Човек със строго лице и строги одежди, изглежда, сякаш знае накъде води пътят, по който върви. Не би се отклонил от него. Не би се повлиял от модите на ХIX век, които стремглаво окупират вътрешния живот на българина и появяващите се изпод четката и боите художествени творби под влияние на процесите в Западна Европа. Това е, което му е завещано от бащата, и точно тази традиция усъвършенства докрай. Такъв е Димитър Зограф (1796-1860), когото специалистите наричат „един от главните стълбове на българската иконопис през ХIX век“, макар за него да се знае малко и днес да е поставен в сянката на по-малкия си брат – Захарий Зограф. Интересно е да се промъкнем в техните противоречия и да видим как от един корен израстват два клона, обърнати в различни посоки.
През XVIII век възрожденската стихия обзема българите в Османската империя. Разширява се кръгозорът, мнозина българи заминават да учат в чужбина. По българските земи се развива Тревненската художествена школа, чиито първи произведения датират от самото начало на века (1704 г.) и потвърждават наличието на възрожденски прояви още преди Паисиевата история. Цели родове и фамилии се обучават в зографското изкуство. От това време са останали над 100 имена на зографи само от една тревненска фамилия. Сред тях работят дори жени. На иконите са изобразени красиви лица, богати дрехи, цветя; дърворезбата се развива едновременно с иконописта и от бита влиза в църквата. Тревненски иконостаси, двери, тронове и аналои се появяват в северна Добруджа и Румъния. По тях има елементи от растения, животни, чудовища, митологизирани образи. Тревненски зографи рисуват стенописите на много църкви в цялата Османска империя.
В последните десетилетия на XVIII в. се формират Дебърската резбарска школа, Банската и Самоковската художествени школи. Народното изкуство прелива в църковното, като едни и същи майстори творят и за бита на българина, и за духовните му нужди.
Основател на Самоковската художествена школа е Христо Димитров, бащата на Димитър Зограф и Захари Зограф. Роден е в средата на XVIII век в с. Доспей, поради което по-късно е познат като Доспевски. Тази фамилия носят и неговите внуци. Като малък Христо учи иконопис в Света гора при вуйчовците си – монаха Паисий и Лаврентий, игумен на Хилендарския манастир. През 1770 г., заедно с единия си чичо, заминава за Австрия и там продължава обучението си. От това пътуване е останала голяма сбирка гравюри на западни майстори като Албрехт Дюрер, Рембранд, Гвидо Рени, Жан Кало и др., които по-късно стават достояние и на неговите синове. След завръщането си Христо Зограф работи в Света гора (1797 г. – стенописи и икони в наоса на параклиса „Свети Димитър“ в Зографския манастир на Атон, в Македония, Софийско, Пазарджик и Самоков, където основава школа.
Собственият му стил се отдалечава от традицията на късновизантийската иконопис и поставя началото на българската възрожденска живопис. Негови икони се намират в Митрополитската църква в Самоков, което разбираме от сведения за получени пари в църковните кондики срещу името „Христо Даскало“, а иконата там „Христос Вседържител“ (1797) е негово дарение „от руфет дюлгерски“. В параклиса „Архангелски събор“ се намира негова богато украсена с барокови орнаменти и цветя икона, типична за неговия стил и стилистиката на Самоковската школа. Други негови подписани творби са иконата на св. Николай в църквата „Св. Георги“ в с. Голямо Белово (1808), в Пловдив и в Щипската църква „Св. Богородица“: „В лето 1810 Христо рукою из Самоков“. Цикъл икони на Христо Димитров се пазят в с. Ново село, Щипско. През 1793 г. той рисува иконата „Христос Велики Архиерей“ за софийската църква „Свети Никола Стари“, унищожена при бомбардировките над София през 1944 г. Негови икони, рисувани от 1795 до 1818 г., са открити в Пловдив, Асеновград, Враца, Благоевград, Баткунския манастир, Костенец, Пазарджик и др.
Христо Димитров изработва стенописи и икони в параклиса „Св. Йоан Богослов“ в жилищните постройки на Рилския манастир в югоизточното крило, в непрекъсната конкуренция и противопоставяне между Банската и Самоковската школи. Рисува цикъл от житието на св. Лука, включително уникалната сцена „Свети Лука рисува Богородица от натура“, както и старозаветни сцени, чудесата на Христос, заобиколен от знаците на зодиака и ангелската йерархия, израз на неговото виждане за структурата на Вселената, движена от Христос. Там присъстват още нравоучителни сцени – „Страшният съд“, „Чисто и нечисто изповедание“, „Архангел Михаил изважда душата на богатия“, „Водене при врачка“, които стават много популярни през Възраждането. Сцени от Богородичния цикъл са изобразени в църквата „Въведение Богородично“ на син фон, със звезди, а образите са разположени в медальони. Стенописите в църквата близо до гроба на св. Иван Рилски са с раздвижени пейзажи, а образите са от класически тип. Стенописите в старата Хрельова църква, датиращи от 1794 г., са свалени и съхранявани в манастирския музей. Пак там майстор Христо рисува стенописи и икони от иконостаса на Гробищната църква „Въведение Богородично“ (1795 г.), в постницата „Св. Лука“ (1795 г.) и в църквата „Покров Богородичен“ (1809).
