Фотографска фамилия Карастоянови

Фотографията днес се е превърнала в неотменна част от нашия живот. Всеки човек в наши дни може да запечата миг от живота около себе си и да го сподели веднага с целия свят, без значение дали ще снима с мобилен телефон, или с фотоапарат, рожба на последната дума на техниката. Според споделено мнение от един български фотограф в социалните мрежи, всяка година се публикуват два пъти повече снимки в интернет в сравнение с фотографиите, направени до този момент от близо два века насам. Едва ли можем да проверим тази статистика, но тенденцията е ясна – днес всеки може да се почувства фотограф, само с едно натискане на „спусъка“ да произведе изображение и да го направи достояние на всички хора в най-голямата открита „галерия“ на света – интернет. Цифровите фотоапарати днес дават възможност да се снима без мяра, винаги и навсякъде, а снимащите рядко си задават въпроса как се е стигнало дотук и какво е било по времето, когато да направиш снимка е било нещо много специално. Ежедневно минаваме покрай портретите на българските възрожденци в училищата или учрежденията, но малцина знаят кой ги е снимал в онези тъмни времена, когато още не е имало България и не е било възможно да влезеш в кварталния магазин, да си купиш фотоапарат с каквито характеристики пожелаеш, в любимия цвят и размер и да направиш портрет.

Връщаме лентата назад, през 40-те години на XIX век, малко след като френският изобретател Жозеф Нисефор Ниепс, неговият сънародник Луи Дагер и англичанинът Уилям Фокс Талбот правят първите успешни снимки и поставят началото на фотографската ера. Светът подлудява по новото изкуство „рисуване със светлина“ – отварят се фотографски ателиета, изкушените експериментатори носят 50 килограмова камера по улиците и заснемат градски пейзажи, хора и превозни средства, къщи и паркове, слизат в катакомбите, правят въздушни снимки, снимат Луната… Фотографски картички с изгледи от градове и с пейзажи от цял свят започват да се произвеждат масово и достигат до другия край на Земята. Фотографията трайно и категорично заема своето място в домовете на хората и в цялостния живот на човечеството, достига и до нашите земи много скоро след възторженото й рождество.

През 60-те години на XIX век Никола Карастоянов е собственик на ателие в Самоков и се занимава с книговезство. Изучил занаята в Рилския манастир, той отваря книжарница и започва да продава книги, включително такива, които сам е отпечатал с модерната за времето си печатарска преса. Никола се счита за първия български печатар, а неговият син Анастас е дясната ръка на своя баща, проявил изключителни качества като график, илюстратор и художествен оформител на книги, наследявайки семейния занаят за изработване на  гравюри от дърво. През 1862 г. се налага синът да замине за Белград, за да купи букви и материали за семейната печатница – поредица от непредвидени обстоятелства променят живота му завинаги и слагат отпечатък върху живота на бъдещите поколения в рода им.

Свикнали сме да свързваме тази година и Белград с легията на Раковски и с присъствието на много революционери в сръбската столица. Точно по това време избухва бунт след тежък конфликт между турския гарнизон и населението, градът е бомбардиран от турците, а сърбите щурмуват крепостта. Анастас, изгубвайки буквите, багажа и парите си, често посещава хотел „Сръбска круна“, където се събира българската емиграция и щабът на Раковски. Междувременно започва работа в една работилница и реже печати от пиринч, за да спечели пари за обратния път. Срещата със съименника му Анастас Йованович от Враца, фелдмаршал на княз Михайло Обренович по това време, завърта монетата на съдбата с лице към вълшебната кутия на фотоапарата. Справедливо е да споменем накратко биографията на този изключителен българин.

