ПЛАМЕН БЕЙКОВ завършва Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“, София, където пее в хора на момчетата. Прощалният концерт на хора се осъществява в криптата на катедралния храм „Св. Александър Невски” с изпълнения на църковни песнопения. По инициатива на Пенка Касабова през 1990-91 г. специализира в Българската Академия за изкуство и култура в Рим под педагогическото ръководство на знаменития български бас Борис Христов. Завършва Кралския колеж за музика в Лондон, специалност оперно пеене. С вокална формация „Юлангело” записва и изпълнява в цял свят византийски и български църковни песнопения. От 2007 г. е солист на Държавната опера – Русе. По негова идея и ръководство в Русенската опера се провеждат редица образователни концерти и инициативи.
Г-н Бейков, Вие сте един от последните ученици на бележития български бас Борис Христов. Разкажете ни за времето, в което сте били заедно.
Имах честта да специализирам в Българската академия за изкуство и култура в Рим при Борис Христов от късната есен на 1990 г. до средата на април 1991 г. Бяхме четирима човека със стипендии от Министерството на културата, но накрая останахме само двама – аз и драматичното сопрано Мариана Цветкова. Бяхме изправени пред изпитанието да бъдем там в най-тежката зима за България, когато на власт беше злополучното правителство на Андрей Луканов. Ние трябваше да работим по стройна програма и с друг вокален педагог, освен с Борис Христов, но стипендиите ни бяха преустановени, нямаше средства и той се ангажира да работи изключително само с нас. Въпреки че вече беше на възраст и след прекаран инсулт (макар и възстановил се) прояви уникална работоспособност и хъс да работи с нас. Ние бяхме начинаещи певци, особено аз, без музикално образование. И така, няколко месеца живяхме заедно в Академията под един покрив. Той също живееше там, виждахме се всеки ден, дори когато почивахме и слушахме музика, бяхме почти непрекъснато с него.
Едно такова съвместно съжителство предполага, че сте имали време да разговаряте не само за музика. Вероятно ви е разказвал за младежките си години и за всички неволи, които е преживял?
Често ме питат във връзка с неговите неволи, дали е бил разочарован от България. Искам категорично да подчертая, че въпреки страданието, Борис Христов имаше изключителна висота на духа! Личности като него колкото са извисени, толкова са и скромни. Борис Христов никога не си позволяваше да се оплаква, да говори срещу някого и да показва разочарование. Не обичаше да изпада в спомени, случвало се е, разбира се, но предпочиташе в свободните минути да слушаме заедно музика и да говорим за нея. Никога не е изпадал в характерното за възрастните хора потъване в спомена. Въпреки немощта на болестта и тежестта на годините, той продължаваше да живее заради нас, с мисъл за онова, което предстои. Имаше изключително твърд, силен характер, безкомпромисен, и в същото време беше милостив учител, който никога не пропускаше нашите грешки и с търпение ги изправяше. Ако забележеше някаква малка немарливост у нас, изригваше като вулкан в справедлив гняв. Но никога не сме се чувствали оскърбени или обидени, с което ни даваше пример за поведение.
Как разговаряхте за музиката? По какъв начин Борис Христов я изразяваше с думи?
Много обичаше „Матеус пасион” например и слушахме това произведение заедно. Също и „Немски реквием” от Брамс. Общо взето слушахме мълчаливо, но в моменти на затрогване той се просълзяваше и преживяваше музиката дълбоко. Беше изключително емоционален човек и тази чувствителност явно не е била плод на възрастта – неговите биографи са установили, че от най-ранни години той лесно се е разплаквал. Много бързо можеше да замени веселото с гневното настроение, ако се случи нещо особено…
Веднъж слушахме дори нова българска музика, на композитора Ценко Минкин. С отношението си, спокойствието и съсредоточаването, с което слушахме музиката, той някак си ни даваше пример за това как е необходимо да отделяме специално време за това, а не да слушаме така, между другото.
