Прот. Радован Бигович
В края на второто и началото на третото хилядолетие Църквата се сблъсква с напълно нов свят, а може би и с промяната на самата човешка природа, за което ни предупреждава генетиката. Според Атласа на бъдещето (Atlas of the Future), издание на известната американска издателска къща „Макмилан”, където са публикували съчиненията си най-известните учени от различни области, се предвижда следното:
а) до 2010 г. ще бъдат създадени изкуствени сърце, кръв, пръсти, уши, ръце, панкреас; чрез метода на клонирането ще се произведат нервни и кръвни клетки;
б) до 2030 г. ще има изкуствени мозъчни клетки, бял дроб, полови органи, бъбреци, черен дроб; лекарствата ще помагат за прекратяването на амнезията;
в) до 2050 г. ще бъдат създадени изкуствени очи и периферни нерви, части на мозъка, които ще могат да се сменят;
г) до 2030 г. се предвижда свързването на човешкия мозък с компютър, а от 2035 г. компютрите ще могат да заменят големи части от мозъка; в някои прогнози се казва, че до 2040 г. компютрите ще имат своя персоналност; те сами ще отговарят на електронната поща и ще пишат електронни писма, ще разбират и сами ще пишат текстове; до 2025 г. те ще могат да пишат текстове, каквито измислят хората; компютрите ще разговарят едни с други на езика на хората; около 2015 г. компютрите ще могат да мислят аналогично на начина, по който мислят хората, и ще имат чувства, подобни на човешките;
д) около 2035 г. се планира произвеждането на изкуствен мозък; до 2013 г. се планира, че 6 милиарда души ще бъдат наблюдавани чрез биометриката.
Изчезнаха християнските общества и народи. Църквата вече не определя публичния и обществения живот. Там, където до скоро християните бяха мнозинство, сега са малцинство. Църквата не влиза в третото хилядолетие триумфално, а със съзнанието, че я дебнат нови големи изкушения. Евангелието не ни дава нито един повод да заключим, че колкото повече историята на света и Църквата се приближава към края, толкова тя ще бъде по-красива, по-справедлива и по-църковна. Напротив.
Протойерей д-р Радован Бигович (1956-2012) остави дълбока следа в историята на съвременната богословска мисъл и църковния живот. Той e една от онези достойни личности, които се отличават с богословска харизма и с визия за това, как Църквата трябва да съществува в съвременното общество. Цялото му богословско творчество, преподавателската дейност и пастирското му служение са живо свидетелство за чудесното съчетание на еклисиологичното мислене и социалната чувствителност, което е залог за критичния и творчески диалог на Църквата с обществото, на богословието с науката и културата. Неговите текстове са образец за живо, актуално и отговорно богословстване пред лицето на съвременния човек и обществото. С богословското си вдъхновение и вътрешната си сила те формират особен жанр, стил и език на постмодерното православно богословие, които ги правят близки на човека от нашето съвремие. Отец Радован ще остане в богословската памет като мъдър и просветен църковен учител на нашето време, като истински иконом на богословието и на църковната практика, надарен с харизмата на Светия Дух да промисля назначението и мисията на Църквата в нашата екзистенциална, социална и културна ситуация. Така и предлаганата на български език негова последна книга „Църквата в съвременния свят” ни е завещана от него като добър залог (срв. 2 Тим. 1:14) на една автентична православна социална философия, която разкрива историческите и обществените измерения на църковния етос.
доц. д-р Свилен Тутеков
Неблагодарно е миналите християнски епохи да се съдят и оценяват от позицията на сегашните ценности. И все пак не е трудно да се забележи, че досегашната история на Църквата е „трагедия на греха и тайна на спасението” (прот. Г. Флоровски), история на големи успехи и достижения във всички планове, но и на големи провали – история на борбата за и против Христос. Историята на Църквата започва като сила на доброволното служение на другите. По-късно силата на служението до голяма степен се превръща в сила на властването над другите, което е най-голямата съблазън за света, и затова накрая Църквата изгубва общественото си влияние. За щастие, и до днес отделни хора в Църквата се противопоставят на това опърничаво изкушение и по този начин продължават със своя образ да показват Христос на света и във времето.
Някои наричат новата епоха, с която Църквата се сблъсква, постмодерна, други – постхристиянска епоха, трети – постистория и постполитическо време. В нея умират големите идеи и идеологиите на миналите два века. Угасват големите социални утопии, които до неотдавна толкова привличаха масите. Човекът все повече се задъхва от изолацията и се превръща в самозатворена монада, в груб конформист и суров професионалист.
Постмодерността означава криза (може би и край?) на всички модерни митове и божества: разум, наука, напредък, демокрация, нации, човешки права. Хората вече не са склонни към теоретично и абстрактно мислене.
Повече им допада играта с повърхностните понятия. За тях картинката е по-важна от текста и звукът – от музиката.
