Имаше такова време и то е все още живо в съзнанието на много българи. То присъства волю или неволю в тяхното мислене, ценностна система, начин на изказ, взаимоотношения, работа, любов, изсича с едър замах съзнанието и личността им. Някои от тях поемат пътя към свободния свят, други считат раждането си в тази епоха за огромно нещастие, а живота си – за поредица от провали. Трети сменят кожата и очите си, скриват се в удобното притворство, за да оцелеят. Мимикрията става начин на живот и мислене, всичко отвън изглежда поразително подредено, но отвътре вилнеят бури и горят силни страсти. Една шепа думи покрива хора и събития и затваря живия живот в клиширани рамки – социализъм, комунистически идеал, партия, другарю, диктатура на пролетариата, съветски модел, исторически материализъм… Все още имаме да се отърсваме от тях, за да „прочетем” по нов начин времето зад нас и да видим отвъд видимото. Защото продължаваме да слагаме клишета върху хора и събития с лека ръка, лишавайки се от възможността да видим вътрешните им вселени.
„В тази къща живееше един художник – комунист”, казва младежът на улицата и отминава, без дори да прочете името на художника върху паметната плоча на фасадата.
Щом е бил комунист, не си струва да знаем името му, още по-малко – да откъснем етикета от сакото му и да видим какво има отвътре. Тук обаче ми се иска да направим именно това.
* * *
Александър Стефанов Жендов е роден на 26 август 1901 г. в София. Неговият дядо по майчина линия, руснак, е бил в охраната на генерал Гурко през Руско-турската война (1878), след което остава в България и е назначен на служба в столичната община. Прабаба му по бащина линия е сестра на Георги Мамарчев, на чието име се прекръства неговият племенник – Георги Сава Раковски. След големия пожар в Котел през 1894 г. няколко семейства от рода Жендови се преселват в София. Баща му – Стефан Жендов, дълго време работи каквото намери, а през 1905г. се преместват в къщата на ул. „Отец Паисий”, където „пролетарският художник, деец и общественик Александър Жендов живее и твори до 1934 г.”
Много живописно описва „пролетарския” квартал Ючбунар през тези години Чавдар Мутафов: „предизвикателно мизерен”, „наситен с изпаренията на глада, евтината любов и болничното легло”, където „човек би трябвало да запуши носа си с кърпа и да стегне душата си в броня”; с „дъх на похот, измама и нищета, на реквизити от цирк и антиквариум”; улиците са сякаш „блудкава и парлива тиня”, в която „живеят странни хора, даровити и престъпни, страхливи и опасни, наполовин артисти и наполовин мошеници, цяла една тълпа от самотници и паразити”… И сред това „инвалидно и перверсирано човечество” в квартала живеят Александър Жендов и неговият съученик от Трета мъжка гимназия Вълко Червенков, където учител по литература им е бил авторът на българския химн – Цветан Радославов, дипломиран философ при родоначалника на съвременната психология Вунт. През гимназиалните години младежите се увличат от комунистическите идеи, комсомолски секретар е Вълко Червенков. Александър Жендов и Христо Смирненски са свързани с много сърдечно приятелство – по-късно през 1924 г. Жендов ще нарисува забележителните илюстрации на корицата на неговата книга „Зимни вечери”. Що се отнася до Вълко Червенков, двамата приятели често го критикуват и осмиват – бъдещият народен представител, министър-председател и предводител на БКП, по чиито директиви са създадени „лагерите на смъртта” за политически затворници в България, никога няма да забрави това!
Едва 16-17-годишен, Александър Жендов започва да рисува за различни български списания и вестници: „Смях и сълзи”, „Българан”, „Червен смях”, „Звънар”, „Наши дни” и др. Заедно с Христо Смирненски и Матвей Вълев основават хумористичното списание „Маскарад”, където публикува свои разкази и фейлетони братът на Смирненски – Тома Измирлиев.