Имаше ли Борис Христов любимо произведение, музика, с която да подрежда вътрешния си свят?
През тези месеци, в които бях там, мисля, че Борис Христов подреждаше вътрешния си свят по особен начин, слушайки музиката на различни произведения. В един момент слушаше „Матеус пасион”, в друг случай – концерти за пиано и оркестър от Рахманинов. Но определено изтъкваше като любими негови произведения песните на Мусоргски. Тогава при него научих „Песни и танци на смъртта” – цикъл от четири доста обширни песни, и един цикъл от шест песни „Без слънце”, който е по-вглъбен, по-философски и задълбочен. Някои от тях са много кратки, като миниатюри. Казваше ми: „Тези песни са хляб за душата – пей ги винаги, когато можеш”. Той смяташе, че пеенето на песни е много полезно за оперния певец, и във философско-емоционално и във вокално-технично отношение.
Борис Христов е юрист по образование. Изборът на посока и житейски път вероятно не е бил лесен. Разказвал ли ви е за това как е взел окончателно решение да следва артистичната си кариера?
Има такъв момент, в който той преживява творческо колебание и разочарование и се отказва от пеенето, след което си подава документи с намерение да прави докторантура по право. Госпожица Пенка Касабова, сестрата на Гео Милев, е човекът, който го връща в пеенето. Като научава за неговите намерения, тя се качва на влака и отива при него в Италия, когато той все още е специализирал (1943 г.) Успява да го убеди, че Борис Христов трябва да следва артистичния си път. Още няколко опита прави тя по-късно да замине за Италия, но е връщана от летището –
ако преди 9 септември не е могла да пътува извън граница, понеже е сестра на Гео Милев, по същите причини и след това не е могла да пътува. Изобщо, ужасно драматична история.
Самият Борис Христов в определен период също не е можел свободно да пътува. Отказвано му е да се върне в България, както и да получи виза за Америка.
Това се дължи на неговия голям инат да не се откаже веднага от българското поданство. Защото до 50-те години той продължава да живее със стария си паспорт на Царство България, въпреки че България вече е Народна република. Това много е спъвало неговите пътувания. Но никога открито не е говорил срещу властта тогава в България; понякога се чувстваше ирония, сарказъм, но никога с чувството на обиден, оплакващ се. Дори да е било така, го е преглъщал и е споделял вероятно с най-близките си хора, но не и с нас.
Около година Борис Христов е пребивавал в Залцбург. За този период се знае малко. Разказвал ли ви е за това?
Борис Христов действително има един период на обучение в Моцартеума. Попада в лагер за деца и младежи от славянски произход, въпреки че не е бил в юношеска възраст. Но така се случва и няколко месеца живее в такъв лагер до самия край на войната през 1945 г. Това е един интересен период, за който няма много сведения и той никога не е говорил пред мен за него. Само веднъж, когато учих една песен от Рахманинов – „Проходить все” („Всичко отминава”), той ми каза, че тази песен му е била любима, докато е бил в лагера в Австрия. Стиховете казват, че всичко отминава… По време на пребиваването си в Австрия учи немски език, още в България той е говорил френски, в Италия научава италиански, знае и руски език. На всички тези езици той по-късно ще пее, като много държеше на правилното произношение.
Казвате, че е бил безкомпромисен. Какво имате предвид?