През 1796 г. се ражда първият син на Христо Димитров – Димитър, който израства в бащината работилница. Синът явно често е съпровождал баща си по църкви и манастири, понеже са документирани същите връзки с ктитори и архитекти в по-сетнешно време. Когато Христо Димитров умира през 1819 г., 23-годишният Димитър е вече завършен майстор, който поема управлението на иконописното ателие. Под неговите грижи попада по-малкият му брат – Захарий, който тогава е само на 9 години, и става негов ученик. През 1830-31 г. двамата братя работят заедно почти като равни – по-големият получава четири дяла, а по-малкият – три, от сумата, за която са се спазарили.
От брака на Димитър Зограф с Християния (1822), дъщеря на видния самоковски търговец на добитък чорбаджи Косто, се раждат седем деца, повечето от които стават иконописци и художници. Единственият портрет на Димитър Зограф е нарисуван от сина му Зафир, познат по-късно с името Станислав Доспевски. Счита се, че портретът е нарисуван след смъртта му. Когато Зафир заявява желанието си да получи академично образование в Русия, бащата се противопоставя. Можем само да предполагаме кои са причините за това негово убеждение – може би различията между академизма и светското изкуство, от една страна, и от друга – иконописната традиция, чиято чистота Димитър Зограф предано ще отстоява до края на живота си. Все пак, Християния се намесва и Зафир завършва Имперската художествена академия в Санкт Петербург.
До 1832 г. Димитър и брат му Захарий работят заедно, след което двамата се разделят. Три години по-късно Захарий Зограф се установява в Пловдив. От този период започва активната 18-годишна кореспонденция между младежа и духовния му наставник Неофит Рилски, чийто портрет е първият кавалетен портрет в творчеството му. След 10-годишно отсъствие Захарий Зограф се завръща в Самоков и се жени за Катерина. Вероятно тогава рисува с акварел портрета на „кокона Катерина“. От четиримата им синове само един наследява художническия занаят на баща си. Пак от този период са емблематичните му ком
позиции „Притча за богатия и бедния Лазар“ и „Смъртта на богаташа“ в Бачковския манастир, наситени със забележителни женски образи.
Особено отношение има Захарий Зограф към Християния. През 1844 г. той рисува един от най-забележителните си портрети – този на братовата си съпруга. Захарий е твърде свободомислещ, артистичен и емоционален, в противовес на строгата фигура на Димитър. Изобразяването на светски женски портрет през 40-те години на XIX век е революционен акт за Българското възраждане, както казва Бисера Йосифова, зам.-директор на Националната художествена галерия. Захарий израства в тяхното семейство и вероятно в нейно лице се смесва образът на майката и жената, „стопляла студената атмосфера в дома на Димитър Зограф“, и добре разбирала буйния нрав на девера си. Захарий я рисува в разцвета на женската й сила, с „колбаш“ на главата, какъвто са носели богатите жени в това време, с пищни нанизи от златни пендари и гердани от ситен маргарит. Християния Зографска наистина е била способна да привлича внимание с изключителната си достолепост и самочувствие, одухотворено лице, разкошно облечена според модата на времето и с осъзнатата си красота. Какво е ставало в сърцето на Захарий, дали любовта му е била греховна, както твърдят съвременните писатели, впечатлени от тази история и от забележителния й портрет, не знаем…
Димитър Зограф и още няколко представители на Самоковската школа участват в изписването на централната църква в Рилския манастир, задача, която някои определят като „най-голямата на века и най-представителен паметник на Възраждането“. За да се запълни огромното пространство със стенописи в съзвучие с православната иконография, е изработен единен тематичен план. Работата на Димитър Зограф трябва да започне от стенописите на неговия баща в костницата и постницата на Рилския манастир. Използват се по-скоро непопулярни библейски теми, с фолклорни елементи и нравоучителни сцени, в които присъстват дяволи и врачове. Негово дело са изографисаните странични параклиси и част от параклисите в жилищните крила, в другата част работят зографите на Банската школа. В рисунките се вплитат образи на ктитори, с блестяща форма, ярки цветове, игра с линията и изобилие на детайли.
