Струва ми се, че учителите не забелязаха как интернет завинаги „погреба” „закритите” уроци. Те продължават да крещят „малоумници” и „тъпаци”, без да обръщат внимание, че някой отдавна е натиснал бутона „запис” на супермодерния си смартфон. Как се живее под лупа и „на запис”?
Преподавателката Татяна Краснова Разсъждава.
Всеки ден в мрежата се появява поне по едно видео, заснето тайно с мобилен телефон в класна стая или аудитория. Виждаме още един учител, свикнал да бъде господар в това малко затворено пространство, където той, благодарение на статуса си е „господин за един час“, или на „два по четиридесет и пет“, ако говорим за ВУЗ. Теоретично, той е дошъл да сподели, а те са дошли да узнаят. Но само теоретично.
Учителят е убеден, че зад него стоят опитът и образованието. А зад тях? В техните ръце е машинка с размери на кутия цигари, която знае повече от хиляди учители. Или от хиляди от тях. А най-точно – от хиляди от всички нас.
Накратко – тази машинка знае всичко.
Средновековни кодекси, чертежи на самолети, карти на света и съзвездията, всички стихотворения и песни, всички формули и теореми са в джоба на тези, които седят пред нас в класните стаи и аудитории. Тази машинка не е изобретена от тях, те не са изобретили и интернет, не са събрали цялата тази информация. Но те са онова младо поколение, което само с един пръст може да извади от мрежата всичко, което някога е попаднало в нея и което му е нужно тук и сега.
Не се самозалъгвайте, че все още в мрежата не може да се намери всичко. Съвсем скоро децата ни ще могат да намерят онова, което ние сме позабравили или объркали, ще проверяват на момента цитатите ни и всички отговори на всяка една задача.
Вие… Точно сега е времето да спрем с това „вие“ и да го заменим с „ние“… Защото само за един миг смисълът на нашето стоене пред дъската и зад катедрата се измени и авторитетът, с който ние бяхме свикнали да си служим като с показалка, се изплъзна от ръцете ни. Вече никой не затаява дъх в наше присъствие само защото сме по-възрастни и знаем повече. Защото днес ние вече не знаем повече.
Днес, благодарение на интернет, ние имаме прекрасната възможност да покажем на тези дечица колко струват нашите знания и как те са ни помогнали да се променим към по-добро.
Но въпреки всичко ние продължаваме да се държим по старому…
–Тъпаци, кои сте вие, за да имате собствено мнение, не смейте да спорите с мен, млъкнете! – продължаваме да крещим от хилядите клипове, качени във всевъзможни социални мрежи.
Последното нещо, което искаме, е да се прославим. Ние просто не се съобразяваме, че вече няма „закрити“ уроци. Всичко, което изпускаме в класните стаи, в аудиториите, било поради слабост и умора, било поради неумение да намерим общ език с младите и нахалните, се разнася по света с многомилионно ехо.
Такава е спецификата на общуване в интернет, където сме попаднали, искаме или не искаме, правим ли разлика между модем и таблет, или не. Вече не ни питат. Светът просто се промени, като също не ни поиска разрешение да го направи.
Искате ли да знаете какво промени интернет в сферата на човешкото общуване? НИЩИЧКО.
Като рупор, който сме сложили пред устата си, той промени силата на звука, но не и същността на думите ни.
Вие, както и аз, не станахме нито по-внимателни, нито по-умни след като получихме аудитории на среден социалистически вестник, вместо няколкото близки роднини, спорещи в кухнята.
Вашият събеседник, който обижда и сквернослови в коментарите си, не го прави защото псевдонимът скрива името му, а снимката на котенце – физиономията му, а защото просто е лош човек. Повярвайте ми, няма друга причина. Може би при лична среща с вас би замълчал, ако сте високи и силни. Но при среща с мен, не би го направил, възможно е дори да отнеса и няколко шамара, никой не знае.
Внезапно ние се преселихме в стъклен дом със стени – лупи, особено колегите учители и преподаватели. Доближихме се прекалено близо до тях – младите и непознатите, до тези, които умеят да местят тези лупи уверено, че даже леко присмехулно.
Отново възниква въпросът – какво да правим…
Да избягаме от този „открит” урок? Да признаем поражението си? Или все пак да се опитаме да ги научим на онова, което го няма в мрежата, а може да се предаде само от човек на човека?
Нека се опитаме да ги научим как да обичат. Как да тъгуват. Как да поставят пръстите си върху клавишите на пианото. Как да могат да чуят ударите на сърцето на онзи, който боледува. Как да утешат този, който се страхува. Как да подкрепят падналия и как да му помогнат да се изправи.
Как да четат стихове. Как да плачат над вашите любими книги. Как да ги направят свои любими книги.
Нека не се опитваме да „напълним съда“, а да „запалим факел“. Впрочем, Уикипедия ми напомня, че тези думи не са измислени от мен, а са казани от „някой си” Плутарх и то твърде отдавна.
Това вече е трудна наука. Тук професори няма. Съдейки по света, който построихме, всички сме тройкаджии и със сигурност нямаме право да наричаме своите деца тъпаци. Това, което тези деца поднасят към лицата ни, не е изчадие адово, а огледало, госпожи и господа, колеги мои.
Единствено и само огледало.
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
Източник: Pravmir.ru
