ПРОТЕСТАНТИЗМЪТ – ПРЕХОД ОТ СЪЗЕРЦАТЕЛНА МИСТИКА КЪМ СОЦИАЛНО ДЕЙСТВИЕ
Идентификационните параметри на религиозната идентичност на протестантизма са зададени от Реформацията[1], чиято историческа значимост се простира не само над европейските, но и над световните обществено-политически събития. Освен че създава и утвърждава нов тип религиозно съзнание, Реформацията задвижва процеси и размества социално-културни пластове, които пренасочват фокуса на човешката мисъл от пасивната функция на отвъдното към актуалните проблеми на съвременността.[2] Тя определя религиозността като субективно състояние на индивида, откъсвайки вътрешното преживяване на вярата от външната показна религиозност. Като отделна сотириологична перспектива в християнството протестантизмът притежава свой специфичен теологичен инстументариум и екзегетика.
Основата на доктрината на протестантската вяра е библейският принцип за действието на Божията благодат чрез лична вяра. Този акцент върху осъзнатата вяра и упование в Бога допринася в голяма степен за кардиналните промени в европейското общество след Реформацията. В протестантската теология човек става спасен, когато положи изцяло вярата си в изкупителната жертва на Иисус Христос и се покае за греховете си. В този момент човек бива новороден от Духа Божий. По този начин става възможно установяването на лична и непосредствена връзка (без посредническата функция на институционалната църква и клира) и между човека и Бога. При това всички тези истини се прилагат към конкретния индивид, който идва при „Исус лично“. Това създава условия за възникването на множество интерпретации на класическата протестантска сотириология и възникването на различни теологични традиции, определящи себе си като протестантски.
Кои са протестантите в България? Може ли да се говори за протестантска общност у нас, въпреки съществуващите идейни различия между отделните деноминации? Има ли тази общност изградена религиозна идентичност, която да я отличава от останалите християнски конфесии (православна и римокатолическа) и пред какви предизвикателства е изправена тя в съвременната постмодерна ситуация?
ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ В БЪЛГАРИЯ
Българската протестантска общност е конгломерат от различни деноминации, деклариращи приемственост с петте основни теологични принципа на протестантизма (Soli Deo gloria, Sola scriptura, Sola gratia, Sola fide и Solus Christus). В основата си протестантската общност у нас е изградена върху евангелската традиция и включва конгрешанска (съборна), методистка, баптистка и петдесятна субтрадиции, които навлизат сред българския народ още през втората половина на ХIХ в. и началото на ХХ в.
Началото на протестантската проповед сред българите съвпада с периода на Второто голямо пробуждане в Америка. Въпреки това мисията сред българите не постига очаквания резултат и мисионерите са разочаровани от факта, че българите не откликват на усилията, насочени към „религиозното възраждане“,[3] а по-скоро са погълнати от идеята за светско образование и национално освобождение.[4]
Протестантизмът, който навлиза сред българите, е евангелизъм, поставящ специален акцент върху духовното преживяване на вярата в Христос, а не нейното доктринално измерение и изработването на теологични формулировки, характерни за класическия протестантизъм. Първите мисионери, повлияни от „обновителните вълни“ в Америка, си поставят за цел религиозно възраждане и реформиране на Православната църква. С течение на времето обаче те се убеждават, че ривайвъл движение сред българите е невъзможно, предвид етнопсихологията на българина, която е формирана векове наред в сляпото подчинение на „авторитетната представителна власт“ (светска и духовна). Така формирането на религиозната идентичност на българската протестантска общност е сложен и дълъг процес, изпълнен с множество вътрешни противоречия, предизвикателства и разочарования.
Характерна особеност на българския евангелизъм, която го отличава от американския е:
• изработването на доктринални формули на вярата във всяка една от четирите деноминации (началото се поставя през 1922 г., когато българският евангелизъм е заплашен от влиянието на либералното богословие);
• организирането и създаването на централни институционални структури, които организират живота, дейността и връзките между отделните църкви в отделната деноминация[5].
БЪЛГАРСКАТА ПРОТЕСТАНТСКА ОБЩНОСТ СЛЕД 1989 Г.