Постмодернизмът има свои особени ценности, които трябва да съпътстват чувството за изоставеност, раздразнителност и комфорт. Това са удобството, хуморът, младостта, космополитизмът и мобилността. За човека вече не са важни славата, достойнството, възвишеността. За него е важно да изглежда привлекателен, силен, да очарова средата, да прелъстява, да изтъква себе си и да се харесва на другите. Той отрича войната и насилието, военните идеи и национализма. Но това отричане е израз по-скоро на неговия хедонизъм, отколкото на искреното му миротворство.
Постмодерността съпътства императива за постоянни промени и за нещо ново. Тя бързо скъсва всяка връзка с миналото или му дава само музейна и археологична ценност. Постмодерността предполага пълната независимост на човешката личност и „приватизация на човешките решения” (Д. Джукич). Завършен е процесът на пълно обръщане към хедонизма. Френският философ Ален Финкелкрот казва: „Демократичният човек разбира самия себе си като независимо същество, като обществен атом: разделен в еднаква степен от своите предци, съвременници и наследници, той търси преди всичко да задоволи своите частни нужди и иска да бъде равен на другите хора”. Отделният човек е над обществото и общността.
Оформя се култът към „мултикултурния” и „мултирелигиозния” самец, където мултикултурно и мултирелигиозно означава „богато гарнирано”.
Интелектуалецът на постмодерността се подчинява на волята за мощ на шоубизнеса, на модата и рекламата. Индивидуализмът първоначално е бил стремеж към равенство между хората и своеобразен протест срещу всяка йерархична разлика. Най-висшата ценност на постмодерността е индивидуализмът и индивидуалната свобода. Над свободата на отделния човек няма никой и нищо, което да я ограничава. Свободата е над солидарността и дълга. Човекът залага на своя външен вид, на привлекателността, здравето, тялото, красотата, независимостта и индивидуалната си свобода. Той е нарцисоиден и скоро ще превърне себе си в религия. Храната, парите и славата – трите изкушения, с които дяволът постоянно мами човека – парализират в него всяка любов към Истината, доброто и справедливостта.
Хипериндивидуализмът не търпи общността и духа на общността. Той изисква по необходимост плурализъм във всички планове. Постмодерният плурализъм не е само голямото множество от хора с различен цвят, религия, език, обичаи, поведение, култура, но преди всичко промененото съзнание, което лесно приема противоположни идеи, ценности и цели. Това съзнание се формира най-вече от медиите. Те правят така, че цялото разнообразие на света да присъства на всяко място на планетата, и така разбиват религиозните и национално хомогенните територии и светове.
Наред с индивидуализма и плурализма секуларизацията е третата същностна характеристика на постмодерността. Въпреки че това е многозначно понятие, в същността си то означава „отслабване на общественото значение на религията” (Уилсън). Ако изключим ислямския свят, вярата и религията все още имат някакво индивидуално значение, но не влияят при формирането на обществената и народностната идентичност. Постмодерността не е антирелигиозна, но до голяма степен е антицърковна, защото Църквата е и подчертано обществено явление. Тя дори създава и култивира своя религия, която е противоположна на класическите форми на религиозност. Религията на постмодернизма е синкретична и езотерично-окултна. Това е гражданската религия или религията на ню ейдж. На плуралистичното мислене и на свободата на избора в религиозен план съответства религиозният синкретизъм „религия без принадлежност”, без артикулирани и утвърдени догмати, канони и институции. Човекът избира от всяка религия това, което му харесва, но не приема изцяло нито една, та дори християнската. Той всъщност си избира своя религия.
В същността си гражданската религия – „религията без Бога” – е система от вярвания и ритуали, чрез които модерните общества сакрализират своята собствена светска сложност и подпомагат общата отдаденост на гражданския ред.
Модерните общества функционират независимо от църковните авторитети, религиозните догмати и канони. Светът не допуска Бог да бъде субект на историята. Църквата няма влияние върху поведението на хората и обществения живот. Съвременният човек вярва в някакъв бог, вярва „в нещо”. Това може да бъде и християнският Бог, но съвременният човек не приема църковните институции и това този Бог да се намесва в обществения и политическия живот. Той отхвърля църковните институции в полза на принципите на индивидуалната свобода и независимост или защото те са твърде архаични и бюрократизирани. Хората тръгват по пътя на свободата без граници. Църковният опит се заменя с индивидуалното благочестие. Християнството става „сезонна вяра” и се свежда главно до четири ритуала: кръщение, венчание, разрязване на обредния хляб* и опело. В Църквата има определени движения и динамизъм, което се определя като съживяване на вярата, но няма движения и динамика на самата Църква. Понякога се създава впечатлението, че Църквата живее от неуспеха на другите и благодарение на фолклора и националните традиции, които са пропити от религията.
Западните общества отдавна са поставили вярата в служба на пазара и индивидуалното удоволствие, а посткомунистическите общества на християнския Изток я поставят в служба на „светската религия на национализма”.
