме приобщи към Православието, тя беше мостът и аз тръгнах по него.
Когато влязох в гимназията, веднага разбрах за съществуването на хор, който изпълнява любимата ми музика, съставен от момчета на моята възраст и ръководен, както вече се каза, от покойната Людмила Добринова, Царство й Небесно. За мен нямаше друг път, освен да кандидатствам – с целия трепет и страх дали ще бъда одобрен, защото не разчитах на собствената си музикалност, която е слаба и до момента, но г-жа Добринова ме хареса и ме взе в хора. За мен това беше не просто осъществяването на някакви амбиции, а приемането ми в клуб на съмишленици, както каза Жоро, и то не просто клуб, а жива общност. Пътят ми към тази музика започна в много същностни за всеки човек години – годините на ранния пубертет, така че мога да кажа, че през целия си живот досега съм я обичал и не знам дали бих могъл да продължа да съществувам, ако не съм част от Юлангело и не продължавам да я изпълнявам, да я мисля и да я чувствам, да я живея.
Георги: Аз бях 14-годишен, когато – малко преди да ме приемат в Комсомола – се кръстих в църквата „Свети Георги”. Доста тайно ме кръстиха, имаше голяма мистерия около това събитие. Започнах да се черкувам и си спомням как нищо не разбирах, стоях прав, схващаше ми се кръстът, не разбирах думите, но в кратките моменти от Литургията, когато имаше песнопения, аз изумявах, и както каза и Андрей, чувствах някакво наистина мистично докосване от музиката, която чувах. По-късно разбрах, че там певец е бил един мой преподавател и един от солистите на хора „Св. Йоан Кукузел” – Иван Праматаров, който е изключителен протопсалт на православната музика. Същото усещане имах и слушайки специфичния начин на изпълняване на източната музика в Бачковския манастир, който е близо до родното място на моя баща. Там съм ходил на големи празници, помня, че бяха трима-четирима певци, които бяха също и народни певци, родопчани – те вливаха мелодичността на народната музика в църковното пеене. По-късно, вече в Класическата гимназия, мисля че бях в 11 клас, стана така, че във връзка с една филмова продукция, в която участвах, бях постриган за иподякон в „Св. Александър Невски” – за да мога да облека иподяконските одежди, трябваше да имам пострижение. Тогава и разбрах, че връзката ми с Църквата е доста по-сериозна, и надхвърля музиката и пеенето. След това естествено дойде и кандидатстването в Богословския факултет, даже заедно с Юлиан заедно се подготвяхме и кандидатствахме през 1991 година.
Юлиан: На мен ми е трудно да дам точно обяснение за случилото се. Странно, но докато приятелите говореха, се сетих за мисълта на Тертулиан, че човешката душа по природа е християнка. Истината е, че семейството, от което произхождам, беше по-скоро битово-религиозно – нали така е модерно да се казва сега. Великден, Бъдни вечер, изобщо християнските празници се празнуваха, но родителите ми не бяха съзнателно въцърковени хора, така че не намирам в детството си някакви корени, от които всичко, което се случи в последствие, да е избуяло. Обаче добре помня как още в първите дни, когато мама Доби ме взе в хора на Класическата гимназия, аз вътрешно вече знаех, че това е моята любима музика и това е нещото, което харесвам и искам да правя. Бяхме в особената юношеска възраст, на края на онази атеистична епоха, затова е логично, че в нашия случай музиката беше катализаторът, който ни „обърна” към Църквата малко по-късно.
Георги: Освен това, нека не забравяме, че имахме много добра подготовка, знанията, които получихме в Класическата гимназия, дискусиите, които се водеха, развиха у нас едно изключително остро усещане върху това как българската история е манипулирана, предимно от страна на официалната съветска наука тогава. Така че, освен потребност, православната музика и изобщо българското църковно творчество бяха за нас утеха и опора, а днес вече и начин на живот, който споделяме.