В първите години след демократичните промени се появяваше откъслечна информация за протестантите, която по-скоро имаше за цел да маркира тяхното присъствие в страната ни, без да се ангажира с изследване на процесите в протестантската общност.
Преди да се започне със самия анализ, трябва да се подчертае фактът, че от края на ХIХ век, когато сред българите се сформират първите протестантски събрания, до днес протестантската общност е в постоянен растеж. Така например през 1887 г. протестантите в България са били 1358, през 1893 г. те са вече 2384, през 1900 г. числото на самоопределилите се като протестанти е 4524 души. През 1910 г. – 6335 души, през 1920 г. – 5617 души, а през 1926 г. те са вече 6735. През 1934 г. тази общност нараства до 8371 последователи. При преброяването през 1946 г. не са посочени данни за броя на протестантите в България.
Съгласно справка на Окръжните народни съвети за 1977 г., с която работи Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове, протестантите в България са около 5127 души в 204 населени места,[6] а през 1988 г. числото им се е увеличило почти двойно – 10650 души. Тези данни показват, че въпреки атеистичната идеология на социалистическа България и постоянния административен надзор от страна на държавата върху протестантските деноминации, се наблюдава траен растеж на протестантската общност у нас, което говори за успеваемост на протестантската проповед сред населението. Тази тенденция на растеж се запазва и след 1989 г., като през 1992 г. протестантите в България са 21878 души, през 2001 г. те се увеличават на 42308, а при последното преброяване вече са 64476 души. В контекста на тези данни трябва да се припомни, че след преброяването през 2001 г. някои анализатори прогнозират, че при следващо преброяване протестантите ще се изравнят по численост с католиците. Днес тези прогнози вече са реалност и числото на протестантите е с 15531 души повече от католиците.
Като се вземе предвид всичко това и фактът, че на последното преброяване 1 606 269 души не са отговорили на въпроса за вероизповедание, 272 264 души са отговорили, че не се причисляват към религиозните институции, а 409 898 души не се самоопределят по религиозен признак, то растежът на протестантската общност за последните 10 години е безспорен. Като част от общото население на страната обаче, протестантската общност не надминава 2%.
Една от причините за увеличаване на числото на самоопределящите се като протестанти е активна проповедническа дейност не само на духовните лидери, но и на редовите членове за привличане на повече хора към тази общност с единствената цел – след като повярват да бъдат спасени. Тук е мястото да се спомене, че има и един немалък процент хора от други религиозни общности, които, разочаровани от духовните си лидери, преминават към различни деноминации на протестантската общност, заради нейната социална ангажираност и благотворителни инициативи. Не на последно място трябва да се спомене и фактът, че децата, родени и възпитани в семейства от тази християнска конфесия след 1989 г., също определят принадлежност към нея. Така например при преброяването на населението през 2011 г. във възрастовата граница 0-19 години – 13 899 са протестанти.
Друг съществен фактор за увеличаване броя на протестантите у нас е, че след приемане Закона за вероизповеданията повечето хора от тази общност се чувстват по-свободни да се самоопределят като такива без да се страхуват, че заради това свое деклариране на вяра ще бъдат репресирани от местните административни власти и останалата част от населението.
ДЕНОМИНАЦИОНЕН ПРОФИЛ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ У НАС
В началото на прехода в страната съществуват само 5 протестантски деноминации, а към края на 2013 г. те са вече 103. Анализът на тези данни позволява да се говори не за голямо деноминационно разнообразие, а по-скоро за силна фрагментация на част от основните протестантски деноминации (Божиите църкви, Петдесятните църкви и Баптистките църкви).
Най-динамично развиващите се протестантски деноминации след промените са Петдесятните и Божиите църкви, които са част от евангелската субтрадиция на пентекостализма. Следвайки световните тенденции, при тях се наблюдава и най-интензивният процес на растеж по отношение на вярващи и на религиозни институции. Причините за това са няколко:
• липса на строго йерархична институционалност и свобода в доктринален аспект за учредяване на нови религиозни структури;
• възможност за по-голяма свобода и динамика при извършването на богослуженията (проповядването на Евангелието на майчин език – ромски и турски, съставянето и композирането на духовни химни на тези езици, свободата за индивидуално тълкуване на Св. Писание);
• мащабна благотворителна и мисионерска и прозелитична дейност сред етническите малцинства (най-вече сред ромското) и в социалните институции – домовете за сираци, за възрастни хора и затворите.
