Today: 22/01/2025

Лекарска мисия в Мианмар – благовестие чрез практическа работа

Представяме ви интервю с д-р Александър Бучков, който оглавява българския офис на голяма международна организация за клинични изпитвания. Завършва медицина през 1996 г. в Медицинския университет в София. В момента се занимава с научна работа и развойна дейност на медикаменти и нововъведения в медицината. Работил е като лекар към българската армия и звена за неотложна медицинска помощ. През месец октомври 2014 г. д-р Александър Бучков предприема мисионерско пътуване до Mианмар (в миналото – Бирма). Именно то е фокусът на настоящето интервю, осъществено по време на медицинския семинар „Благовестието на работното място – в лабораторията или в лекарския кабинет, в аудиторията или на мисионерското поле“.

 

Разкажете ни за Бирма. Тя е доста затворена в себе си държава и ние не знаем много за нейната култура и икономика.
Бирма, с днешно име Мианмар, се намира на п-в Индокитай, на границата, където се срещат две изключително значими и богати култури – китайската и индийската. Народът на Мианмар е един прекрасен народ от будни, сърдечни, незлобливи хора, които са благодарни за малкото, което притежават. Поради десетилетната изолация на страната, съв­ременният свят все още не е успял да проникне в душите им и да остави своя отпечатък там. Това придава на мианмарци един особен чар. Населението наброява около 60 милиона души, територията на страната е съпоставима с тази на Франция. Християните са около 2% от населението и мнозинството от тях се определят като баптисти.

Бирма е била колониална територия на Великобритания и в центъра на столицата Янгон може да се види архитектура от колониалната епоха, както и множество будистки храмове и съвременни сгради. Отвъд центъра на Янгон обаче безпощадно се надига неподправената реалност в тази страна – с бедните квартали, с липсващата хигиена, с порутените сгради, с езическите капища по улиците, където хората принасят своите жертвени дарове.


Ходейки по улиците, човек буквално се сблъсква с мрака по тези географски ширини – усеща го в духовната атмосфера, вижда го в материалната среда около себе си. Солидните сгради в големите градове са малко на брой, неподдържани. В по-голямата част от градовете и в селските райони преобладават нестабилни постройки, които тук, в Европа бихме определили като колиби. Народът е изключително беден, за сметка на върхушката, която е изключително богата. Допреди две години страната се управляваше от военна хунта с комунистически профил, която десетилетия наред е водила страната в самоизолация и упадък. Резултатът от това управление е изключително тежко материално и социално положение на хората там.

Дори в столицата Янгон липсва надеждно електроснабдяване. Електричеството идва от време на време – не знаеш кога ще дойде, кога ще изчезне; когато дойде, е нестабилно и за кратко. Електроуреди не могат да се използват ефективно, често изгарят. Хората, които могат да си позволят, купуват електрогенератори. Когато посетих Мианмар, военната хунта официално беше отстъпила крачка назад, но продължаваше да управлява страната с репресии, със страх. На големите кръстовища, на мостовете, на всяко ключово място имаше картечно гнездо, изградено от чували с пясък, оградено с бодлива тел. Правеше впечатление, че липсваха дулата, но гнездата си стояха там и в тях много лесно можеше да се поставят картечници и да започне стрелба. По този начин хунтата държеше населението в страх и подчинение.

Хунтата контролираше нещата вът­ре в държавата и в международните отношения, доколкото ги имаше. В страната нямаше чуждестранни представителства, производствените или търговски активности на чуждестранни компании бяха забранени. И на този фон мисионери много трудно можеха да получат виза, да влязат в страната и да проповядват благата вест. Медиците бяха сред малцината, които успяваха да преодолеят бариерите и ограниченията, да влязат и да пътуват относително необезпокоявани в столицата и в провинциите.

Аз получих виза десетина дни преди да замина. За да я получа, минах много сериозно проучване, попълних купища документи, които съдържаха точно описание на работата ми, кой съм, от колко време работя в област­та на медицината, какви са постиженията ми. Трябваше да обяснявам, че съм лекар, с доказана практика, че съм приготвил медикаменти, които да занеса там и да ангажирам цялото пътуване в една хуманитарна мисия. И когато успях да убедя властите от посолството на Мианмар в Белград, че съм надежден човек, който отива да помогне на страната им, ми дадоха виза за 25 дни. Аз стоях в страната 22 дни.