Искам да илюстрирам неговата безкомпромисност с един случай, когато най-сетне попада в дългомечтаната и бленувана Русия, с възможност да играе в Болшой театър, в „Борис Годунов”. На генералната репетиция изведнъж го известяват, че диригентът Генадий Рождественски, тогава млад диригент, няма да дирижира, понеже се е разболял и по здравословни причини сменят диригента. Борис Христов отговаря, че има две възможности: едната е да се отложи спектакъла, за да има отново няколко дни за репетиции с новия диригент, а другата е да намерят друг изпълнител на негово място. И е безкомпромисен в това решение. Те отказват да променят датата и още на следващия ден той си отива. Има една интересна снимка пред Болшой театър – не се чете никакво съжаление в погледа му, по-скоро победоносна сила. Споделял е, че нарочно е бил поставен пред това изпитание. Защото само 2-3 месеца по-късно на друга сцена в Западна Европа той се среща с Генадий Рождественски и загрижено го пита за здравето му. Рождественски отговаря учуден: „Защо? Нищо ми няма, здрав съм”. „А защо тогава не дирижирахте?” „Така ми наредиха”…
Има нещо общо с историята в Скопие…
Именно, аналогична история. Там отказва да участва в новонаписана опера за „македонския” цар Самуил… Тези случки показват какво трябва да имаме предвид, когато говорим за неговата сила и безкомпромисност, не само по отношение на немарливостта, но и когато става въпрос за човешкото достойнство.
А когато работеше с вас, върху кое поставяше акцент? Кое според него беше най-важното?
Мисля, че за Борис Христов най-важното нещо беше отношението към текста. Когато вярата е в душата на човека, тя го отвежда до Любовта и до Словото. Затова нашият учител бе толкова грижовен да ни напътства да бъдем внимателни към Словото. Аз бях най-млад от всички, все още без музикално образование, имах технически недостигнати и ненаучени неща, и когато имахме занимания с техниката на пеенето или изучавахме нови произведения, изключително силно внимание обръщаше на текста. Сякаш словото за него беше основата на всичко. Борис Христов защитаваше идеята, че композиторът започва да пише своята песен или опера въз основата на поетичния текст и либретото, музикалните идеи са породени от поетичния текст и са неговата „одежда”, но сърцевината остава словото. Затова държеше, когато пеем на чужди езици, да превеждаме текста и да знаем абсолютно точно за какво става дума. Изключително много държеше да повтаряме многократно текста и казваше: „Думите трябва да влязат в кръвта ви и когато ги изричате, трябва да изглеждат като ваши”. Казваше също, че текстът е преди всичко рецитация, като с това разбиране ни припомняше изконните традиции на античния театър. Също изостряше вниманието ни върху определени думи, фрази или изречения, които ние трябва много ясно да изразим с перфектна дикция. По този начин събуди моята чувствителност към изразяване на поезията и словото чрез музиката и гласа – това е важното, а не да се наслаждавам на собственото си пеене. Работата върху текста и неговото обличане в музиката беше най-важната посока, по която Борис Христов ни водеше. Това определяше и интерпретацията на произведението – оперна ария или песен.
Така се осъществява един своеобразен диалог с автори, които са живели в друго време. Как мислите, нашето съвремие изисква ли нов начин на интерпретиране на словото, написано примерно преди един век?
Независимо кога е написана поезията, тя е облечена в музика в определено време. Например съвсем наскоро изпаднах в следното творческо изпитание – трябваше да изпея песни от „Сюита” на Шостакович, написани в края на живота му, но върху сонетите на Микеланджело. Т.е. поезията е ренесансова, а музиката е авангардна, модерна. Но съм абсолютно убеден, като последовател на моя учител Борис Христов, че най-важното нещо е текстът. Дори по-добре да кажем – словото, защото то дава заряда на музиката със своите ударения и емоционален заряд. Независимо дали музиката ще бъде модерна, или ще бъде от класическия период, винаги разчитането на музикалните фрази започва от намирането на логиката, ударенията, пулса, ритъма на словото. Рядко съм срещал тази идея и Борис Христов насочи моето мислене в тази посока. Той ме насочи към следващия педагог – българската пианистка Ирина Щиглич, тя работеше по същия начин. Но те двамата са имали творческо сътрудничество, записвали са песни от руския композитор Александър Гречанинов и мислят по един и същи начин.