Юлиан: Точно по тези въпроси много сме говорили и помежду си. Винаги сме стигали до извода, който е и вътрешното ни убеждение – фактът, че все още съществуваме като група и сме заедно вече 15 години доказва именно, че тази музика е наша опора и нужда, защото без това да беше вярно, ние отдавна щяхме да сме просто съученици, които когато се видят, се поздравяват като добри познати. Освен това през повечето време живеем заедно, за мен моите приятели са и мои колеги. Имали сме и трудни моменти, разбира се – човешките взаимоотношения се променят и развиват – затова казвам, че ако го нямаше това страхотно приятелство, нищо друго не можеше да ни задържи един до друг толкова време. Благодарен съм за това.
Аз си мисля и друго – на корицата на албума „42” сте написали: „В памет на Людмила Добринова и на отец Божидар Стоянов”…
Юлиан: Той също почина, Бог да го прости.
За паметта ми се иска да поговорим – защото мисля, че вашата музика е много силно свързано с паметта, особено албумите ви „Ръкописът” и „42”. Разкажете ми първо за „Ръкописът”, как старите документи стигнаха до вас?
Юлиан: Жоро преди малко спомена за музикално – археографските експедиции под егидата на ЮНЕСКО, които всяко лято правеше г-жа Добринова. Тяхна основна цел беше да се покаже абсолютно логичната и разбираема връзка между българската църковна музика и народната музика, така че всяка година, тази експедиция от няколко момчета, заедно с нашата учителка, въоръжени в началото с магнетофони, след това с касетофони, а след това с диктофони, обикаляхме в различен фолклорен регион на България – всеки един от нас в определен период е бил част от тази експедиция, та обикаляхме „по села и паланки”, записвахме църковните певци и търсехме именно връзката между мелодиите. Така през една от тези експедиции в Нова Загора, един възрастен човек донася малко сборниче от Рилския манастир, който през 18-и и 19-и век освен книжовно средище и огнище на духа, е бил и сериозна музикална школа. Когато монаси, свещеници или таксидиоти от страната отивали в Рилския манастир, на връщане по родните места, са им давали този сборник, който е бил, както днес казваме, „най-доброто от” – или най-добрите песнопения, създадени от Рилската певческа школа. Та един такъв екземпляр попада в ръцете на нашите съученици и те успяват да го заснемат – до ден днешен в касата на Класическата гимназия се пази фототипното издание на този уникален ръкопис. И ако се върнем към началото на разговора, може би Божият промисъл беше да се съберем да пеем заедно, за да стане така, че този ръкопис да бъде изваден от забвение, да бъдат преведени невмите, и да бъдат записани мелодиите. Така се появи и албумът „Ръкописът” – нашият първи официален албум.
Георги: Юли много добре каза, именно този новозагорски ръкопис стои в основата на албума. Пламен Бейков с още трима негови съученици бяха ходили в библиотеката на Рилския манастир и бяха сравнявали ръкописите – тогавашният игумен на манастира беше дал достъп до старите книги. В ония времена това е било официалното богослужение – Неофит Рилски и неговите ученици са превеждали богослужебните текстове. Доколкото знам, той дълго време е събирал средства тези преводи да бъдат издадени, но това така и не се случва. По-късно, в новата Българска държава Манасий Поптодоров също започва да прави подобни издания и в основата на неговите трудове са залегнали песнопенията от Рилската школа – разбира се, много по-опростени, извън традицията на невмите, в западна нотация – за да бъдат по-лесни за разбиране и разучаване. Така че до известна степен образците от Рилската школа наистина попадат в забвение, и ако се върнем на пак на въпроса за паметта, ние успяхме да извадим на бял свят песнопения, които от поне сто, сто и десет години не са били изпълнявани в църковна служба, не и по начина, по който ние ги изпълняваме от самия сборник.
Юлиан: Сега се сещам, че освен „42” и „Ръкописът”, ние имаме и един албум с възрожденски песни – „Вятър ечи” – той пак е носител на някаква памет. Връщайки се из целия разговор досега, си мисля, че от училището, в което бяхме, и след това, всичко, с което всеки един от нас се зае в живота си, е свързано именно с паметта. Намирам това за изключително ценно и не ме притеснява, че вероятно мога да бъда наречен човек на миналото, защото знаем добре, че паметта е много важно нещо – даже Андрей би могъл да го обясни и от философска гледна точка.
Андрей: Безспорно е така. Паметта е, както се знае, едно от основните измерения на човешкото битие и същност. Както каза Юли, животът ни така се подреди, че ние сякаш сме обърнати към паметуването – то е много важно за нас. Обърнати сме към миналото, но не се чувстваме ретроградни.