Роден в семейството на преселници в сръбската столица, Анастас Йованович попада в една белградска печатница с букволеярна и изработва метални букви на кирилица, използвани за издаването на първия сръбски буквар. Сръбският княз Михайло Обренович го изпраща във Виена, където Анастас завършва художествената гимназия и овладява литографията, гравирането върху мед и стомана. В същата година е публикувано откритието на Дагер и виенчани скоро след това стават свидетели на новото изкуство. Той е толкова впечатлен от снимките, че се снабдява с Дагерова камера и започва да прави снимки. На него се приписва авторството на първата снимка с българи, направена във Виена през 1842–1843 г. – това е портрет на възрожденеца Тодор Минков и неговата майка. През 1854 г. Анастас Йованович създава първите стереоскопски снимки и до днес е съхранена неговата уникална колекция от 800 фотографии. Именно той е управител и художник в княжеския дворец в Белград и обучава Анастас Йованович Карастоянов в тънкостите на фотографското изкуство, с устройството на фотокамерата си, модел Voigtländer, и как да работи с нея. Анастас Йоанович урежда фотоателие в една от стаите на двореца.

Самоковският художник до такава степен се запалва по новото изкуство, че за кратко време усвоява занаята, закупува собствена техника и става придворен фотограф. В Белград се събира цялото му семейство – Виктория, съпругата му, двете дъщери – Анка и Мариола, и двамата им сина Иван и Димитър, които започват да помагат на баща си –  фотографията се превръща в семеен занаят.

Така през следващите 18 години Анастас Карастоянов остава на княжеска служба в Белград като придворен фотограф и се подписва с името Анастас Н. Стоянович. Успява дори да отвори фотоателие в дома си, който се превръща в седалище на революционния комитет и именно там фотографира някои от най-известните личности на българското освободително движение – Панайот Хитов, Стефан Караджа, Любен Каравелов, Ангел Кънчев, Ильо Войвода, както и три от седемте фотографии на Васил Левски. Едната от тях се смята за първата снимка на човешка фигура в движение, в крачка  – Левски е пожелал да го снимат „ходещ“ с четническата униформа, пушка и сабя в ръка. Мнозина виждат в тази снимка нещо символично, като знак за пробуждане на българския народ от петвековен сън. Тази снимка толкова много впечатлява тринайсетгодишния син на Анастас – Иван Карастоянов, който облича четническа униформа и застава пред фотоапарата да бъде фотографиран в същата поза като Левски.

Българските революционери живеят в дома му и там се срещат с пратеници на чети от различни краища на България, монахът Мертирие под прикритието на расото обикаля България и извършва революционна и разузнаваческа дейност. Около 200 български момчета са обучавани на военно дело от сръбски офицери до разпускането на легията на Раковски и изгонването на българските революционери от Белград поради обрат в политиката на сръбското правителство. Княз Михайло Обренович е убит и на Анастас Карастоянов е отнета титлата придворен фотограф. Изключителна ценност от този период представляват неговите панорамни снимки на сръбската столица от това време.

Анастас прави всичко възможно синовете му да получат европейско образование. Иван специализира фотография във Виена, Париж и Лондон, после минава военно обучение в Белградската артилерийска школа, дори участва като доброволец в Руско-турската война. Димитър също специализира в Париж и Лондон. Фамилията Карастоянови се превръща в емблема на българското фотографско изкуство в Третото българско царство.

Любопитен факт е, че Анастас и Иван създават и първото ръкописно ръководство по фотография в България, по което е трябвало да бъдат обучавани български младежи. През 1872 г. Иван се завръща в Самоков с идеята да създаде фотографски кръжок и пуска обява в цариградския вестник „Право“. Такова обучение действително е проведено и двама от обучените младежи започват работа като фотографи в Самоков. Братята често се връщат в родния град, снимат града и хората.

През есента на същата година става обирът на хазната при Арабаконашкия проход и турските власти арестуват участниците в него. Заловен е и Левски, а софийският паша изпраща в Самоков конвой да доведе Иван Карастоянов, за да снима затворниците. Има спорове дали тогава е бил фотографиран Левски. Според ст. н. с. Ружа Симеонова, изследовател на наследството на българската фотографска фамилия, в спомените на Иван Карастоянов се отбелязва, че първоначално е имало заповед да се снима Левски, която впоследствие е отменена – всички останали имат портретни снимки, но Левски – не.