Пентекосталната традиция в България се представлява от 80 религиозни институции, включващи Петдесятни, Божии, Апостолски и Реформирано-презвитериански църкви. Най-много са религиозните институции на Божиите църкви.
По брой регистрирани институции след пентекостализма се нарежда баптистката евангелска субтрадиция с 13, следва класическата лутеранска традиция с 4 религиозни институции, методистката с 3 религиозни институции и единствената евангелска деноминация, сред която не се наблюдава процес на фрагментация, е конгрешанската (съборната).
Голяма част от регистрираните религиозни институции от пентекостализма имат добре развити структури с много местни поделения в страната – Съюз на Евангелските Петдесятни църкви (СЕПЦ), Национален алианс „Обединени Божии църкви“ (НА „ОБЦ“), Българска Божия църква, Божия църква в България, Християнска църква „Сион“, Апостолска реформирана църква, Христова евангелска църква „Шалом“ и др. В същото време има религиозни институции, ситуирани в определено населено място без местни поделения в страната. По принцип това са отделили се религиозни общности от трите най-многочислени религиозни институции от тази субтрадиция – СЕПЦ, НА „ОБЦ“ и сформирали нова структура и нова религиозна институция. Такива са около 35 (Църквата в Сливен, Добрата църква в Сливен, Християнска църква „Месия“, Християнска църква „Жетварите“, Евангелска мисия Ес О Ес, Християнски мисионерски център „Даром сте приели, даром давайте“, Евангелска библейска харизматична църква Божии дом, Християнска църква Нова надежда, Българска евангелска църква Божия и др.).
Предвид броя на регистрираните религиозни институции към 31.12.2011 г. се оказва, че 79% от протестантската общност в България е част от световния пентекостализъм.
СОЦИАЛЕН ПРОФИЛ НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ
Според данните от последното преброяване на населението през 2011 г. от всички 64 476 души, самоопределили се като протестанти, 52 278 души живеят в градовете, а останалите 12 198 живеят в селата, което дава основание да се приеме, че преимуществено протестантската общност е градска.[7]
В сравнение с преброяването на населението от 2002 г. по области се забелязва тенденцията, че от всичките 28 области в страната в 25 се наблюдава растеж на числото протестантски деноминации. Областите със спад в членската маса са Благоевград, Монтана и Хасково.
Най-голям процент на увеличение на протестантската общност се наблюдава в столицата, където през 2001 г. като протестанти се самоопределят 3 269 души, а през 2011 г. тази цифра вече е 10 256 души. Втората по растеж протестантска общност е в Пловдив, която в сравнение с 2001 г. се е увеличила с 2 270 души, следвана от протестантската общност в Бургас, която за 10 години е нараснала с 1 543 души. Ако през 2001 г. най-многочислените протестантски общности са преброени в областите Сливен, Монтана и Ямбол, то днес тази религиозна общност бележи най-голям ръст в големите градове София, Пловдив, Бургас и Варна.
Една от причините за увеличаването на протестантската общност в тези градове е вътрешната миграция на населението от по-слабо развитите икономически региони към по-силните. От друга страна причините за отрицателния растеж на тази общност в градовете Благоевград, Монтана и Хасково трябва да се търсят както във вътрешно миграционните процеси, така и в миграцията на това население в чужбина.
От изнесените статистически данни на последното преброяване се вижда, че най-големият относителен дял на лицата, променили местоживеенето си, са тези на заселилите се в областите София – 32.1 %, Варна – 10.8 %, Пловдив – 7.7 % и Бургас 5.5 %.
Като възрастов състав в процентно съотношение протестантската общност се оказа най-младата религиозна общност в страната. Средната възраст на членския й състав е 25-30 год., а най-многочислената възрастова група е 20-39 год. Тази възрастова група е най-многобройна в областите София, Стара Загора, Сливен, Пловдив, Бургас и Кюстендил. Хората над 70 год. в протестантската общност са малко на брой и са най-много в областите Пазарджик, Смолян и Търговище.