Какво е ежедневието на хората и с какво се препитават?
Ако трябва да се отговори с една дума: изключителна бедност в страна, която е изключително богата на природни ресурси, полезни изкопаеми, разнообразни енергийни суровини. Доминиращата картина в големите градове е следната: един член от семейството успява да си намери работа. До обяд изкарва пари за себе си, за своя обяд и отива да обядва. Следобед работи, за да изкара пари за храна на семейството си, която купува след работа и я занася вкъщи. Част от ежедневието на хората е да се опитат да си намерят работа и да ядат нещо навън, защото е по-евтино от това да готвиш вкъщи, където бездруго няма ток. Храната се състои основно от ориз – варен ориз със зеленчуци или със съвсем малко месо или риба.

Започването на собствен бизнес от обикновените хора е много трудно. Всички ресурси и начинания се контролират от върхушката. И въпреки това в Янгон бях свидетел на интересни опити за развитие на бизнес от страна на местните хора. Например, когато свърши денят и върволицата от хора намалее, на един обикновен тротоар, предприемчив мъж слага телевизор и столове за сядане – това е т.нар. ТВ шоп. Хората отиват там да гледат телевизия, на улицата, понеже вкъщи нямат телевизор. И това е бизнес – хората плащат по някоя пара, за да отидат и да гледат телевизия.

В провинцията каква е картината?
Голяма част от престоя ми в Мианмар премина в провинцията. Ходихме в селца, разположени сред оризища, понеже целта ни беше да достигнем хора в отдалечените райони. Големите градове са посещавани от множество мисии. Там е по-безопасно и по-лесно да се настаниш и да осъществиш активности. В оризищата е много различно. Там хората живеят в нищета, въобще няма ток, нито електроуреди, липсват асфалтирани улици, хотели, ресторанти, няма транспорт, нито таксита. Веднъж с такси стигнахме края на един град и шофьорът отказа да продължи по-нататък, защото асфалтовият път беше разбит – осеян с огромни дупки и остри камъни. Често се налагаше да ходим пеша, с чадъри в жегата, сред оризищата. Понякога имахме късмет да пътуваме с велосипеди. Успяхме да стигнем до места, където преди това хората никога не бяха виждали бял човек. Задаваха ни интересни въпроси: „Какво е това на краката ти?“ Те не бяха виждали обувки и ни караха да се събуем, а после питаха за чорапите: „Защо си си сложил това на краката си?“

Сред едно оризище открихме католическа църква, на 350 км от столицата. Там един път в месеца служеше католически свещеник от местен произход. Човекът се зарадва изключително много, когато отидохме. В работата на терен, в оризищата, католиците, православните и протестантите са съюзници – няма противопоставяне, напротив.

Каква е официалната религия там? Има ли християни?
80% от населението са будисти. Много е трудно да се проповядва благата вест на будисти. Защо? Защото будизмът като система налага термини и понятия, много различни от тези на монотеистичните религии. Какво имам предвид? В будизма няма Бог в смисъла, в който ние сме свикнали да говорим. В будизма няма понятие „грях“, няма спасение от греха и от смъртта. Затова е изключително трудно да обясниш на някого там, че човеците носят отговорност пред Създателя за начина, по който живеят, че човек трябва да се покае, че има нужда от спасение. Дори се стига дотам, че влизаш в сблъсък с техните разбирания, проповядваш точно противоположното на техните разбирания и стремежи.

Например, когато кажеш: „Имаш нужда от спасение“, отсреща мило те питат: „Какво е това спасение?“. Отговаряш: „Избавление от греха, от смъртта и наследяване на вечен живот!“ Човекът реагира: „Спри! Не искам повече да чувам за това нещо!“ Защо? Защото в будизма това, което последователите се опитват да постигнат, е самоусъвършенстване и то до такава степен, че да постигнат нирвана, което е равнозначно на това да изчезнат завинаги, да не съществуват, да са свободни от бедите и несгодите на този живот. А ти им проповядваш точно обратното, че те могат да имат вечен живот, да живеят вечно. Разбирате ли къде е конфликтът? Ти си мислиш, че им проповядваш благата вест, а за тях това е най-ужасната вест – да живеят вечно.

