От Редакцията
На 29 и 30 март, които тази година се паднаха по средата на светата Четиридесетница, сцената на Народния театър „Иван Вазов” изложи тематично представление: „Последното изкушение”, по известния роман на Никос Казандзакис, премиера.
Автор на постановката е младата режисьорка Веселка Кунчева, съвсем скоро получила наградата Икар за 2017 год. за индивидуално постижение в кукленото изкуство.
Романът “Последното изкушение” е тема, около която много се шуми в годините. Точило за перото на много автори с интелектуални търсения в областта на християнството и вдъхновение за художествени опити. Знае се (и донякъде спомага за този интерес) острата реакция на църквата срещу романа, доказала вярното наблюдение на специалистите по психология на тълпата, че лоша реклама няма. Романът е филмиран от Мартин Скорсезе, а филмът е номиниран за Оскар. Авторът на романа пък е номиниран за Нобелова награда за литература. Не я получава.
„Вътре в мен — прастари човешки и предчовешки тъмни сили на Лукавия; вътре в мен — прастари човешки и предчовешки светли сили на Бога; а душата ми беше арената, където тези две войски се срещаха и сблъскваха. Голямо терзание; обичах тялото си и не исках да загине; обичах душата си и не исках да пропадне; мъчех се да помиря тези две противоположни космогонни сили, да осъзнаят, че не са врагове, а съратници, и да се радват, да се радвам и аз заедно с тях, на хармонията…» – пише Казандзакис в предисловието към романа. А после решава да разкаже собствената си неразрешеност през образа на Богочовека. Защото, разсъждава още той в предисловието, «всеки човек е богочовек“.
Според Веселка Кунчева “Последното изкушение на Христос” представя “сблъсъка на Иисус с Бога”. Борбата между плътта и духа. Тя казва за представлението, че дълго е узрявало в душата й. Според нея темата на автора е опасението, че духът започва да изчезва. Затова и той се концентрира върху сблъсъка на неверието в хората с нуждата да вярваме.
Има ли значение в какво да вярваме? Предлагаме ви разсъждението на гръцкия митрополит Йеротей Влахос по темата за това изкушение.
Когато бях студент се говореше много за Казандзакис и неговите книги, които се разпространяваха навсякъде и се четяха от младите. Тъй като слушах много за него и за перипетиите в неговия живот, исках да имам лично мнение. Затова започнах да чета съчиненията му внимателно и, доколкото беше възможно, без предразсъдъци.
Първата книга, която избрах да прочета, беше „Божият бедняк”, която беше по-близка до християнските възгледи. Установих, че той описваше по чудесен начин събитията, имаше наистина превъзходен литературен талант, излагаше своите възгледи по красив начин, със силни думи и най-вече с финес в изразите. Разбрах обаче, че до голяма степен описваше едно монашество, чуждо на православното предание. Той никога не успя да разбера православното монашество и затова представяше монашеството в западни рамки, тъй като на Запад то се е развило като опит Църквата да бъде спасена. Напротив, в Православната църква монахът се подвизава той самият да се спаси, а не да спаси Църквата.
Представянето на монаха като противник на човешкото знание, като агресивен спрямо обществото и образованието, емоционалната екзалтация, пътуването до емоционалното преживяване на Кръста, без да завършва във Възкресението, непознатото за Православието отъждествяване на раните на Христос с телесните рани на човека, показват едно чуждо за Православието състояние. Всъщност, те са чужд елемент в нашето предание.
Франциск Асизки стигнал до (болестното) преживяване на Кръста на Христос, докато св. Серафим Саровски достигнал опита от Възкресението, изразен в неговия поздрав „Христос воскресе, радост моя!”.
Втората книга, която прочетох от Казандзакис, беше „Христос отново разпнат”. В тази книга се виждаше ясно социалистическото възприятие на писателя. Тук няма да излагам моите възгледи за книгата и идеите, които се съдържат в нея. Ще се задоволя само с представянето на няколко мои впечатления от нейния прочит.
Първо, видях един архаичен литературен стил. Казандзакис употребява красиви изрази, сложни изречения, докато съвременната литература се задоволява да представя на образа с малко, оскъдни и прости думи. Второ, Казандзакис се отличава с патологичен хедонизъм в описанието на различни любовни сцени, типични и нетипични. Съвременната психология може да анализира това. Трето, Казандзакис всъщност е пуритан и изразител на типичния за Запада дух.
От една страна той прекомерно възхвалява о. Фотий, употребявайки много изразителни украсителни епитети, от друга страна сваля о. Григорий до „преизподнята” на ада. Той дели хората на добри и лоши съобразно своите чувства. Това е изразител на едно западно и най-вече пуританско възприятие, както о. Филотей Фарос много хубаво описва, което се различава много от аналогичните описания на Пападиамантис (Александрос Пападиамантис, гръцки писател – Бел. ред.), който представя и греховете на клириците, както и на всички човеци, но отношението му е с любов и уважение, очаквайки последния съд от Бога. Пападиамантис не дели хората на добри и лоши с някакви моралистични критерии, а вижда тяхната изменчивост както към злото, така и към доброто; и най-вече оставя Бога да ги съди.
Прочетох и други книги на Казандзакис. Но това, което особено ме впечатли, беше водената от него кореспонденция с един свещеник, който служил в Америка – о. Емануил Папастефану. Направиха ми огромно впечатление писмата на Казандзакис, защото са много изразителни. В тази кореспонденция той излага мислите са за книгите, които пишел по това време, иска мнението на Папастефану и въобще си проличава неговият характер и начин на мислене. В едно свое писмо Казандзакис пише на о. Емануил: „Пиши ми редовно големи писма. Ако се забавя малко, не се притеснявай. Задавен съм от тревога. Твоят глас, от другия край на океана, ме спасява”. Той го моли да му изпрати неговите мисли, неговата „теогония”, за да я включи в своята книга „Пир”. Наред с другите неща му пише: „Затова най-горещо те моля, напиши ми колкото се може по-подробно твоята тео-гония, така ще ми помогнеш много да вложа в устата ти точно думите, които ти подхождат”.