Живели сте заедно с Борис Христов, със сигурност сте общували и с неговата съпруга – г-жа Франка…
Много съм благодарен и на неговата съпруга, г-жа Франка де Рензис, която пък се натовари със задачата да изшлайфа нашето произношение на италиански език. С нея четяхме текстовете на италиански и тя часове наред слушаше как четем и работеше по произношението ни. Друг е въпросът, че в тази тежка зима, която прекарахме там, отпусна лични средства и плати на човек, който да ни готви обяд и вечеря. Така че аз съм видял само добрини от тяхното семейство. Имахме възможността и свободата да влизаме в неговата библиотека, да разглеждаме книги, ноти, да копираме, да учим…
Библиотеката на Борис Христов. Лично за мен това е изключително интересна тема.
Сега съжалявам, че не съм прекарвал повече време там. В нея Борис Христов десетилетия е събирал произведения от българската литература, много студии от най-различни епохи, свързани с техниката на пеене. Имаше много ноти естествено, симфонични партитури, които той, естествено, не е изпълнявал, но когато е слушал произведенията, е имал желание да ги проследява. Имаше също партитури на оперни произведения, които е изпълнявал. Видно е, че върху някои от тях е работил, други просто си ги е купувал и съхранявал. Той имаше една специфична особеност – пишеше задължително на стария правопис.
Борис Христов беше колекционер на музика и музикални издания. Той запали интереса ми към композитора Александър Гречанинов, който също е преживял емиграцията, напуснал Русия след Революцията, живял в Европа, след това дълго време пребивава в САЩ. Той е известен църковен композитор, има много литургични произведения. Борис Христов е събирал негови песни една по една от различни издания и издателства, публикувани в листовки от различни държави. Освен това той имаше голям интерес към българската песен. В биографичната книга за него от неговата приятелка Пенка Касабова „Любов и талант”, тя разказва за това как той още в края на неговото обучение, в разгара на войната през 1943 г. º заръчва да му изпраща непрестанно български песни. В библиотеката му има много творби, изпратени лично от български композитори с посвещения. За съжаление вероятно не е успял да намери добър финансов ресурс, за да направи записи. Но открих в някои бележки, че част от тези песни са били записвани във Франция. Поне два такива записа се намират в златния фонд на БНР. Убеден съм, че със сигурност има и още записи, които не са известни на българските изследователи. Може би са направени, но не са издадени.
Става въпрос само за произведения на български композитори или и за фолклорни песни?
Някои от тях са авторски, а други са български народни песни, аранжирани от български композитори за пиано. Бащата на Борис Христов също е събирал български народни песни…
Родът на Борис Христов произхожда от Македония. Семейството се преселва в Кюстендил, където неговият баща завършва гимназия с много високо ниво на обучение на френски език. Поради това той успява да замине за Франция и завършва там френска литература. По традиция на българите от онези години той се завръща в България и става учител. Първоначалното му разпределение е в Пловдив и именно затова Борис Христов се ражда в Пловдив. Баща му се казва Кирил Христов Совичанов, бил е много добър народен певец и дълги години е бил псалт в църквата „Св. Неделя” в София. За него разказват, че докато бил учител в едно село в Южна България, научил, че в съседното село има много добър певец, който знаел някаква страхотно интересна народна песен. През една люта зима се качил на кон, отишъл в съседното село и намерил човека. Слушал песента многократно, научил я и я записал, след което се върнал обратно във виелицата.
Убеден съм, че основата, която има Борис Христов, е много сериозна – като любов към пеенето, и като любов към народната песен. Знае се, че неговият брат – Николай Христов, е пеел също. В биографиите се споменава, че в техния двор е имало беседка, където са се събирали младежи, пеели са и са свирили. Пеенето е тяхна семейна традиция. В техния дом непрестанно се е пеело. Затова и той, заедно с по-големия си брат Николай още от гимназиалните години пеят в известния по това време хор „Гусла”. Пеенето в този хор подклажда в младото сърце на бъдещия певец огъня на патриотизма, който гореше до сетния му ден.
А дядо му – Христо Совичанов, когото наричат Псалта, е бил псалт в българска църква в Македония. Борис Христов е израснал в духа на вярата и християнските ценности. По какъв начин изразяваше той своята вяра?