В един момент се получава изключително трудна ситуация ти да им обясниш, да им предадеш благата вест по разбираем начин. И точно тук, посред трудностите, особена роля може да играе медицината. Оказва се, че медицината е изключително силен метод и платформа за споделяне на Евангелието. Когато покажеш на хората любов, когато влезеш в тяхното ежедневие, когато се погрижиш за тях, те се отварят към теб и става много по-лесно да приемат истините на Евангелието. Една по една бариерите започват да падат и да разбират понятието за греха и за спасението.

Какво е състоянието на медицината в Мианмар и как помагах­те на хората там?
Медицината им е в катастрофално състояние. Много от лекарите в Мианмар са напуснали страната, за да живеят и работят в чужбина. Инфраструктура за осъществяване на съвременна медицина липсва, с малки изключения. За район с население от 1 милион души има една болница с размерите на средно ДКЦ в България. Достъпът до медицина е изключително ограничен, така че хората ни посрещнаха с отворени обятия. Неслучайно и властите ни пуснаха да влезем там. Затова медицинската мисия беше толкова важна – за да стигнем до места, където никой не беше стигнал преди и да споделяме Евангелието, да се молим за болни, за изцеление. Господ изцеляваше и отговаряше на молитвите на хората.

Организирахме интензивна медицинска работа, която включваше бърз скрининг, за повишено кръвно налягане и нива на кръвната захар. На място успяхме да купим глюкомери, апарати за високо кръвно налягане, дарихме такива на три християнски центъра, за да могат да правят те такива скрининги. Ние също обучавахме хората в църквите как да боравят с глюкомерите, колкото и странно да звучи – те не са медицински лица, но ги научихме, за да го правят сами, когато ние си отидем. След завършването на скринингите, имахме възможност да се молим за нуждите на хората.

Друг начин за достигане на хората беше да организираме обстойни медицински прегледи на пациенти в църквите. За тази цел имахме нужда от сериозна подготовка и от разрешение от властите. С помощта на християни молехме и получавахме разрешение от властите. Разбира се, след като от полицията идваха офицери да се срещнат лично с нас и да ни инспектират какво правим, кои сме.

Организацията, която обикновено създавахме за един такъв ден на прегледи в църква, беше следната: организирахме чакалня и регистратура, която, освен да записва имената на болните, имаше за задача да им раздава евангелски материали – библии на бирмански език, брошури с благовестието. Будистите не са агресивни хора, но са много консервативни и затворени за другите религии. При нас дойдоха да се прегледат будисти, които същевременно получаваха библии и евангелски материали. Когато се качиш в градски автобус, първите две седалки винаги стоят празни и се пазят, ако евентуално се качи будистки монах – на такава почит са там.

И така, пациентът минава през регистратурата, получава всички материали, минава през диагностичния кабинет и му се назначава терапия. После отива в импровизирана аптека, където се раздават безплатни лекарства от квалифицирани лица, обикновено медицински сестри.

Как се достигат хората на такива места, където не са големи възможностите за комуникация? Сигурно сте имали местни хора, които да ви помагат и да ви водят?
Единият от начините беше да се посетят домовете на хората. Отиваш, сядаш с тях, обикновено те представя човек, на когото те имат доверие. Отиваш с екип, който говори местния език. Преглеждахме ги, ако имаха медицински изследвания, даваха ни ги. Предоставяхме им и медикаменти.

И след като си прекарал време с тия хора, преглеждал си ги 1-2 часа, те канят да седнеш на тяхната трапеза. Първо сядат около софра на земята най-почитаните – най-възрастният мъж в семейството, мисионерът, който те води, и лекарят. Другите нямат право да седнат и стоят прави отстрани и чакат да свършим ние да се храним и тогава сядат те. Аз се чувствах много неловко и неудобно в подобна ситуация. Но всъщност в тяхната култура това е израз на голямо уважение.