През 1920 г. Александър Жендов е назначен за сметководител в Казанлъшкия Овощен разсадник, където работи до 1921 г. Тогава се запознава с Чудомир, който оставя следните спомени:
„По това време аз бях стажант в педагогическото училище и за пръв път се запознах с него. Представи ми го рано починалият даровит артист от Народния театър Порфирий Велков, който тогава беше самодеец в читалище „Искра“. Висок, малко приведен и блед, Жендов живееше у тях на улица „Кайнарджа“, където два-три пъти им ходих на гости и се възхищавах от накачените по стените на стаята карикатури и рисунки. След това често се срещахме в София по изложби, по събрания на художниците и пр. Той по-късно дълго време беше в управата на съюза, беше секретар, и вземаше живо участие в живота му… Когато откри последната си изложба, отидох специално да я видя и да купя нещо за нашата галерия. Спрях се на известната му карикатура „Слугинчето до рояла“, но друг, по-близък негов човек му се примолил и той не можал да му откаже, а на мене обеща да направи друга, която не успя да нарисува”…
През 1921 година Александър Жендов заминава за Виена като студент по архитектура, но поради финансови неуредици се връща в България и постъпва в Художествената академия в курса на проф. Никола Маринов. През 1924 г. става член на нелегалната вече комунистическа партия, а една година по-късно – на 16 април 1925 г., се случва един от най-тежките кървави терористични актове в българската история – Атентатът в църквата „Св. Неделя”. Организатори на атентата са крайнолевите дейци на Военната организация (ВО) на БКП, насърчени според някои изследователи от съветското Главно политическо управление, което ги снабдява с пари и въоръжение, а според други – от Комунистическия Интернационал. Специалната цел на атентата е да бъде ликвидиран военният и политическият елит на страната, включително цар Борис III, който обаче тогава присъства на друго погребение – на убитите в атентата срещу него в прохода Арабаконак два дни по-рано. В следобедните часове на кървавия Велики четвъртък траурното шествие с ковчега на убития депутат ген. К. Георгиев, влиза в църквата „Св. Неделя”. Службата се ръководи от софийския митрополит Стефан, бъдещия български екзарх, когато двама активисти на ВО на БКП предизвикват експлозия, в резултат на която главният купол на църквата се срутва върху събраните за опелото хора – убити са 213 военни, депутати, граждани и деца, ранени са още 500 души.
Вълко Червенков влиза в състава на т.нар. Специална наказателна група, която трябва да координира терористичната дейност на ВО на БКП, в резултат на което задочно е осъден на смърт за множество планирани убийства и заминава за Съветския съюз. Там заема различни номенклатурни постове в структурата на Коминтерна. Завербуван е като агент на съветските тайни служби с кодовото име Спартак. Завръща се в България чак в края на 1944 г.
След като БКП продължава дейността си нелегално, в дома на родителите му на улица „Отец Паисий” се укриват Замфир Попов и Христо Гюлеметов, който е първият кмет на комуната в Брацигово (той е първи братовчед на Александър Жендов). Знае се, че художникът изработва документи за нелегални, че е бил разпитван, обискиран и арестуван многократно, напълно възможно е да е следена журналистическата и публицистичната му дейност, която е в респектиращ обем…
Поради това и поради множеството арести и убийства без съд на комунисти след априлските събития през 1925 г. Александър Жендов емигрира в Берлин – учи там графика и декоративно изкуство; после заминава отново във Виена, а през 1927-30 г. учи в СССР, при неподвластния на „сталинската” естетика график и художник Владимир Фаворски, а също при авангардиста Дмитрий Щеренберг, обявен посмъртно за формалист и враг на СССР. Жендов завършва Висшия художествено-технически институт в Москва и се дистанцира от политическите догми в голямата страна. Тогава се жени за латвийската си състудентка Цицилия Густав, но през 1930 г. по нареждане на партията прекратява следването си и се завръща в България без съпругата си, която е арестувана и разстреляна през 1938 г., заедно с други латвийски интелектуалци. От брака си има дете, отгледано в домове за деца на политически неблагонадеждни в Украйна, което художникът никога не е виждал.
В България Александър Жендов е сред учредителите на Дружеството на новите художници и Съюза на приятелите със СССР, става член на Съюза на трудово-борческите писатели, заема поста главен редактор на някои от партийните комунистически вестници като „Поглед”, „РЛФ”, „Фронт на трудово-борческите писатели”, сътрудничи в „Жупел”. Сътрудничи на всички леви издания, редактира вестниците „Жупел”, „Поглед”, „Фронт”. Пише и илюстрира хумористични разкази и фейлетони. Фактически свързан с печата и книжното оформление, с плаката, приложната графика, Жендов развива обемна творческа дейност, част от която и досега не е оценена изкуствоведски. Например работата му в сферата на фотомонтажа, техника, с която прави редица корици на книги в един адекватен на времето стил…
Фотографската репрезентация получава широка реална медийна изява, пресата започва да отделя изключително внимание на фотографското изображение, при все, че се поддържа и традицията да се представят събития с графични средства, такива, които не могат да бъдат фотографирани. Често вместо снимки, на първа страница на вестниците се поместват големи рисунки с най-разнообразни сюжети и в повечето случаи не се прави голяма разлика между фотография и рисунка: обикновени графики се предлагат като „снимки”. Много често фотографът и художникът са едно и също лице… Постепенно употребата на фотографията в печата се политизира, създава се „изключително напрегната визуална култура”, като голям подем (особено в лявата преса) преживява политическата рисунка. В официалната преса обаче властва фотографията, чиито политически функции почти изцяло заместват естетическите. Репортажната фотография и рекламната фотографска агитка (особено рекламата на филми) преживяват възход след 30-те години на миналия век.