Юлиан: Ние сме по-скоро с ясното съзнание, че без паметта за нашето минало всичките ни усилия да бъдем някакви в днешния глобален свят, без идентичността си като християни и българи, ние ще сме никои – наемни работници някъде и нищо повече.
Андрей: Човекът без памет е като треска в бурно море, сега ми хрумна, но струва ми се, че е точно така.
Георги: Документът сам по себе си е уникално нещо и всеки може да се докосне до него, но това, което ние правим, е свързано не само с документалността. Тук много важен момент е и как ние интерпретираме този документ. Тук може би нашият диригент Йосиф Герджиков можеше да каже много ценни неща. Благодарение на своята изключителна ерудиция и опита си със западноевропейската традиция, оперната и грегорианската музика, Йосиф успя да „извади” емоционалната стойност и насищане, които носят свещените послания от текстовете, написани и произнесени като музикални фрази. В този смисъл ние може би не сме добри документални имитатори, защото търсим по-скоро живата традиция и емоционалността.
Юлиан: Не може без емоция, защото в крайна сметка църковното пеене като част от богослужението е една изпята молитва, и бидейки молитва, тя е езикът на общението на човека с Бога. Ние нямаме някакви бюрократични отношения с Бога, те са емоционални и молитвата е именно израз на някаква наша емоция. Формален разговор между човек и Бог не може да се случи, винаги има емоция. Църквата е живот, песнопенията са част от този живот и те са струйките жива вода, която тече в Църквата чрез Светия дух и присъствието на Иисус Христос.
Сега ми се иска да обърнем поглед към 42-ия паралел, защото според мен с този албум вие продължавате посланията от „Ръкописът”, само че „излизате” и извън България. Имате обща любов към грузинската музика, от там ли се роди идеята?
Георги: Интересно е, че ние всъщност идваме от една репетиция за новия спектакъл на Камен Донев, който е по един велик съветски филм – „Не тъгувай”. В спектакъла изпълняваме именно стара грузинска песен.
Андрей: Действително, и любовта ни към грузинската музика ни свързва. Няма защо да крием, обичаме и много пеем грузински песни на масата, когато се събираме да празнуваме нещо заедно, пели сме също и корсикански песни. Любовта ни към корсиканските песни се роди може би преди десетина години, когато покрай един наш съмишленик, приятел и понякога участник в Юлангело – Кристиан Гайдаров, чухме записите на известната автентична група „Воче ди Корсика”. Спомням си, когато Юли им се обади да попита дали можем да използваме нотите на песнопенията им, те казаха: „За какви ноти става въпрос, ние не пеем по ноти!” И тази музика ни свързва.
Най-общо казано, чисто музикантски са ясни някои паралели между корсиканската, грузинската и българската музика – общи ладови отношения и интервали, мотиви, настроения, фрази и емоционалност – всичко това ни накара да се замислим защо да не теглим една черта по линията на 42-ия паралел, който минава през Корсика, България, Грузия и съвсем близо до Армения, и защо да не покажем, че тази географска ширина не е просто една условност, конвенция на географите, а всъщност е жила, по която тече кръв, която носи нещо общо. И това общо не само че проличава в музиката, а извира от нея. Така започна едно усилено търсене, и тук трябва да се обърнем с много признателност към Юли, защото той се нагърби с тежката задача да установи контакти, да се обажда по посолства, да търси ноти…
Юлиан: Всичко се случи предимно с ровене в интернет, който все пак си има и добрите страни. Освен това, което каза Андрей, желанието ни беше заглавието на албума да бъде закачка и с великата книга „Пътеводител на галактическия стопаджия” на Дъглас Адамс. Там, ако си спомняте, на един супер мощен компютър, създаден от най-развитата космическа раса, му е бил зададен въпрос за смисъла на живота, Вселената и всичко останало. Минали милиони години, расата изчезнала, но компютърът продължил да търси – все пак се изисква чудовищно усилие да се отговори на подобен въпрос и така след много дълго време компютърът изплюл отговора: 42… макар че, вече никой не помнел какъв е бил въпросът. Правейки тази аналогия – музиката на народите, живеещи около 42-ия паралел е поне за мен отговор на извечния въпрос за смисъла. Освен в християнския аспект, разбира се, тъй като повечето от песнопенията, които влизат в албума, са църковни. И макар, че на Четвъртия вселенски събор в Халкидон Арменската църква е отпаднала от Православието, корсиканците са католици, а ние сме православни – тези различия са чисто догматически, а вярата ни, че Иисус Христос е нашият Бог, е обща. От тази вяра са произлезли и песнопенията, затова и този отговор ми се струва удачен – по 42-ия паралел живеят хора, за които вярата е отговорът на големия въпрос за смисъла.