В разговорите с хората се опитвах­ме да илюстрираме различията в схващанията ни и да поясним Евангелието с примери като този: човек е попаднал в средата на едно голямо блато и се дави. Идва индус и се провиква от брега: „Опитай да плуваш по различен начин – по гръб или пък крол, може би ще достигнеш брега“. Но както и да плува човек, това е блато, не може да излезе. Идва будистът и казва: „Опитай с подскоци, все по-силно и по-силно, оттласни се от дъното, всичко зависи от теб!“ Човекът опитва отново и отново да се измъкне и продължава да се дави. И така, идват представителите на различните религии, които ти дават различни предложения, но нищо не може да измъкне човека от блатото и той потъва. Накрая идва Един, Чието име е Спасител, Той се хвърля в блатото, достига до давещия се и Сам го изважда на брега, ако човекът му позволи. Това е спасението, което Иисус Христос е приготвил за хората.

По този начин им представяхме Евангелието – ти имаш нужда да дойде Някой и да те извади от блатото на злото, където смъртта на човек е гарантирана. И когато им представиш нещата по този начин, те започват да питат: „Кой е Този, Който може да ни извади от блатото?“ Стъпка по стъпка им говориш за нуждата от Спасителя. Това беше едно от ключовите подходи към хората. А семействата там могат да образуват цяла църква. Защото са многодетни и имат по 10-12 деца. И като кажат, че сега ще извикат близките, за да се запознаем, изведнъж стаята се напълва с 20-30 човека – деца, братя, сестри, техни деца, съседи – става една малка църква.

Освен медицински мисии, има ли други мисии в Мианмар?
Друг начин да се достигне до хората е чрез работа с децата. Само едно или две деца от всяко семейство могат да отидат на училище, другите остават вкъщи поради финансови пречки. Остават неграмотни, затъват в бедността и в употребата на наркотици. Християнските мисии  се опитват да осигуряват обучение на повече деца. Финансират и организират занимални за тях, за подготовка на уроците след училище. Също набавят безвъзмездно два ката дрехи, два чифта обувки, раница, учебници на всяко дете и му плащат таксата за занималнята. Така повече деца получават шанс да учат и имат перспектива за живота си.

 

 

Дарение за сайта

Маргарита Друмева

Маргарита Друмева е икономист. Поет, композитор и драматург, автор на музика за театрални спектакли.

Leave a Reply

Your email address will not be published.

Previous Story

БРОЙ 8, 2016: ПРАВОТО НА ГРЕШКА

Next Story

Идете по целия свят

Latest from Blog

Подкаст на списание „Свет“ – Единството на Църквата: Преобразяване в свободата

„Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия, култура и пътешествия представя нов брой на своя подкаст, който е посветен на актуалната тема за единството на Църквата.  По думите на едно дете:

Подкаст на списание „Свет“ – И светлината в мрака свети

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия и култура, е посветен на светлия празник Рождество Христово. За поредна година обаче празникът е помрачен от печални

Подкаст на списание „Свет“ – войната и миротворците в един дехристиянизиран свят

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия и култура, е посветен на войната. Трудна и тежка тема, която няма как да бъде заобиколена, не само

Втора част по темата “Провален човек ли е родителят”: подкаст на списание “Свет”

Във всяко семейство стават грешки и се проявяват страсти, но ако съществува любов, не се получават рани. Митрополит Йеротей Влахос Новият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание

Новият епизод на подкаста на списание „Свет“: Провален човек ли е родителят

Вторият епизод на подкаста на списание „Свет“ – единственото българско онлайн списание за религия, култура и пътешествия, е посветен на родителските изпитания и предизвикателствата в съвременния технологичен свят. Пренаситени от информация, успяваме
Go toTop

Don't Miss

От разбирането за човека зависи вярата или неверието*

В настоящия сборник са включени материали от архива на отец

Подкрепата: достъпното чудо

Скоро научих историята на една жена, която от години се