Фотографският модернизъм на автори като Родченко и Хартфилд оказва влияние върху Александър Жендов и особено върху Борис Ангелушев, който работи пряко с Хартфилд. Така, до известна степен парадоксално, проникването на модернистките експерименти и на репортажната фотография продължават да минават основно през политически ангажираната рисунка.
На художническите конгреси Александър Жендов е избиран в ръководството на Съюза на художниците в България – през 1932, 1935, 1937, 1940 година, а през периода 1941-1942 г. е негов подпредседател. От тези си позиции художникът всячески се опитва да помага на млади хора, възлага работа на студенти и се грижи за хонорарите им. Категорично застава до художничката от своя екип Невена Карамалакова, съпруга на осъден от Народния съд на „смърт” след 1944 г., която се страхува, че новата власт ще º пресече всякаква възможност за творческа реализация. Жендов е следен, сътрудниците му трябвало да записват думите му.
В социалистическа България „новата бюрокрация сблъсква бездушието си с художническия свят” – чиновниците тълкуват творците по наредбите и законите за занаятчии. Александър Жендов води истински битки от името на Съюза на художниците, когато Министерството на търговията поставя най-високите цени за предоставените въглища или когато изискват през октомври 1944 г. Съюзът да заплати използвания от Гестапо електрически ток за година назад в галерията на ул. „Раковски” 125. Художникът ръководи и творчески колектив, който прави планове за преоформление на Народното събрание – по външната фасада да се поставят бюстове, но партията не се съгласява с „високата цена”…
Александър Жендов има една-единствена самостоятелна изложба през 1947 г., въпреки огромното си творчество. На два пъти той пътува за дълго в Европа…
Междувременно Жендов публикува статии, в които изразява пристрастия към френската живопис по повод на гостуваща френска изложба на Жорж Руо, Ролан Удо, Андре Масон. В същото време отказва да посрещне на гарата съветските художници, дошли лично да открият изложбата си в София – сред тях са популярните братя Александър и Сергей Герасимови, Александър Дейнека и Аркадий Пластов – художникът обича импресионизма, но не се възхищава на академизма, върху който стъпва сталинската естетика. „Проблемът за изкуството е проблем, за който не може да има рецепта, която да се намира извън личността на художника”, счита той. В редица свои статии той изразява мнението, че социалистическото изкуство на тогавашна България е в криза и застой. Отговорът на партията не закъснява и срещу него и „жендовщината” започва истинска война:
„За др. Жендов изобразителните изкуства до 9 септември 1944 г. са били на по-правилен път, изкуството тогава цъфтяло…” (Тодор Живков);
„Аз съзнателно не се спирах досега на проявите на другаря Александър Жендов, тъй като би трябвало да споменавам името му на всяка крачка, щом се заговори за порочни, непартийни становища.” (Богомил Райнов);
„Жендов не създаде нито един положителен образ даже измежду пролетарските деца… Гледайки на нещата отдалече и отвисоко… той стигна до… формализъм. Жендов не помагаше на тези, които могат по-малко от него, той ги презираше и считаше за непоправими некадърници… С предизвикателното си писмо до другаря Вълко Червенков Жендов скъса последната нишка, която го свързваше с прогресивната обществена среда, с работническата класа, със сърцето и ума на Комунистическата партия, с ЦК на Българската комунистическа партия. Неясният път на един буржоазен интелигент бе прекъснат с болшевишка твърдост. Безпощадният анализ на другаря Вълко Червенков разсече гордиевия възел. Противоречащи тенденции… водещи до антипартиен, антиобществен бит, бяха разкрити до корена на техния вражески произход” (Ил. Петров);
През лятото на 1950 г. започват събрания на най-високо ниво, ръководени лично от Вълко Червенков, а докладът по заклеймяването на антипартийното поведение на Жендов изнася Тодор Живков. За това време говори в спомените си „Скици… по натура” Иван Керезиев:
„От Жендов се искаше да си направи самокритика. Той обаче дълго време мълчеше, а когато все пак взе думата, стана ясно, че е далеч от такова намерение. Това разлюти докладчика.