В цялото си творчество Димитър Зограф остава верен на православната икона. По правило не подписва своите творби. Според Асен Василев това се дължи на характера и ценностната система на майстор Димитър:
„Бил напълно скромен и сдържан човек, без желание за прослава, без да намира за необходимо дори да се подписва на своите икони, докато Захарий Зограф почти навсякъде е оставял надписи и подписи за своята работа, а в някои случаи е рисувал и портрета си по църковните стени. Разбиранията на Димитър Хр. Зограф да не изтъква личността и името си особено много затрудняват изследвачите на неговото изкуство.“
В началото на 50-те години на XIX в., когато Зафир заминава за Санкт Петербург, към Димитър Зограф, Иван Образописов и Димитър Молеров е отправена покана да изпишат външния и вътрешен притвор в главния храм на Великата лавра „Св. Атанасий“ в Света гора – най-престижната поръчка за времето си. Предвидено е българските художници да работят там най-малко три години. За Атон обаче заминава Захарий Зограф като пълномощник, който да преговаря за заплащането и да направи оглед. Обаче се случва друго: той остава в Атон за 17 месеца и за една година сам успява да изпише външния притвор на храма във Великата лавра. Поръчват му да нарисува още много икони за атонските манастири и се връща в Самоков доста богат. Но поръчката към тримата зографи за стенописите във вътрешния притвор на главния храм във Великата Ларва е отменена и дадена на други. Захарий получава писмо от атонския си приятел Дионисий Лафотис през 1853 г., в което му съобщава, че при тях работят други художници и „…друга работа засега нямаме. Ако Вашата честност беше докарала от началото и брат Ви, за да направи той лицата (образите), би добил голямо уважение и много манастири щяха да го повикат, но сега се колебая и грешката стана от твоя страна.“
Захарий Зограф е имал огромно самочувствие като художник. Навсякъде оставя образа си в стенописите на Бачковския, Троянския и Преображенския манастир, наред със светците. Запазени са негови писма до Неофит Рилски и „сметководните“ му тефтери, от които се добива впечатлението, че е знаел цената си и е умеел да се пазари с ктиторите за заплащането. Вероятно това е причината да изпратят него в Атон като посредник. Купува къщи, дюкяни, имоти, но активно участва и в българските просвещенски процеси. В едно от писмата си до Неофит Рилски пише така:
„…носим български глави (тикви) и едни сме гъркомани, а други туркомани и трудно се намира у някого любородно сърце. Развращението царува и завистта!…“
В стенописите на Бачковския манастир Захарий Зограф рисува пловдивските фанариоти в пламъците на огнената геена в сцената на „Страшния съд“. Нарича ги „ненаучени българи, които пропадат в невежеството и простотата, от която се гнусят всички народи европейски…“. И казва, че чака „да се обърне на чорбаджията сърцето, за да познае нещастието българско…“.
Захарий създава впечатляващо количество огромни стенописни ансамбли в най-големите български манастири, но изследователите му твърдят, че те са повърхностни, изрисувани с отлична техника, амбициозно бързо, но без вдъхновение. Епископ Порфирий Успенски, големият познавач на православното изкуство, твърди дори, че стенописите му в лаврата „оскърбяват окото и естетическия вкус“. По-ласкави са мненията за иконите му, но всъщност и те отстъпват пред силата и майсторството на братовата и бащината му иконопис.
Много е писано и мислено върху двете противоположни стихии в българското изкуство – христоцентричното от една страна, чийто пример е Димитър Зограф, чието творчество е вид богослужение, вдъхновено от Светия Дух и служи за Божия прослава; и егоцентричното светско изкуство, където в центъра творецът поставя сам себе си и всичко върши за своя прослава. В тази втора група мнозина поставят Захарий Зограф, чието име те считат като синоним на „христоотстъпничество“, „проправил пътя към залеза на иконата и нейната смърт“ след Освобождението, и негодуват, че именно той е обявен за емблема на българските иконописци. Това противопоставяне прераства в тотално отричане на „вечномъртвия академизъм“ и цяла плеяда български художници, свързани с него. Като всяка крайна позиция, тази също започва да звучи зловещо, без мъдростта на поклонника, който оставя везните за съд пред Божия престол.
През 1853 г. в Самоков пламва епидемия от тиф. Християния се разболява. Хекиминът (лекарят) забранява посещения при нея. Въпреки това Захарий отива, за да се сбогува, и я целува. Християния умира, месец след нея издъхва и Захарий. Близките му плащат 70 гроша за „опростителна книга“, т.е. индулгенция, за да спасят душата му, преди да го погребат.
Малко преди да издъхне, Захарий признава пред йеромонаха, който отива да го изповяда:
„В детинската своя любов си казвах сред лято: ако тя поиска сняг, ще се изкача нагоре в планината, под върха Мусала ще стигна и в шепите си сняг ще й донеса. И посред зима си казвах: ако тя ми поиска теменуги, ще избягам, ще ида в долна земя, там, където настъпва вече пролетта, и с китка теменуги ще се върна при нея, за да узнае колко много я обичам. Повярвай ми, отче – още чувам звънливия смях на невръстната Християния, защото после… после, отче, тя никога вече не се засмя.“
На 9 октомври 1860 г., неделя, Димитър Зограф отива на църква и присъства на литургията. Връща се вкъщи и поръчва да му направят кафе. Когато се връщат, за да му го поднесат, разбират, че майстор Димитър е починал.