Днес на Запад да бъдеш християнин означава да бъдеш почтен гражданин, честно да плащаш данъците си и да се отдаваш умерено на благотворителност.
На въпроса, дали се моли, най-видният протестантски богослов Паул Тилих отговаря: „Не, аз медитирам!” За православния да бъдеш православен често означава да бъдеш сърбин, руснак, българин, румънец. Просто като че ли християните са се уморили от това да бъдат християни. Западните християни приемат индивидуализма, плурализма, либерализма и секуларизма с техните ценности като свой свят. Православната църква търпи, но все още не приема изцяло ценностите и целите на постмодерността. Фолклорното християнство е отслабило пророческата роля на вярата. Има достатъчно църковни телевизионни паради и ритуали, но твърде малко истинска вяра. Вярата се приема на думи, но не и на дело. Като че ли самите християни са стерилизирали Евангелието, така че всекидневният живот на християнина не се различава съществено от живота на агностика и на нехристиянина.
Днес Православната църква е притисната от две култури: културата на традицията и културата на (пост)модерността. Те са нейно предизвикателство и изкушение.
В културата на традицията всичко, което съществува, включително и вярата, черпи силата си от миналото. Хората на традицията са обърнати към миналото и към спомена за него, склонни са към идеализация, дори към сакрализация на миналите поколения и епохи и техните форми на живот. За тях всичко в миналото е добро, докато всичко в настоящето е лошо. Такова съзнание и такъв манталитет дават предимство на реда, на порядъка, на вечното обновяване на едно и също нещо. Те винаги се стремят да наложат и обожествят миналите форми на живот. Тъй като религията е дълбоко срасната с традицията, мнозина, включително и голям брой християни, гледат на Църквата като на пазител на националните традиции и идеологии. В противоположност на нея (пост)модерната култура се показва като непрестанна промяна, постоянна новост и пълно скъсване с миналото. Протагонистите на (пост)модерната култура постоянно искат от Църквата осъвременяване и модернизация – преди всичко промяна на нейните институции и организация. Такива искания стигат и до самата Църква.
Традиционалистите гледат на Църквата изключително като на „спомен за миналото”, други – като на „спомен за бъдещето”. Едните я приспособяват към историята, другите я изгонват от историята, но и единият, и другият възглед за Църквата са опасни. Християните са в света, но не са от света. Църквата Христова е „спомен за бъдещето”, но и „спомен за миналото”, „за онова, което се е случило заради нас”. Християните не могат да върнат християнското минало, добрите стари времена, но трябва да го почитат, да обхващат чрез себе си и в себе си миналото, настоящето и бъдещето. Те не могат да променят и реформират света, но могат да променят и реформират себе си. Промяната на самия себе си е едновременно и промяна на света. Промяната на света, на неговите външни структури все още не означава лична и реална промяна към по-добро.
Постмодерността с всички сили тласка християнството към това да стане естествена религия, към християнство без Христос, към система от наказания и забрани и което е най-трагично – към неприемането на другия.
От християните се очаква да се противопоставят на това изкушение. Те нямат за цел да поправят съществуващите форми и институции на модерните общества, а да изграждат „ново общество” – Църквата, да живеят постоянно християнската антиномия да бъдеш в света, но да не бъдеш от света. С начина си на живот те трябва да откриват на света Христос, Този истински Бог и истински Човек, да избягват религиозния индивидуализъм и вярата без добри дела.
Христовата сила е силата на любовта и служението на другите. Да приемеш другия и да заживееш с него до отъждествяване е самата същност на християнската философия на живота. Ако силата на служението триумфира над силата на властването, към която е била склонна и Църквата, особено в отделни периоди на историята, тогава светът има право да се надява на по-добро и по-светло бъдеще. Християнската вяра трябва да се живее като свобода в Светия Дух. Библейско-светоотеческият персонализъм във всички планове и църковният дух на общността и общението са единствената надежда за постмодерния свят, който е в смъртна агония. Модерните и постмодерните митове виждат навсякъде „системи”, „идеи”, „програми”, а Христовото Евангелие вижда живи личности. Христовата Църква не се намира пред избора между традиционното и постмодерното, а пред вечния избор между доброто и злото, между истината и лъжата, между Христос и лъжливите богове на този свят. Ако не иска да изневери на себе си, тя трябва да отхвърли манихейското и магическо-идолопоклонническото отношение към света, защото те са еднакво опасни за нея. Църквата е принудена да живее в света, днес – в постмодерния свят, но едновременно с това – да трансцендира този свят.
Православието вече не е само „източно”; днес то е вселенско, универсално, както в същностно-съдържателен, така и в географски смисъл. Затова то трябва да потиска племенната и родовата психология, които са му наложени през вековете на робството, и да изгражда съборен, всеобхватен, всечовешки ум, грижа, чувство и любов. Всичко това е в историята, или ако някой предпочита да казва – в постисторията и в постмодерността.
Прот. Радован Бигович, Църквата в съвременното общество, изд. Омофор, С., 2013