Веднага след Освобождението, Анастас и Иван решават, че ще се върнат в България. Заминават за Свищов, за да получат разрешение от руското командване да работят като военни фотографи на фронта. Такова разрешение те не получават, понеже вече имало руснаци и румънци, които били военни фотографи. Докато пребивават там обаче, двамата правят изключително ценни снимки на вицегубернатора на Свищов и членовете на неговата канцелария. След това фамилията Карастоянови се установява в София, където тримата работят много активно заедно в собствено ателие. Установяват контакт с българския княз Александър, който оставя стария Анастас Карастоянов да го снима, а на него „от радост му припадало“, както пише в дневника си К. Иречек през 1880 г.

След смъртта на бащата, тяхното фотоателие е известно като ателието на „Братя Карастоянови“, където се специализират в портретната фотография. И до днес са запазени десетки техни портрети и фотографии, изключително красиви, направени с много естетически усет и финес. Братята изработват и пощенски картички. Ателието се превръща в предпочитано място, където си дават среща политическият и духовният елит на столицата.

След Съединението на Княжество България и Източна Румелия пътищата на братята се разделят. Иван Карастоянов отваря собствено ателие на ул. „Самоковска„ 929 (днешната ул. „Граф Игнатиев“ 16). Повече от 30 години Иван Карастоянов снима видни политици, интелектуалци и писатели като княз Александър Дондуков-Корсаков, Симеон Радев, граф Николай Игнатиев, Драган Цанков, Тодор Бурмов, Захари Стоянов, княз Александър Батенберг, Стефан Стамболов, Петко Каравелов, Петко Славейков, Пейо Яворов, Иван Вазов и много други. Негово дело са и фотографиите на княз Александър Батенберг и княз Фердинанд. Един от портретите съдържа собственоръчния му подпис, на друга снимка князът позира в народна носия, когато посещава един от любимите си курорти – Минерални бани, близо до Хасково.

По повод първото издание на романа „Под игото“ (1894) Иван Карастоянов прави снимки на актьорите от Народния театър, облечени като героите от романа. По поръчка на общината снима и портретите на столичните кметове, а също приема предложението на княз Фердинанд и става придворен фотограф.

Димитър Карастоянов преживява няколко тежки години – изпаднал в немилост по време на Стамболовия режим, заминава за Пловдив, а също и временно е изпратен в Бачковския манастир за „обида на Величеството”, понеже отказва да направи портрети на царското семейство. Едва в началото на XX в. той успява да отвори свое фотографско ателие, на бул. „Цар Освободител“, срещу Италианското посолство, което нарича „Фотографско художествено заведение”. Негово дело са уникални снимки на изчезващи сгради в столицата, които в навечерието на Балканската война фотографът издава в албума „Стара София“. Именно той се смята и за създателя на българската пейзажна фотография.
Към наследството на Иван Карастоянов спадат два изключително ценни експоната, съхранявани днес в музея на Софийския университет: оригинално фототабло, което фотографът изработва с лицата на завършилите първия випуск на Висшия педагогически курс през 1891 г., както и фотоографии на университетски преподаватели – ректора по това време Емануил Иванов, завършил математика и физика в Мюнхенската политехника;  бъдещия ректор, доктор по философия на Лайпцигския университет Анастас Иширков; проф. А. Теодоров-Балан и проф. Д. Д. Агура. През следващата година фотографът изготвя луксозен фотоалбум на преподавателския състав на висшето училище, в знак на благодарност към тогавашния министър на народното просвещение Георги Живков.

„Двамата братя са много интересни. Правят невероятно хубави снимки през това време. Те фактически документират нашата следосвобож­денска история и оставят за поколенията портрети на наши политици и държавници – на княз Александър, после на княз Фердинанд; фотографират много ученически и офицерски випуски. Благодарение на тях имаме снимки на висши офицерски чинове от генералния щаб. Пак благодарение на тях всъщност ние имаме образната памет на нашето минало. Всеки един от тях има собствен почерк като фотограф. Дори аз за себе си единият го бях кръстила „майсторът”, а другият „поетът”, защото в снимките на Димитър има една мекота, нещо много артистично, нещо много поетично. Той така успява да разположи фигурите в своите снимки, че немите образи от снимките говорят и излъчват послания“. Ст. н. с. Ружа Симеонова (в интервю по повод откриването на изложба на фамилия Карастоянови в Националната библиотека, 2010 г.)