Докато пишел своята „аскетика”, той поддържал редовна кореспонденция с отец Емануил Папастефану, който, както изглежда, се вдъхновявал от същите разбирания. От Берлин, където се намирал по онова време (1922-1923 г.), Казандзакис му изпратил писмо, което започва със следните думи: „Започнах, брате Папастефану, една нова книга, пълна мистерия. Salvatores Dei”. Което ще рече „спасители на Бога”. В писмата му откриваме цялото съдържание на неговата „аскетика” и централните й моменти. На едно място пише по характерен начин: „Моят бог е пълен с кал, кръв, похоти и драми. Той не е чистият, неопетнен, всемогъщ, премъдър, справедлив, преблаг. Не е светлина. С борба, с усилие превръща нощта в своята вътрешност и я превръща в светлина. Той се изкачва, задъхвайки се, по нанагорнището на добродетелта. Вика за помощ. Не ме спасява. Ние го спасяваме. Salvatores Dei! Какво ще рече, че го спасяваме? Спасяваме чрез нашето ефимерно глинено съществуване вечното дихание, пресъществяваме плътта, въздуха, водата и ги превръщаме в дух”.
Между другото съветва: „трябва и без друго да основем Църкви на различни места”.
В тази кореспонденция се вижда агонията на Казандзакис в опити да създаде един негов бог. Казандзакис реално е преминал през различни етапи в своя живот. Това се вижда много ясно в едно от неговите последни писма, което написал на 25.04.1954 г. Наред с другите неща, той пише:
„Трите големи богословски етапа, през които минах, са:
1. Боже мой, Ти ще ме спасиш;
2. Боже мой, аз ще Те спася;
3. Заедно ще си съдействаме, заедно ще се спасим, Боже мой”.
Само в такива рамки трябва да разглеждаме цялостното творчество на Казандзакис. Точно така го видях, четейки неговите текстове преди много години. Споделих всичко това, защото го свързвам непосредствено с неговата книга „Последното изкушение”.
Трябва да призная, че се опитах да прочета и тази книга, за която се говореше много. Наистина, започнах да чета първите почти 100 страници, но не можах да продължа. Тя беше написана с такава злоба, изкривяваше толкова много нещата, че въпреки моето желание да я прочета докрай, от любопитство, като обективен читател, не можах. Просто се задоволих с това да прочета откъслечно няколко страници. С прочитането на първите страници и откъслечният прочит на отделни части от книгата, тъй като съвестта ми протестираше да я прочета цялата, разбрах смисъла и „хулите” в тази книга.
По-късно, през 1988 г. книгата „Последното изкушение” се превъплъти във филм, чийто режисьор бе Мартин Скорсезе и се прожектираше по кината в Атина. Тогава се говореше много за филма. Имаше и реакция от страна на Църквата и на различни християни. По онова време от Светия Синод ме помолиха да изложа моите възгледи в писмен вид. Тук помествам целия текст във вида, в който го написах тогава.
Излъчването на филма, свързан с псевдо-проблема за „последното изкушение” на Христос показва, че (това) не е първото и последното изкушение на Христос и на Църквата. С други думи, показва, че противопоставянето срещу Христос нито започва сега, нито ще приключи. Свети Симеон Богоприимец пророкувал: „Тоя лежи за падане и ставане на мнозина в Израиля и за предмет на противоречия” (Лук. 2:34).
В действителност това не е изкушение за Христос, защото излъчването на филма не може да Му навреди, както някой не може да навреди на слънцето, ако се усъмни в него. Това е истинско изкушение за самия човек. От друга страна, всяка христологична тема се отнася и простира към човека и затова е антропологичен и сотириологичен проблем.
Чрез този филм, както и чрез други, които имат сходно съдържание, хората проектират своето собствено болно аз и го дефинират по негативен начин.
Ако всяко движение на мисълта и всяко действие на волята пренасят в околния свят и разкриват скрити послания от вътрешния свят, това много повече важи за филма „Последното изкушение”. И ако всяко враждебно движение срещу Бога има значителни последици за живота на човека, същото става и с враждебното движение срещу Христос, тъй като Той е истинен Бог.
Следователно, ние не чувстваме толкова нужда да защитим Христос, Когото естествено изповядваме, а най-вече да защитим самия човек. Защото всяко принизяване на Христос има разтърсващи последици за спасението на човека и въобще за самия човек. При това Самият Христос предал Себе Си на смърт без да се противопостави, нито молил, нито оставил учениците Си да Го защитят или да се противопоставят. На св. апостол Петър, който се опитал да Го защити, казва известното: „тури ножа си в ножницата” (Йоан 18:11). Той се предал „в ръце на човеци грешници”, но това предаване в действителност означава живот за човека. Той прославил Себе Си, но прославил и човеците.
Животът на Христос е отвъд смъртта, в действителност е преодоляване на смъртта, както и на самия биологичен живот. При това закланият Агнец от Откровението, Който е Самият Христос, накрая побеждава звяра от Откровението. Следователно, съществува гонение, което е слава, както съществува и смърт, която е Възкресение. Затова псевдо-проблемът с „последното изкушение” на Христос в действителност е реален проблем на самия човек.
Превод: Константин Константинов