– Какво го усукваш? – се развика той – Ти по-добре кажи коя чужда централа стои зад гърба ти!
Жендов седна, а Живков започна да подканя за изказвания. Приятелите на Жендов се спотайваха.
– Защо мълчите? – се развика по техен адрес Т. Живков – Мислите, не ви познаваме ли? И зъбите ви знаем…
Унило, но започнаха да вземат думата „приятелите“, да дъвчат като болни, загубили апетит. Все пак направиха, каквото можеха да се разграничат от Жендов.
Събранието продължи и на другия ден.
Решил бях да не се изказвам, но като се върнах вкъщи, седнах и нахвърлих словото си, а на следващото заседание взех думата.
Охарактеризирах Жендов, доколкото си спомням, като някогашен авторитет, сега отклонил се от партийните принципи и поведение, оплел се в групови сметки и лични домогвания.
Живков: – Много сте умни, бе другари, много умно говорихте, много добре беше всичко… – после, малко по-тихо: – само… не биваше да засягате другите. Ние ги знаем, и на тях ще им дойде времето, но сега – всичкият огън върху Жендов! Другарят Червенков каза: на Запад е вързан пъпа на Жендов – прибави с неподправена наслада образното сравнение, което чувах за първи път.
По предложение на Тодор Живков гласувахме за изключването на Жендов от партията…”
Чудомир си спомня за времето след „обругаването” на Жендов „поради спора с близкия си приятел Червенков”:
„Той сякаш изчезна из столицата. Колко пъти отивах в София и питах за него, всички вдигаха рамене. Най-после един художник ми каза, че се хранел в пивницата на улица „Раковски“, близо до площад „Славейков“. Няколко пъти ходих и аз да се храня там, за да го видя. Една вечер ме забелязал и дойде при мене.
– Къде потъна – го питам, – защо се криеш?
А той горчиво се усмихна и рече:
– Ти не знаеш какво значи да изпаднеш в немилост и да си афоресан. Голяма част от познатите ми, като ме видят, отбиват се встрани, а ако ме срещнат, преструват се, че не са ме забелязали. Другите пък, по-близките, аз избягвам да ги срещам, за да не ги изложа, и така – пълна изолация.
Наскоро и без това слабият му организъм не издържа това тежко състояние и той почина млад и крайно необходим за днешното време”.
Все пак, има и такива приятели, които не извръщат главата си в тежката изолация на Александър Жендов. Един от тях е Борис Ангелушев, който му помага материално без да се крие, убеден в неговата невинност. Обруган, оклеветен и осъден на гладна смърт във външния свят, във вътрешния се заселва един не по-малко страшен враг – ракът, който обхваща дух и костите му.
Как реагира Партията? Настанява го в Правителствена болница, в един от най-добрите български курорти. Външна демонстрация на великодушие, жест, сила, блясък, докато Александър Жендов се влачи на колене върху каменните плочи в градината на румънската принцеса и му се иска да вие от болка, облечен в черен зимен балтон в средата на лятото. Умира в края на октомври 1953 г.
Само 3 години по-късно, в началото на пролетта се провежда Априлския пленум, осъждащ култа към личността на Сталин и на Вълко Червенков, който през 1962 г. е отстранен от ръководството и изключен от Партията. След Пражката пролет през 1969 г. членството му в БКП е възстановено. На политическата сцена утвърждава името си Тодор Живков, който свиква събрание в Съюза на художниците и още в самото му начало патетично обявява реабилитация на Алекандър Жендов. Казва, че другарят Александър Жендов е верен син на партията…
* * *
Днес в къщата на Александър Жендов на ул. „Отец Паисий”, където преди много години полицаи са правили обиски и са се укривали партизани, децата от Образователен център „Медиа“ ходят „по терлички” и се наслаждават на техния цветен втори дом. Със сигурност художникът би се зарадвал на цветята по стените и на усмивките по детските лица. Всеки ден малките художници рисуват този свят – красив и цветен, както го беше мечтал Александър Жендов.
Писма на Ал. Жендов – 1947 г.