В края на XIX в. в София има регистрирани шестима фотографи, чиито ателиета са разположени „все на мегдана“. Въпрос на престиж и много важна работа е било тогава „да си направиш пуртрет на джам“. Често фотографите, облечени с „френски дрехи“ и широкополи шапки, папионки, дълги коси, носят тежката кутия с обектива навсякъде из града, а дечурлигата вървят подире им и настава всеобщо оживление. По панаирите, наред с гълтачите на огън и борбата на пехливаните, стои фотографът със своята „магия„ да изважда образи на хартия. В малките градчета и населени места фотографът е предизвиквал истински фурор, раздвижвайки спокойните води на патриархалното съществуване. Той винаги е много осведомен за случващото се по света, познава много хора, включително важни особи, сладкодумен е и винаги отворен за блага приказка. Често в своите митарства по пътищата фотографите са били обирани или пребивани от върлуващите в околността банди. Но като цяло, фотографът е будел удивление, любопитство и неговото присъствие никога не е отминавано с безразличие.

Една интересна история е запазена от живота на Иван Карастоянов. Като придворен фотограф, той трябва да придружи княз Фердинанд в пътуването му до Рилския манастир, но се налага да тръгне няколко дни по-късно. Фотографът има за задача да снима някои редки насекоми и растения в Рила. Пътува с файтон, облечен с костюм, с бомбе на главата.

В цяла България след Освобождението върлуват разбойнически банди, които създават истински проблеми на населението. Стефан Стамболов предприема железни мерки против тях и действително успява да ограничи тяхното действие.
В същото време някой подшушнал на братя Николови – разбойническа банда, която върлува по това време в Разложко, около Сандански и Кресна, че Стефан Стамболов смята да посети Рилския манастир, поради което разбойниците завардват пътя с намерение да пленят министър-председателя и да искат за него голям откуп. Те дори не са знаели как изглежда Стамболов и са си го представяли приблизително така, както е изглеждал Иван Карастоянов. И когато файтонът приближава, те изскачат пред него с насочено оръжие и пленяват фотографа заедно с неговия асистент. Връзват ръцете и очите им и ги затварят за няколко дни в селска къща в Разлог, като наистина вярват, че са пленили премиера.

По тяхна заповед Иван пише две сърцераздирателни писма с искане за откуп от 3 000 лева за него и 2000 лева за помощника – едното е адресирано до съпругата му Райна, второто – до княза, което завършва така: „И потеря никаква не пращайте, иначе сме погубени“. След което в продължение на 17 дни го водят из гората, но като разбират, че никакъв откуп няма да получат, ги пускат.

Историята обаче не свършва дотук. Любопитно е, че фотографът се сприятелява с тях, успява дори да ги снима (снимката на тримата хайдути с „благите физиономии“ днес е запазена в Народната библиотека и на гърба й пише:  „Разбойниците, които ме водиха по гората”). Иван Карастоянов успява да ги убеди собственоръчно да напишат писмо до Стефан Стамболов, в което да обяснят какво ги е принудило да станат разбойници. Иван сам носи писмото до министър-председателя, но Стамболов не проявява никаква милост. И когато по-късно ги хващат, след кратка съдебна процедура тримата увисват на въжето. В съда фотографът се явява в тяхна защита, което става причина хората да се настроят против него. Това се случва през 1888 г.

Иван Карастоянов е поканен да участва в книгата за възпоминание на дейците от Априлското въстание като заснема останалите живи участници в него и местата, свързани със събитията преди и по време на въстанието. Камерата му е тежка около 50 килограма, но той се изкачва с нея дори на връх Еледжик – една от емблемите на Априлското въстание. Въпреки това в първото издание на книгата не са използвани негови снимки. По-късно преиздадените „Записки по българските въстания“ от издателство „Класика“ съдържат много негови фотографии.