Недостижимата сила на неговото величие в изкуството се дължи на силната му вяра. В нея той бе смирен и непоказен. Така постигна непостижимото – да бъде смирен и скромен във величието си. Бидейки под неговия покрив в Рим, знам, че Борис Христов беше дълбоко вярващ човек. Дори ще употребя думата „вярващ”, а не „религиозен” съвсем уместно, защото нямаше никаква показност в това. Оставям настрана това, което се вижда в дома на един вярващ човек – в неговата спалня имаше икони, иконостас, кандило и т.н. Но най-дълбоко можем да почувстваме вярата на прославения български певец в неговите изпълнения на църковни песнопения. Със силата и висотата на мъдрия, благородния и несмущаван от силите на злото християнски дух, той не говореше за миналото, не носеше в сърцето си злоба и чувство за мъст. Той надмогна огорченията. Така постигна всеопрощението, което му отвори светлите двери на вечността. Вероятно основата на неговата вяра е баща му и това, че той е бил църковен певец. Като студент Борис Христов е пеел и в хора на катедралния храм „Св. Александър Невски”. Именно това отваря пътя му към пеенето: на Богоявление църковият хор на храма е поканен в Двореца и освен църковните песнопения, те изпяват една патриотична песен – за цар Крум, която е за соло бас (солистът бил Борис Христов) с акомпанимент на хора. Цар Борис III е бил впечатлен от качествата на солиста и му отпуска стипендия да учи в Италия.
Вие знаете ли тази песен?
Никога не съм я чувал, но когато бях в началото на тази година в Академията в Рим, където сега е Българският културен институт в Италия, можах отново да разгледам библиотеката и се натъкнах на ръкописа на тази песен. Тя ще бъде отново изпълнена в България за пръв път след толкова години в концертните изяви на формация „Юлангело”. Това е народна песен. Бащата на Борис Христов я е пеел в малко по-различен вариант и това е регистрирано от Николай Кауфман през 1961 г., когато той записва от него около 300 народни песни. Аранжирана е от тогавашния диригент на църковния хор – Александър Попконстантинов.
Да се върнем към църковните песнопения. Вие също изпълнявате църковни песни.
Записал съм в моите дневници как един ден съм решил да му покажа какви църковни песнопения знам. Говорим само за монодии. Имах една тетрадка (все още я имам) с църковни песнопения, които съм записал от църковни дейци и свещеници. Той ги хареса много и ме насърчи да продължавам да ги пея. Това оформи и моята разностранност, защото въпреки че съм действащ оперен певец – солист съм на Русенската опера, аз продължавам да пея църковни песнопения, по-специално монодии, с формация „Юлангело”. Като едновременно с това продължавам да разучавам още нови песни, включително и от български съвременни композитори.
Кое е онова, което най-много Ви впечатляваше у Борис Христов?
Борис Христов ме научи да бъда отговорен към таланта, който ми е даден, да правя всичко, което е по силите ми, за да се грижа за таланта си и да дарявам на света покрай мен онова, което може да създаде красота. Научи ме да бъда търпелив. Най-важното нещо, което сме споделяли и с Мариана Цветкова, е непримиримостта и тоталната, крайна безкомпромисност към леността, безхаберието, незаинтересоваността.
За последен път го видях един месец преди да почине през 1993 година. Най-много ме впечатляваше това как може един човек с такъв интелект и чувствителност, осъзнаващ своето творческо и професионално величие, да издържи стоически и да понася болестта и старостта. Не беше загубил нито капка от достойнството, с което живееше, от силата на духа си и неуморната енергия, която го караше да работи постоянно. Не беше загубил нищо от осанката, чара, поведението си. Много малко хора съм виждал как във величието на своето битие са толкова смирени и толкова скромни. Това беше уникален житейски пример, който и до ден днешен ме кара да не забравям, че съм обикновено човешко създание и трябва да се уповавам на Бога, да живея в сянката на Бога. Защото той правеше точно това до последния си дъх.