При комплексното разглеждане по вероизповедание и етническа група се установява, че през 2011 г. за протестанти са се самоопределили 36 613 българи, 23 289 роми и 2 400 турци. В сравнение с данните от преброяването през 2001 г., когато за протестанти се бяха определили 15 592 българи, 24 651 роми и 2066 турци се вижда, че броят на българите, изповядващи протестантска вяра, се е увеличил повече от два пъти. Лек спад се наблюдава сред ромите, самоопределили се като протестанти, и леко покачване на числото на протестантите сред турската етническа общност.
В социалния състав на протестантската общност по полов признак се наблюдава превес на жените над мъжете. В проценти това отношение изглежда по следния начин: 70 % за жените и 30 % за мъжете. Въпреки това съотношение, 99,5 % от духовните лидери и ключовите административни постове в отделните деноминации са заети от мъже.
Анализирайки социалната група на членовете на протестантската общност, се формира следната картина: 25 % – пенсионери, 40 % – активно трудещи се, 10 % – учащи, 20 % – безработни и 5 % – други.
От активно трудещите се 65% са заети в производството, 20 % са служители и 15 % упражняват свободни професии.
Съгласно етичните принципи на християнството, в протестантската общност у нас на брака се гледа като на богоустановен институт, затова над 90 % от тях живеят в брак. Децата от брака се приемат като Божие благословение и средно статистически по-голямата част от семействата имат между 2 и 3 деца. Обратната перспектива на брака е разводът и на него се гледа отрицателно. По тази причина разводите сред тях са значително малко. Средногодишната величина на разводите при тях е между 3 и 5 в отделните деноминации. По този повод трябва да се има предвид, че посочените данни важат за семейства, в които и мъжът, и жената са вярващи.
ДУХОВНИЯТ ЛИДЕР В ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ
Съвременното състояние на духовното лидерство в протестантската общност у нас е многоаспектен въпрос, касаещ броя на духовните лидери, социалния им профил, образователния им ценз и семейния им статус.
Интересен факт е, че от 103-мата религиозни лидери, представляващи регистрираните религиозни институции, съставляващи българската протестантска общност, 29 са чужденци. Преобладават граждани на САЩ, които са 18, след тях са гражданите от Южна Корея, които са 7, по един от Гърция и Кипър, и по двама от Германия и Швеция.
Освен тях, за периода 2008-2011 г. в България са влезли като мисионери, проповедници и пастори 327 души, като от тях само 19 са пребивавали краткосрочно във връзка с конференции, семинари, евангелизации или други инициативи. Към края на 2011 г. в България има около 300 души от различни националности в различните протестантски деноминации. Преобладават мисионерите и проповедниците от САЩ и Южна Корея, но има и от ЮАР, Австралия, Сърбия, Канада, Мексико, Китай, Узбекистан, Нигерия, Великобритания, Перу, Казахстан, Турция и Иран. Най-много американски мисионери и проповедници има в религиозните институции от баптистката евангелска субтрадиция – 36 души; от своя страна, корейците доминират в реформираните презвитериански деноминации, а в „Евангелската мисия SOS“ като мисионери и проповедници работят 20 швейцарски граждани.
Присъствието на всички тези мисионери неминуемо оказва известно влияние върху процесите на формиране на комплицирана религиозна идентичност на протестантската общност. Тези мисионери са проводници на един „експортен“ евангелизъм или нови теологични концепции, които придават съвсем различен облик на протестантизма в България.
По-голямата част от българските духовни лидери на отделните протестантски деноминации са във възрастовия диапазон 30-45 год. (70 %). Най-голям процент от пасторите до 45 год. са в Петдесетните и Божиите църкви.
По отношение броя на духовните лидери трябва да се спомене, че не съществува прецизна статистика в това отношение, което е причина и за липсата на точна цифра за броя на духовните лидери. За тази цел ще се използва базата данни на самите деноминации.
Общият брой на религиозните лидери в протестантската общност е около 2 250 души. Посочените данни са условни, тъй като са променлива във времето величина, която зависи от интензивността на протичащите динамични процеси в отделните религиозни институции в протестантската общност.
