„Черната игла“ е история, която ни показва какво означава да запазиш вярата си, дори когато вече нищо не е останало на твоя страна. Конфликтът с останалия свят на всяко ниво – роднини, съседи, колеги, е само началото на премеждията, които лавинообразно завличат надолу отец Петър и го поставят в безизходица. Какъв е изходът и не е ли той повече въпрос на избор, отколкото на възможности? Дебютът в пълнометражното кино на младия режисьор Иван Маринович е пропит с балкански дух и притежава всички достойнства на добре премислен и направен филм. „Черната игла“ беше показана ексклузивно в България в рамките на 21-ия Международен София филм фест. Какво стои зад 93-минутната лента ни разказа самият Иван Маринович:
Иван Маринович е роден през 1984 г. в Котор, Черна гора. Докато учи в Италия, започва да прави експериментални видеа, които в крайна сметка го насочват към киното. Записва се в международната програма на Филмовата академия в Прага (FAMU) и там завършва магистратура по режисура през 2011 г. Започва да преподава на студенти в различни уъркшопи, а в наши дни е гостуващ лектор. Снима няколко късометражни и експериментални филма, сред които е документалният „Обичай морето, стой на брега“. „Черната игла“ е първият му пълнометражен филм.
Една от основните теми във филма е свързана с вярата и суеверието. Какво те провокира да я включиш в сюжета?
Дойде ми естествено, предвид факта, че героят ми е православен свещеник. Винаги съм се чудел дали е дразнещо за свещеник да вижда толкова много суеверни практики, примесени с религията. Мнозинството смесва двете, и границите не са ясни. Затова поставих моя главен герой така, че да бъде много стриктен в това отношение и да се противопоставя винаги когато види суеверие. Но в реалността много свещеници не биха го направили.
До каква степен черногорците са вярващи и суеверни?
Значителна част от хората в страната ми са традиционалисти, така че уважават религиите си и практикуват определени ритуали за по-големите празници или семейни тържества. Но повече е въпрос на обичаи, отколкото на това да си вярващ в истинския смисъл на думата.
Нямам усещането, че много от християнската догматика е разбрана, макар хората да се самоопределят като християни, но те все пак мразят съседите си и другите нации. И нямам предвид само черногорците, а всички бивши югославски държави. В същото време ние сме доста суеверни, но това не е нещо специално – мисля, че всеки е такъв до някаква степен.
Комбинирането на вяра и суеверие балкански патент ли е, някакъв регионален абсурдизъм, или си го забелязвал и на други места?
Когато веднъж се научиш да го разпознаваш, можеш да го видиш навсякъде. Наскоро гостувах с филма на фестивала в Санта Барбара и първото нещо, което виждаш като излезеш от един от салоните, е „Мадам Росинка – гадателство“. И ако се разходиш по Венис Бийч в Лос Анджелис, ще го видиш на всеки ъгъл.
Умберто Еко веднъж беше казал, че когато хората не вярват в Бог, те вярват във всичко. Така че не е само балканска черта, въпреки че ние можем да бъдем доста своеобразни понякога – нашите суеверия могат да бъдат цветущи и диви.
Много хора биха казали, че история с главен герой свещеник не е популярно и печелившо. Срещал ли си някакви предразсъдъци или неразбиране към историята или главния герой?
Бих казал, че е срещу течението, ако погледнем тенденциите в европейското кино. Затова и не е история, която лесно намира финансиране. Европейските институции предпочитат истории, които намират за политически или авангардни, и по много начини подобни възгледи могат да бъдат не само повърхностни, но и недостоверни към реалността на живота в балканските държави. Натъквал съм се със сигурност на такива хора. Но съм попадал и на страхотни хора, които са ми помагали по пътя и които напълно са разбирали за какво съм говорил.
Напоследък имаше няколко филма, в които централни фигури са свещеници. Един от тях, който харесвам, е „Сянка на облак“ – румънски късометражен филм на Раду Жуде. Мисля, че може да има повече такива филми в бъдеще – заради духа на времето, в което живеем.
Високофункционалните идеологии са изгубени, толкова много екзистенциални и етични въпроси се повдигат и никой не дава отговори, нито дори и Църквата. Така че свещенослужитеите могат да станат по-интересни за киното, защото ние ще продължим да се опитваме да се справяме с невероятно количество безнадеждност, която присъства в света днес. И винаги е интересно да има свещеник по средата на такава обстановка.
Ти самият вярващ ли си? Как личните възгледи за религията влияят на работата ти?
Кръстен съм, ако това отговаря на въпроса. Православието е част от моята идентичност, като се има предвид, че съм израснал с тези ценности и цялото ми семейство е религиозно. Но изобщо не съм догматичен. Прекарах много години учейки и живеейки в чужбина, заобиколен от други религии и култури, които също са ми повлияли, така че гледните ми точки са разширени. Станах по-малко консервативен относно религиите и ми беше интересно да изследвам и уча за всички тях.
Колкото повече научаваш за различни науки, история, антропология и философия, толкова повече се дистанцираш от доктрините. Освен това политиката на нашата Църква понякога е меко казано смущаваща. Смешно е в днешно време да се противопоставяш на някои теории, които учените са доказали преди много време. Папа Франциск полага усилия да внесе гъвкавост в християнството. За жалост, не виждам подобни усилия от страна на Православната църква, поради което тя губи връзка с новите поколения и тази връзка може да се окаже невъзвратима във все по-ускоряващата се среда на XXI в. с всички технологични предимства, които бързо изскачат на пътя ни. Също така е иронично да гледаме свещеници и епископи да използват технологиите, докато се опитват да противоречат на тази еволюция. Забавно е за мен да наблюдавам как те не съзнават това несъответствие, предвид факта, че точно това, срещу което застават, е в техните ръце под формата на смартфони, таблети и т. н.
