Разговор на д-р Георги Генов, гл. ас. БАН, с Цена Бояджиева по повод 110-годишнината от рождението на Златю Бояджиев
„…Дядо ми е не просто част от живота ми – той Е животът ми. В мен и с мен е, и аз съм винаги с него и в него. Знаеш ли, животът в подобна творческа фамилия, образно казано, е… вихър, торнадо, завихря те в себе си и няма как да излезеш, а и не ти се иска, защото хем ти се вие свят, хем ти е хубаво… и не можеш без него!“
Тя е „просто Цена”(нейни думи) – усмихната, атрактивна, добронамерена, вечно бързаща, но винаги готова за разговор на тема изкуство. Както казва Иван Яхнаджиев –
„…Цена е история, която си струва да познаваш…!“
Какъв е първият ти спомен за Дядо – твоят Дядо от детството?
Затваря за миг очи, усмихва се и казва:
– Той винаги е бил и си остава за мен просто „Дядо, който рисува”. А първите ми спомени са все от двора на къщата в Пловдив, която му беше ателие. Слънце, жега – аз и чичо Стоян, съседа, който му ковеше рамките и опъваше платната. Работим, а дядо размахва бастуна и сочи с него къде и какво да се направи… Детството ми мина при него, в ателието му – там си учех уроците и пишех домашните, все край него се въртях. И – работех, да – грундирах, опъвах платна – колкото ми позволяваха силите, от много малка. И му позирах – много, а той беше строг и се караше понякога… като мърдам.
Спомням си – лято, жега, знаеш какво е пловдивска жега, нали? Децата от махалата играят на топка вън, аз и мама, облечени в бодливи дрехи от сандъка на баба, позираме за картината „Кочо”… Всичко ме сърби, боде, играе ми се, та две не виждам – само виковете на децата отвън са ми в ушите… размърдвам се и чувам сърдитото дядово „Мамааа”… и пак замръзвам в поза. После обаче ми даваше парички – че съм си свършила добре работата – и аз купувах сладолед за цялата махала… Ето така ме учеше – без думи, с действия. И беше категоричен – всяка работа има цена и трябва да се плаща.
Работеше много, въпреки болестта си (защото аз го помня от годините, когато вече беше болен). По-трудолюбив човек в живота си не съм срещала. Ставаше в пет часа сутринта, бръснеше се на мивката и с тролея тръгваше към ателието си. Рисуваше по цял ден – захапал две четки в устата, една в ръка и пред статива – рисуваше до вечерта… Така го помня. Вечер се прибираше в 20.30 ч. – по негов си закон. Ако не чуехме суркането по пода на болния му крак в този час, наставаше паника и едно голямо търсене, защото той обичаше да прави изненади. Например – да отиде и да се оперира от херния, без да каже на никого и после от болницата да ни се обади, че всичко е наред; или да замине за селото на нестинарите, да ги рисува, и чак когато вече е там, да ни каже, че трябва да го приберем… Много обичаше да води вкъщи съвършено непознати хора, които си е харесал за модели на улицата, и беше задължително те да обядват първо с нас, а после ги слагаше на стола да му позират…
На 10-12 години поисках да уча музика – дядо ме попита на какво искам да свиря, казах – пиано. Той продаде една голяма картина и ми купи пиано „Цимерман”. После нае най-добрата пловдивска педагожка по пиано
г-жа Хаджипетрова да ме учи. Беше предусетил, че ще ми е нужно и добре, че го направи, защото 10-ина години по-късно това спаси живота ми…
Кога за пръв път си даде сметка, че твоят „Дядо, който рисува” от детството е големият български художник Златю Бояджиев?
Пак затваря очи, усмихва се, с лека горчивина в ъгълчетата на устните и казва:
– За пръв път около 18-19-ата си година, вече се подготвях да кандидатствам в Академията история на изкуството, рисувах покрай него и четях. Дойдоха в ателието петима души от ЦК на БКП тогава, на среща с дядо и мен. Казаха на дядо – „Ти си голям, известен български художник, синът ти също рисува… искаме да помогнем на внучката ти да продължи традицията в семейството. Ще я изпратим да учи в Ленинград, изкуствознание, всичко е уредено, но ти трябва да подариш 50-60 картини безвъзмездно на Партията…”. Преди дядо да каже каквото и да е, аз почти изкрещях – НЕ! Щом толкова искате да имате много картини от дядо, направете му по-голямо ателие, да рисува повече и тогава елате за тях… А аз мога да уча и в България, и тук има Академия…
Замълчаха, а преди да си тръгнат, единият ми рече – „Има още време, момиче, помисли! Не си затваряй сама вратите към Академията! Айде, пък дано те приемат и без нас!”… С това и приключи моето неосъществено следване… Преживях тежка една година, в лична духовна криза – нищо не исках да правя. Следващото лято семейният съвет се събра, извикаха ме и ме попитаха: – „Какво смяташ да правиш с живота си, Цена?”.
Отговорих, че ще кандидатствам с музика в Института за културно-просветни кадри в Хасково! Така и направих, приеха ме, а после… после ме завъртя колелото на организатор на културни събития и така, та до днес, в галерия „България” – София.
А съвсем съзнателно си дадох сметка за величината на дядовия талант, когато започнаха да ме търсят да разказвам за него… и да организирам, и откривам изложби с неговите картини, вече след смъртта му.
Първата галерия, която ми подаде ръка за това, по случай 25-годишнината от смъртта на дядо, бе галерия-музей „Класика” в София. Точно за три дни спретнахме изложбата с близката помощ, подкрепа и признание на собственика. Доброто партньорство по-късно затвърдихме в следваща изложба, вече по повод 100-годишнината от рождението на Златю Бояджиев. Благодарна съм на екипа на галерията за съпричастието и любовта към творчеството на дядо ми.
Дядо и внучка днес – остана ли нещо неказано, Цена?
– Да, може би само това, че за да бъде Дядо ми големият български художник Златю Бояджиев, заслугата е колкото на дарения му от Бога талант, толкова и на близките хора около него – баба ми Цена, една невероятна жена, с култура и интелект, останала изцяло в сянката на съпруга си, за да развива той таланта си и да ги има днес картините му; баща ми – негов верен син, а също и майка ми, която неуморно носеше по калдъръма на стария град статива и чадър, за да е на сянка дядо, когато рисува навън, и го следваше по петите… Всичко във фамилията се въртеше около него, той ни завихряше в своя свят от красота. Колкото повече време минава откакто го няма, толкова по-скъпо ми е всичко, свързано с него. Аз съм в него, той е в мен… и това е животът ни.
17.06.2013 г.