Относно образователния ценз на духовните лидери, около 90 души от тях притежават научно-образователната степен „доктор“, като 30 не са в областта на теологията. С висше образование (бакалавърска и магистърска степен) са около 800, със средно образование са всички останали, с изключение на някои лидери от малцинствата (около 240 души с основно образование), повече от които в момента продължават образованието си.
Семейният статус на 85 % от духовните лидери е „женен“; неженените са около 15 %, а относно разведените пастор Николай Неделчев споделя, че няма разведени, които да продължават да са в служение, с изключение на няколко пастори, за които се знае и има процес на дисциплиниране.[8]
Голяма част от духовните лидери и ключовите постове в отделните деноминации са заети от мъже. Въпреки това, за разлика от римокатолическата и православната традиция, макар и малка част от духовните лидери са жени.
Една част от духовните лидери в протестантската общност у нас не получава възнаграждение за църковното си служение, а доходите им са от други дейности, като професионална реализация или работа по социални проекти. Другата част получават възнаграждение за служението си.
БЪДЕЩЕТО НА ПРОТЕСТАНТСКАТА ОБЩНОСТ В БЪЛГАРИЯ
Като цяло на този етап се очертава следният социален профил на протестантска общност в България: хетерогенна религиозна общност с ярко изразена деноминационна фрагментарност, чиито членски състав е с преобладаваща средна възраст между 23-40 год. и в преобладаващата си част живее в градовете. Жените са със значителен превес над мъжете, а образователният ценз на членската маса може да бъде определен като средно образован. Характеризира се с траен и постоянен растеж и се отличава със своята социална ангажираност. Тя е единствената християнска конфесия, която за последните 100 години е увеличила над 10 пъти членския си състав. Въпреки това както всяка религиозна общност, така и протестантската, е изправена пред проблемите и предизвикателствата на съвременното общество. Едно от тях е трайната тенденция на фрагментиране на общността, чиято последица е регистрирането на съвсем малки групи като религиозни институции.
Факт е, че консерватизмът на протестантската общност от края на ХIХ и първата половина на ХХ в. по отношение на доктриналните постулати и духовните опитности все още е запазен в част от традиционните съборни и методистки църкви. Но те са едни от най-малочислените протестантски деноминации и не са определящи за цялостния религиозен облик на протестантската общност. Петдесятните и Божиите църкви, които представляват 80 % от цялата общност, са сред най-динамично развиващите се и бързорастящи религиозни групи в страната, с най-младия числен състав. Предвид либерализма и засилената през последните 10 години фрагментация в тях, те стават и най-големите проводниците на нови теологични концепции и духовни опитности. Една от причината за това е, че деноминациите от пентекосталната традиция се разрастват главно сред бедните и маргинализирани групи от населението, което има склонността да акцентира единствено на духовни опитности и преживявания. Една от основните причини за това е слабата религиозна култура и незадоволителните богословски познания в тези слоеве от населението.
Освен това теологични концепции като „Power evangelism“ (Евангелизъм на силата) „Благословението от Торонто“, „Евангелие на просперитета“, „Новото лидерство“, „Реконструкционизма“, „Only Jesus“ (Само Иисус) са само част от модерната проблематичност на религиозната идентичност на българския протестантизъм. Разпространението на същите може да се превърне в причина за бъдещи промени в религиозната идентичност, чиито параметри ще се задават не от доктринални формулировки, а от духовни опитности. Това от своя страна ще очертае рамките на три категории деномиции – консервативни, либерални и неолиберални.
Очертаването на тези граници може да зареди с напрежение отношенията между тях, защото консервативните ще продължават да се фокусират изцяло върху доктрината и традицията, което ще запази тенденцията за намаляване на числеността им, либералните ще акцентират върху църковния растеж чрез духовните опитности, без да отдават особено значение на доктрината, а неолибералните ще продължат да търсят нови начини за обновяване и прагматизиране на връзката с Бога отвъд доктриналните дефиниции и „суперуспешните“ програми за служение. Вследствие на това ще се увеличат и изострят диспропорциите между тях. Все повече ще расте броят на либералните и неолибералните деноминации за сметка на консервативните.
