Олга Савелиева
Лекарката се казва Ирина. Говори се, че е много добра в професията си. Беше ни провървяло. Нито веднъж не бях виждала лицето й. Винаги беше с маска и очила. Работи като инфекционист. Добър инфекционист и лош психолог. През цялото време докато лекуваше дъщеря ми, не каза нищо, с което да ме успокои.
Тя разговаря с мен на езика на цифрите и фактите.
– …левкоцити дванадесет…
– Това добре ли е?
– Това е по-малко отпреди, но повече от нормата. И фонтанелата е хлътнала. Обезводнила се е.
– Това опасно ли е?
– Ще предпиша препарат и ще я стабилизираме…
Тя разговаря… с нежелание. Родителите на лежащите в тази болница деца я мъчат с въпроси. Тя е длъжна да отговаря.
Но всяка дума, която излиза от устата й, може да бъде използвана срещу нея.
Ирина подбира думите си внимателно. Всяка дума си има адвокат, закодиран в резултатите от изследванията.
Ирина иска просто да лекува. Тихомълком. Без разпити. Но така не може.
Не знам дали я харесвам. Не мога да разбера. Но трябва да й се доверявам. Здравето на дъщеря ми е в нейни ръце. Тя изобщо не се опитва да ми се хареса, да ме успокои, да предотврати паниката ми. Но може би не е нужно да го прави. Тя е там, за да лекува инфекции, не истерии.
Виждам, че Ирина е изморена. През стъклото на очилата й виждам зачервени, сякаш разплакани очи.
Вече не питам нищо.
И без да питам, виждам, че дъщеря ми е по-добре.
Положителната динамика е налице.
Преди два дни детето ми беше почти в безсъзнание, а днес седи, усмихва се и с апетит яде ябълка.
Ирина преглежда дъщеря ми, преслушва я, примигва. Казва й:
– Браво, Катя.
А на мен не казва нищо.
Та нали аз не питам.
След обяда докараха момче на годинка в много тежко състояние.
Ирина започна да звъни в централната болница. Работата е там, че в инфекциозната няма реанимация. А детето е много зле. Но от централната грубо отвърнаха: става въпрос за някаква невроинфекция, при нас няма места, лекувайте си го сами.
Работният ден на лекаря трае максимум до петнадесет часа. Време е Ирина да се прибира. Тя си има мъж и собствени деца. Но момчето? То е много зле. Ирина остава на работа. Държи пациента под наблюдение. Кара се с централната болница. Настоява да пратят невролог и някакъв препарат. Кара се и с мъжа си. Той настоява жена му да се прибере. Защото момчето е чуждо, а вкъщи я чака семейство. Медицинските сестри притихват. Свикнали са, че началството си отива към три, а след това в болницата става весело. Едногодишното момченце лежи в кабинка до нашата. Всичко се чува при нас.
Майка му говори по телефона. Аз чувам всяка дума. Тя звъни на познати и им казва да се молят за Петя. Подсказва им кои молитви да казват. Моли някого да отиде в църквата и да разкаже на отеца за Петя. За да се моли и свещеникът. Той е по-близо до Бога от обикновените вярващи; молитвата му ще стигне по-бързо.
Вечерта чувам как Ирина влиза при тях и казва на майката, че сами трябва да купят лекарство. Защото в болницата няма такова. „Запишете си”, – казва лекарката. Диктува им препаратите. Сред тях е „Мексидол”.
Чувам как майката възмутено крещи:
– Ние плащаме данъци!… Лекувайте детето! … Обирате хората!… Ще ви съдя…
Ирина не отговаря нищо и излиза от стаята.
На моята дъщеря също даваха „Мексидол”. И ние го купувахме сами.
Чувам как майката звъни на съпруга си. Оплаква се от лекарите, моли го да донесе икони и светена вода.
Аз имам излишни ампули „Мексидол”.
Взимам опаковката и излизам в коридора. По принцип това е забранено, всички боксове са изолирани, но аз търся Ирина. Намирам я в стаята на персонала.
Тя диктува списък с препарати за Петя. Диктува го на мъжа си по телефона. Не вижда, че съм влязла – стои с гръб към мен.
– Хайде, Виталий. Сега ми трябват. Донеси ми. Момчетата ще останат сами само двадесет минути. Не са малки вече…
Виталий се бунтува по телефона.
– Виталий, аптеката работи до десет. После ще ми обясняваш колко лоша майка съм. Сега купи лекарства…
– Ето „Мексидол”, – казвам аз. – Имам излишен. Нека не купува „Мексидол”.