Относно моята работа – всичките ми лични страхове и съмнения са качества, които придадох на отец Петър в сюжета. Той е моят глас и алтер его всеки ден.
Има и комедия, и драма във филма. Беше ли предварително заложена да е повече смешна или тъжна историята, и как се справи с трудността да я направиш автентична?
Беше планирана да бъде и двете още от самото начало, въпреки че първите ръкописи на сценария бяха по-мрачни и цинични. По някакъв начин, докато израствах, филмът стана по-малко циничен, но повече ироничен и по-оптимистичен. Така че сега го виждам като комбинация между тъмното и светлото едновременно, което някак го прави автентичен. Автентичността идва и от предаността ми към мястото, което вдъхнови историята. Доколкото можах, се опитах да я направя достоверна.
Как младите хора от Черна Гора и Чехия, където си учил, възприемат филма?
Засега получих само позитивна обратна връзка. Черногорците като цяло реагират доста емоционално на филма, по много начини той е пречистващ за местната публика. В Чехия хората могат да разпознаят собствените си кинотрадиции в моя филм, защото съм повлиян от чешката нова вълна.
Момичетата също проявяват склонност да се влюбват в красивия изтерзан свещеник.
Каза, че си имал трудности в намирането на финансиране и един вид си разчитал на чудеса. Кой беше най-трудният момент, когато получи помощ отвън, за да завършиш филма?
Най-трудните моменти са когато трябва да се обадиш на екипа си и да им кажеш, че трябва да отложиш снимките, понеже няма пари. Всяко отлагане означава още половин година чакане. И това наистина подкопава вярата на хората, че филмът изобщо ще се случи. Трябваше да отлагам два пъти. Беше съкрушително.
От друга страна, имаше дни на снимачната площадка, когато наистина усещахме, че природата ни помага, някои моменти бяха като чудо. Така че всички битки си заслужават, ако не за друго – поне за да се изживеят тези невероятни моменти.
Общувал ли си със свещеник, докато си писал сценария, и имаш ли обратна връзка от свещеници какво мислят за филма?
Имам братовчед свещеник, който много ми помогна, тъй като главният ми актьор трябваше да научи много – от пеене до ритуали. Така че той беше неговият личен инструктор за тези неща. Консултирах се и с областния викарий, който ни помогна за разрешенията за снимки. Той прочете сценария и ме помоли да променя няколко детайла, които сметна за нереалистични или неподходящи. Бяха съвсем дребни неща, които промених с удоволствие, понеже не представляваше компромис за сцените, историята или героите.
Бях притеснен за реакциите; филмът ми не е имал за цел да бъде политически спрямо Църквата. Исках просто да съм честен с изобразяването. Така че в историята имаме викарий Юстин, който е много почтен, отец Ранко, който е абсурдно корумпиран, и отец Петър някъде по средата на всичко това, опитващ се да се примири с факта, че животът му не се е стекъл, както е планирал. Но той е моралният център на историята и е човек във всички измерения, добри и лоши. Надявах се свещениците да го разберат. И повечето го разбраха.
Реакциите бяха предимно позитивни. Притеснявах се, че монасите ще сметнат филма за прекалено провокативен, заради хумора и всичко, но в края на краищата се оказаха само мои предразсъдъци, тъй като те наистина харесаха филма. Напълно разбраха темата и общата картинка и нямаха нищо против детайлите, които бяха смешни или подривни.
Историята на отец Петър е показателна за конфликта между човека, изправен срещу всички останали, и силата на вярата му. Какви са твоите вярвания и надежди?
Бих спорил дали историята ни показва, че трябва да приемаме хората около нас, дори това приемане да се усеща като поражение. Да приемаш хората такива, каквито са, е благороден и позитивен жест, но примирението с нашия манталитет, който често може да бъде разрушителен, и приемането, че е невъзможно да го промениш, е поражение за Петър. Така че за мен това е сладко-горчива история, която би трябвало да поставя някои въпроси.
Личните ми вярвания се изменят с възрастта. По природа съм доста скептичен, така че склонен да поставям нещата под съмнение и не бягам от избора на битки с религията ми от време на време. Мисля, че е добре за ума да го прави, иначе в същото време християнството винаги и неразривно ще бъде моята религия.
Мисля, че има страна от религията, която е изключена от природата, поради нейната антропоцентричност. Вярвам, че е по-вероятно да откриеш Бога, ако си свързан с природата и ако гледаш навътре в себе си, а не навън. В същото време не бива да забравяш да взимаш живота си в ръце.
Какъв е следващият ти проект и има ли нещо сходно с „Черната игла“?
Имам различни надежди и желания. Има една история, която се занимава с религията и посредничеството в Средновековието, която бих искал да направя, но се страхувам, че няма да мога да събера необходимия бюджет. Други идеи, които имам, са в същата посока на „Черната игла“, така че отново ще бъде изследване на сложни характери, които се изправят пред непреодолими систематични проблеми в нашата психика.