Георги: Тук искам да кажа за народната традиция в албума, за банските песни, за македонската и родопската музика, които са продължение на това че – пак по смисъла на думите на Юли, а и на целия разговор досега – в основата и на този албум стоят коренът, традицията и кръвта, и тяхното осмисляне.
Андрей: Както разбирате, ние не искаме да сме сами, искаме да сме част от общност, може да го наречете църква дори.
Ще има ли продължение на „42”?
Юлиан:Ако зависи от нас, само това ще правим, но за съжаление издаването на един диск, разбираемо е свързано, за съжаление, и със сериозни финанси. Казвам за съжаление поради това, че ги нямаме, ако ги имахме, нямаше да съжалявам толкова. Никак не е лесно, особено в тия интересни времена, в които живеем. Правим опити, използваме и най-малката възможност, и за 15 години 5 албума не са никак малко, при положение, че сами се борим, за да се случва това, което правим.
Георги:Имаме една нова идея, няма да разкривам подробности, може би само името на албума – „Исони”. Нещо като образователна дейност – Юлангело не само като продукт за слушане, а и като възможност за много хора, които искат да изпълняват тази музика да станат съпричастни, и заедно с нашите песнопения да могат да пеят успоредно с нас.
Юлиан:Можем да сметнем за продължение това, че тази година – трябва да го споменем, говорейки си за паметта – във връзка с навършването на 70 години от спасяването на българските евреи през Втората световна война, ние в сътрудничество с Външно министерство, пак по същия начин както се случи с „42” – с търсене в Интернет, направихме една програма с еврейски, и разбира се, с български религиозни песнопения. Наскоро я представихме във Варшава и ефектът беше, смея да кажа, поразителен – колкото и нескромно да звучи, хората наистина бяха много впечатлени. Така че я има идеята тази година да издадем диск с еврейски и български религиозни песнопения, която е пак продължение на пазенето на паметта, на търсенето и изследването на музиката, която извира от вярващите сърца.
Имате ли обратна връзка с хората, които ви слушат, какви са те?
Андрей: Най-различни са, поне на мен така ми се струва.
Юлиан:Наистина са различни, както от различни социални слоеве, така и вярващи, и не толкова вярващи. Освен това вярата стига по различни начини до хората, същото се случва и с музиката. Ние интерпретираме предимно религиозна музика, съответно и публиката ни е такава. Всеки човек има вяра, при едни е осъзната и развита повече, при други – не толкова, но я има във всеки човек.
Георги: Нашата музика наистина, както и вярата, стига по различни пътища до хората. Тук можем да споменем, че концертираме на уникални места – от площада на село Дерманци или Луковит, например, до Равена, Бейрут, Сараево и фестивала „Пражка пролет”.
Юлиан: Сама по себе си музиката е универсален език – при нея няма възраст, образование, раса, пол или политически убеждения, а религиозната музика според мен е способна да докосне всекиго, и това се случва наистина.
Андрей: Сега се сещам – преди около седмица бях във Варна на семинар, организиран от фондация „Българска памет” – ето пак стигаме до паметта. Семинарът беше ориентиран към аудитория от младежи, които произхождат от Молдова, Македония или Сърбия, но са с българско потекло и самосъзнание. Там имаше също и голяма част младежи мюсюлмани, най-вече от районите в Западните Родопи. При мен дойде една жена, която се оказа учителка по литература в един от тези райони. Пита ме: „Вие пеете в Юлангело, нали?” След като потвърдих, тя ми казва следното: „Аз съм мюсюлманка, но българското църковно пеене толкова много ми харесва. Обичам да ви слушам, Юлангело, благодаря ви.”