Ирина потръпва и рязко се обръща. За първи път я виждам без маска. Красива е.
– А, благодаря, – казва тя и добавя в слушалката, – не купувай „Мексидол”. Намерихме.
Аз пъхвам в джоба на халата й хиляда рубли.
– Полудяхте ли, няма нужда! – Ирина ме хваща за ръката.
– Това не е за Вас. За Петя е.
Тя свежда поглед.
– Благодаря ти, – тихо отговаря тя и веднага се поправя, – Благодаря Ви.
– „Ти”, – на свой ред я поправям аз и се връщам в бокса си.
През нощта Петя се влоши. В просъница чувам как Ирина командва сестрите – какви системи да сложат и с какво да свалят температурата.
Също така чувам как през цялото време майка
та се моли.
Когато дъщеря ми се разболя, хиляди хора искаха да помогнат.
Ако трябва да направя приблизителна статистика, от всеки сто човека, които искаха да помагат, 85% се молеха за детето ми, подсказваха ми кои са правилните молитви, съветваха да се изповядам, да извикам свещеник в болницата, да запаля свещичка. Казваха: „Майчината молитва може да извади човек от морското дъно”.
Пет процента предлагаха да пробваме нетрадиционна медицина, хомеопатия, остеопатия, акупунктура, рейки, магьосник, целител, врачка…10% прагматично ни даваха контактите на добри лекари, съветваха ни да ходим в Европа, защото „в Русия няма добра медицина, нали разбираш”.
Някъде бях чела, че колкото по-нисък е жизненият стандарт, толкова по-силна е Вярата. Колкото по-малко зависи от човека, толкова повече се уповава той на Бога. Не знам дали това е така, но майката на Петя ми изглеждаше като жена, която ако можеше да избира, би завела болното дете не в болница, а в църква.
Аз самата вярвам в Бог. Вярвам силно. И чувствам Неговата благословия. Но Бог има много работа. Той обича. И прощава. И спасява. И напътства.
Той е Всемогъщ. А ние не сме.
И Той няма за цел да изживее живота ни вместо нас, да реши нашите задачи. Бог е учител, но домашната работа остава за нас.
Той ни учи да Го носим в душите си, но вече кой и как ще усвои уроците Му…
Понякога лоши неща се случват на добри хора. И това също е Божия Воля.
Но това как вие се справяте със ситуациите е вашата „зона на отговорност”. Проверка на това как сте усвоили Божия урок. Та нали живеете за нещо.
И не трябва да маскираме своя мързел и безотговорност като „Божие провидение” и „Божий промисъл”.
Божият промисъл се състои само в това всички ние, независимо от сложността на ситуацията, винаги да бъдем хора…
Бог няма да купи антибиотици. Ще ги купи Виталий, който днес сам храни с гречка двете си деца, защото мама е заета. Мама спасява малкия Петя, когото е повалила инфекцията.
Сутринта Петя се подобри. Заспа. Без температура. Спокойно. Заспа и майка му. Аз спрях да чувам молитвите й. Чувах само хъркане.
Ирина не беше спала цяла нощ.
В 9 започва нейната смяна. Тя минава по стаите. Влиза при мен и дъщеря ми.
– Левкоцити 10 – казва ми тя.
– Благодаря, – отговарям.
– Това е хубаво. Възпалението минава.
– Да, разбирам.
Не я питам нищо. Много й съчувствам. Ирина е с маска и очила. Зад очилата се виджат възпалени, червени, сякаш разплакани очи.
Тя тръгва по другите стаи.
В три часа свършва смяната й. Петя е много по-добре.
Той се събужда весел, похапва си добре.
Преди да си отиде, Ирина влиза при него. Да се убеди, че всичко е наред.
Чувам как преглежда момчето и нежно го убеждава да й даде да го преслуша.
В този момент телефонът на майката звъни и аз чувам как тя казва възторжено:
– ИЗМОЛИХМЕ ГО, ИЗМОЛИХМЕ ПЕТЯ!!!!!
Гледам през прозорчето на бокса си и виждам как Ирина върви към къщи. Походката й е тежка, като на много изморен човек. Тя е добър инфекционист. И много добър човек. Може да се каже, че е посланик на Бога. Тя е тази, която победи болестта на Петя. Уби я със своите знания, с опита си и с антибиотик.
И сега се прибира. Без сили и без благодарности. Работата й е такава.
Измолихме го…
Превод от руски: Павла Сивова
Източник: www.pravmir.ru