По отношение на духовното лидерство все повече ще се засилват личните амбиции на голяма част от потенциалните духовни водачи за лидерство и власт. Изхождайки от съвременната визия на някои протестантски деноминации за лидерството като „влияние“, в следващите години ще се подложи на сериозен дебат въпросът за духовното лидерство и водачество. Стремежът към власт и чувството за незаменимост сред повечето днешни лидери може да се превърне в една от водещите причини за бъдещата криза в духовното ръководство.
Като цяло протестантската общност в България се намира в сложна ситуация, предвид процесите на фрагментация и предизвикателства като етническите църкви, новите теологични концепции и не на последно място „unchurched“ вярващите. Причините за това са:
• липсата на единна доктринална рамка, изградена на основните теологични принципи на протестантизма и характерните белези на евангелизма;
• липсата на консенсус между отделните деноминации по фундаментални въпроси на теологията;
• необоснован акцент върху духовните опитности и практики, съобразно неограничената свобода по отношение тълкуването на Св. Писание;
• динамика и засилен процес на фрагментация;
• дефицит на сериозни теологични разработки от български протестантски теолози по основни доктринални въпроси и богослужебни практики.
Предвид сложната ситуация, в която се намира българската протестантска общност, трябва да се отправи призив към духовните лидери на отделните деноминации за консенсус по фундаментални теологични въпроси, в противен случай тя рискува да задълбочи хаоса, което ще доведе до:
• маргинализирането й в религиозния живот на страната;
• игнорирането й от участие при разрешаването на обществено значими проблеми в областта на религията и биоетичните проблеми на нашето съвремие.
[1] По-подробно за Реформацията виж. Michalski S. The Reformation and the visual arts: the Protestant image question in Western and Eastern Europe. Taylor & Francis e-Library, 2003., Chadwick, O. The Early Reformation on the Continent. London, 2001., Кристен О. Реформы Лютера, Кальвина и протестантизм. М., 2005.
[2] Срв. Генов, Р. Реформацията, секуларизацията и националнообразуващите процеси в Европа през ХVI в. В: – Реформацията. История и съвременни измерения. С., 2007, с. 2007, с. 11.
[3] Срв. Хол, У. Пуританите на Балканите. С., 2008, с. 43.
[4] Пак там.
[5] През 1908 г. е учреден и Съюзът на евангелските баптистки църкви. Освен това през 1909 г. се учредява институционалната структура на Обединени евангелски църкви, в която влизат конгрешанските, методистките и баптистките църкви. Целта на новата структура е осъществяването на институционално единство, представителство и сътрудничество на протестантската общност в България. През 1932 г. в състава на ОЕЦ влиза и Съюзът на евангелските петдесятни църкви (за първи път в света петдесятна деноминация влиза в структурите на евангелските алианси).
[6] Съгласно справката за 1977 г., членовете на Петдесятната църква в България са: регистрирани 3077 души в 38 населени места и нерегистрирани 310 в 20 населени места. Конгрешанската църква е имала регистрирани 735 човека в 17 населени места и нерегистрирани 113 човека в 17 населени места. След Конгрешанската църква по брой се нарежда Баптистката църква, в която са членували 586 човека в 15 населени места (регистрирани) и 100 човека нерегистрирани в едно населено място. Следващата по големина е Методистката църква, която е имала регистрирани 313 човека в 7 населени места и нерегистрирани 19 души в едно населено място. Тинчевистите са били около 230 човека в 6 населени места и всички са били нерегистрирани. Съгласно справка на Комитета по въпросите на БПЦ и религиозните култове от 1988 г. членовете на Петдесятната църква вече са 6000, като най-многочислените общности са в Бургас, Ямбол, Димитровград и София. Евангелската съборна (конгрешанска) църква има 2600 човека като най-големите общности са в Пловдив, София, Самоков, Пазарджик и Хасково. Методистката църква в онези години е имала 1100 човека числен състав, като най-много е била разпространена в Шумен, Плевен, Ботевград и София. Баптистката църква е имала 950 души членове, като най-многочислените й църкви са били в Лом, Варна, Русе, София и Михайловград (дн. Монтана).
[7] Срв. Статистическите данни от Преброяване 2011 г. на Националния статистически институт. URL: http://censusresults.nsi.bg/Census/
[8] Пастор Николай Неделчев е председател на Обединените евангелски църкви в България.