„Ех, да имах парици, да прескоча до Париж, пък да си взема там едно ателиенце, че да поработех някой и друг месец. Уви, това засега е мечта неосъществима, но страшно ме изостриха по Париж видените тука работи. Модернистите ги намразих окончателно от галерията за модерно изкуство. Признавам заслугите им само в приложните изкуства и плаката, където наистина извършиха революция…
За Париж какво да ти пиша. Ти горе-доле знаеш, а за себе си ще кажа, че съм запален по него. … От Лувъра е отворена една малка част, само майсторите на Възраждането. В замяна на това обаче има една богата изложба на импресионистите от Мане до Сезан и Реноар, а в Петит палас е изложена френската живопис от Давид до Мане. В бившето Трокадеро има изложба на съвременното френско изкуство – до Пикасо и Брак, та има доста за гледане и за учене. Лошото е само, че ще се задоволя само с гледане, без да мога, както мечтаех, и да поработя успоредно… Що се отнася до печеленето на пари тук, успокой се. По тая тема, дори и в сферата на неосъществените блянове, не мечтая. Не затова, че е съвсем невъзможно. Може би с моите графични и декоративни качества бих намерил възможност за работа дори тук – но докато имам възможността в България да правя изкуство, не бих се заробил по никакъв начин само за да живея в Париж. Не ми е мечта нито тукашният живот, нито приложното изкуство…
За щастие, докато театралните, музикалните и пр. прояви са по-трудно достъпни, поне изложбите мога редовно да следя. Сега в момента има три извънредно ценни: на Бонар, Шагал и на най-хубавите работи на виенските музеи. Бонар, който се е поминал само няколко месеца преди идването ми, е един от най-големите френски колористи. Лично аз го ценя повече от прехваления Матис. Вчера мръзнах цял следобед на изложбата на Марк Шагал (бях се уплашил, че я невралгията, я ишиасът? ще се обадят, но ме разминаха). А пред виенската изложба в Пти Пале всеки ден има опашка по 50-60 метра дълга. Частните галерии, които в Париж са едва ли не колкото аперативите в София преди две години, също редовно уреждат смесени или на отделни художници изложби. С една дума тънем в изкуство. Така, както мечтаех за Париж. Другата ми мечта обаче, да мога да поработя успоредно с гледането, да мога да зафиксирам онова, на което човек се учи от голямото изкуство, да стигна до сравнение, уви, не се осъществи. „Надежда всяка оставих на тая тема.“
„Струва ми се, бях ти писал отдавна, че Лувърът е отворен, но като питаш, ще повторя. Да, отворен е. С една много малка част. Антична скулптура (Венера Милоска), Италианско възраждане – Леонардо (Джокондата), Тициан, фламандци – Рубенс, Рембранд. Казват, че това било една стотна част от целия Лувър. Тия дни – преди около неделя – се откри още един такъв отдел на Лувъра, но аз още не съм го видял. Сега засега ме интересува повече Пти Пале със съкровищата на Виенския музей. Рембранд и Веласкес. И там ходя да мръзна с мръсничкото си (модерно щото!) шлиферче.
„Ако и съществуването в тоя сегашен Берлин (който е нещо като оглозгани кости от някогашния прекрасен град) да не е кой знае какво удоволствие…
Иначе съм добре. От парижките валутни трагедии няма сянка. Но и с много пари да е човек тука, файдата не е голяма. Няма ги тук претъпканите италиански и парижки магазини. Ние, чужденците, живеем сравнително много добре. Радваме се на специално продоволствие, на специални привилегии. Живеем като на някакъв остров сред тая разбита, оголяла страна и животът ни, ако и без каквито и да е лишения, тече безцветно и скучно. Особено потиска заобикалящата ни гледка. И развалините, и немците, които приличат на тях. Да си призная, никога в чужбина не съм копнял толкова час по-скоро да се прибера в България.
Една щастлива случайност, намерих една доста кръгла сума, с която кредитират Съюза ни, за да набави бои. Но тъй като тия неща се кредитират главно в западните зони – Дюселдорф, Хановер, доставката им дотук става малко трудно и бавно. И главното на малки количества. До десетина дни обаче се надявам да привърша с доставката, па дори и да не успея, ще оставя друг да завърши тая работа, а аз поемам пътя назад. За да седна най-подире на седалището си и да заработя човешки. Че за повече от година безделие и шляене из чужбина, боя се да не съм забравил да рисувам...“