Когато през 1892 г. се провежда първото Пловдивско изложение, Иван Карастоянов прави фотографска серия, която събира в албум с фотографии от Пловдив и го подарява на княз Фердинанд. В него се съдържат 30 уникални фотографии, запечатали духа на времето и атмосферата на първите български предприемачи. Това е голям шанс за всички не само да се представят пред света, но и имат шанса сами да видят последната дума на техниката и технологиите.

Малко преди Балканската война Иван Карастоянов става депутат, а Димитър –военен кореспондент. Въоръжен с фотоапарат с телеобектив – голяма рядкост в това време, той снима военните действия  от боен самолет над Одрин, а фотографиите му са публикувани в световни издания като „The Daily Mirror“, „Illustrated London News”, френския „Illustration“ и др.

След войните Иван Карастоянов става почетен председател на първото фотографско дружество в България (1919). През същата година умира Димитър, а Иван живее до 1922 г., след което идва новото поколение фотографи, синовете на Димитър – Любен, Богдан (Бончо) и Божидар.

Бойчо Карастоянов завършва Робърт колеж в Цариград и учи фотохимия в Берлин. Стажува в най-реномираното парижко фотоателие „Валери“. С неговото име е свързано развитието на цветната и актовата фотография. Изкушен от „движещите се картинки“, става кинооператор в „Българска кинематография“, дори режисира филм по свой сценарий. В продължение на 20 години снима български филми, някои от които са: „Утро над родината“, „Под игото“, „Следите остават“, „Снаха“, „Земя“ (един от българските филми, показан на фестивала в Кан) и др. Последните му два филма са „Хитър Петър“ и „Бъди щастлива, Ани“.

Божидар Карастоянов специализира фотография в Париж през 30-те години на XX в. и работи в ателието на парижкия фотограф Мануел Фрер, след което продължава образованието си във Виена. След завръщането си в София, работи като фотожурналист и отваря няколко ателиета в центъра на столицата. По фамилна традиция, Божидар Карастоянов става придворен фотограф на цар Борис III и като такъв, само той има право да заснеме с камера сватбата на Борис и царица Йоанна Савойска в Асизи. Като кинооператор, заснема няколко кратки документални очерци, а след установяването на народната власт, през 1948 г. е изселен в Плевен.

Фотографията навлиза в България чрез българските хъшове в Румъния и чрез българските студенти в Германия и Австрия – в Русия. Статистиката сочи, че след Освобождението в България има около 25 фотографи, благодарение на които днес могат да се възстановят изгледите на градове и портретите на хора. Първите български фотографи са били съратници на Раковски и Левски, участвали са в Априлското въстание и Руско-турската война като доброволци, а по-късно и в Балканските и Първата световна война.

В мирно време ателиетата са пълни с българи, които желаят да оставят спомен на поколенията. Често фотографите посещават българите в домовете им, като те не просто са заснемали семейния портрет, но са били добрите изповедници и вълшебниците с магическата камера. Всяка фотография е режисирана специално, съобразно интериора и влизащата през прозорците светлина, а самият акт на фотографиране се превръща в празник. Хората обличат най-хубавите си дрехи и в този ден не се карат много на щуравите си деца. Стараят се не само да изглеждат добре, но и да бъдат заснети с приветливи лица, като в същото време внимават да не се усмихват прекалено пред обектива, за да изглеждат достатъчно сериозни за идващите поколения. Обръщат внимание на всеки малък детайл – цветето, книгата, униформата, мястото на всеки един и не на случайни ефекти. Децата също много обичат да се суетят около вълшебника с фотоапарата, който винаги има в джоба си някоя интересна история, видяна и преживяна някъде в големия свят. А когато дойде моментът на снимката, всички се вторачват в окото на вълшебната кутия, откъдето според фотографа сега ще излети едно птиченце…