Психическото напрежение трябва да бъде изваждано на светло, да не му се дава възможност да се натрупва и умножава до безкрайност. Ето защо трябва да го изказваме.
След публикуването на видео обръщението на певицата Шиниъд О’Конър, в което тя разказва за своята депресия, самота и суицидни мисли, мнозина се замислиха как могат да помогнат на своя близък с психично разстройство. Вижте коментарите на Борис Веркс, чиято жена вече 6 години се бори с депресия и панически атаки, и на психиатъра Мария Лейбович.
Борис Веркс
Не се опитвайте да го рационализирате
Това е особено важно, ако вашият ум е склонен да рационализира. Към човека, който полудява, не бива да търсим ключ в това състояние. Ако пилотът на самолета, попаднал в зона на турбулентност, започне в паника да натиска всички бутони подред, има много повече шансове да се разбие, отколкото да излезе от турбуленцията и да го приземи.
Примерно същото правите и вие, опитвайки се самостоятелно да помогнете на човека да разплете веригата, водеща го до психическо разстройство. По-скоро вие просто ще я натоварите с нови звена: допълнителна вина и лъжливи хипотези. Това е опасно.
Колкото и жестоко да звучи, всичко това е трябвало да правите, преди човекът да се окаже на ръба.
По-просто казано, психическото разстройство е следствие от тежък химически срив на мозъка, и вие няма да можете да обърнете процеса, действайки напосоки. За да направите това, са необходими години специализирано образование, опит и огромен късмет, какъвто вие, изглежда, нямате, след като сте се оказали в такава ситуация.
Например, не си струва да се опитвате да апелирате към по-добро: човекът, който полудява, възприема факта, че има работа, пари, добро жилище, деца, здравето на близките си и хубавото време не така, както вие. Бих казал, че дори не е необходимо да се опитвате да го разберете, в противен случай няма да успеете да противодействате на психическата болест.
Насърчавайте го да се изкаже
Единственото подръчно средство за борба с психическото заболяване е да го прогонвате от организма, като инфекция. Като минимум, ще можете да спечелите време, за да се прегрупирате, като максимум – да спасите човека. Как да правите това? Молете човека подробно да изказва всичко, което става в главата му, без да го осъждате за нищо, без да се учудвате на нищо, питайте, стремете се да разберете и да казвате какво разбирате (дори ако изобщо нищо не разбирате, защото това сега не е важно), без да изразявате някакво отношение към това, освен приемане.
Психическото напрежение трябва да бъде изваждано на светло, да не му се дава възможност да се натрупва и умножава до безкрайност. Ето защо трябва да го изказваме.
Ако имате нужда да се поразсеете, трябва да дадете на човека молив и тетрадка, за да пише, без да спира за всичко, което става в главата му. Впрочем, тези бележки по-късно могат много да помогнат в работата с психотерапевт.
Грижете се за себе си
В самолета вие слагате кислородна маска първо на себе си, а след това на детето. В херметичната ситуация на психическата болест е същото. Ако не се погрижите физически за себе си (хранене, сън, хигиена), няма да можете да помогнете на своя близък. Ако си позволявате да се разкисвате, ще попаднете под колата, а при такива настроения вие сте по-обезумели от обезумелия.
Дори и не много чувствителният човек винаги е подложен на инервация на състоянието на близкия, затова наблюдавайте себе си. Бих казал, че човекът, занимаващ се с подкрепа на близък, също има нужда от терапия.
Имитирайте живот
Всеки човек, не само в състояние на психоза, винаги е по-глупав от собственото си тяло. За щастие, мозъкът е част от тялото. Имитиране на живот от типа на fake it till you make it („Преструвай се, докато стане истина” – Бел. ред.), само че вашата задача не е да помогнете на човека да стане по-добър, а просто да оцелее.
Да оставяте съзнанието насаме със себе си твърде дълго време не е желателно. Трябва акуратно да вършите това, което човек все още може да прави от нещата, които е свикнал да прави. Да приготвите заедно вечеря. Да се разходите в парка със сладолед. Да гледате заедно филм. Да пътувате някъде, където човекът винаги се е чувствал спокойно в нормалния живот.
Да правите това, което ви обединява и не изисква от вашия близък особен размисъл, самооценка, сравняване с когото и да било. Вашата задача е да задържите разума в тялото, а за това трябва да излъжете тялото, имитирайки нормален живот.
Заземявайте
Важно е да правите това, което кара мозъка да обърне внимание на тялото и да обработва идващите от него сигнали, вместо онова, с което в действителност му се иска да се занимава.
Уместно е всичко, което отклонява човека от неговото съзнание в полза на тялото: да постои в банята, да прави секс, да излезе да подиша друг въздух, радикално да промени прическата си, да отиде на масаж.
Изобщо, физическите неща са много важни. Отделящото се съзнание трябва да разбере, че то не е само за себе си, а долу животът все още тече и никой не го е отменил.
Извеждайте човека от изолацията, но избягвайте токсичното общуване
Когато разумът се отделя от тялото, най-лошото, което можете да направите, е да му предоставите комфортни условия за това: да го държите между четири стени, да задоволявате стремежа му към пълна изолация от околните и от собствения му живот.
Намерете във вашето обкръжение хора, максимално свободни от склонността да съдят и осъждат, които просто ще могат да приемат човека в това състояние, и прекарайте време с тях. Понякога, за да спрете психичната болест, е достатъчна само една мълчалива прегръдка. Поговорете с още някого за ставащото.
В тази точка има един важен сложен момент: понякога самите вие се явявате фактор за влошаване на състоянието (например, ако сте в двойка). Колкото и да е тежко, задайте си въпроса не правите ли нещата по-лоши със своето присъствие и помислете какво можете да направите с това, но така, че да не изоставяте близкия.
Търпете агресията
Вероятно това е най-трудното нещо на света и за него практически нищо не може да се каже. Важно е да приемете, че агресия проявява не вашият близък, а неговата болест. Вие не можете да победите болестта, а само да осакатите отслабения разум на човека, когото оше е възможно да спасите, ако не удържите собствената си реакция.
Веднъж наша приятелка лутеранка каза, че истинският християнин не приема греха, а не грешника. Не е необходимо да сте вярващи, и за да направите аналогия.
При това агресията е важно да се анализира, защото тя също е път за освобождаване на психическото напрежение. Това, което излиза с агресията, може би излиза по този начин, тъй като е важно.
Суицидните мисли мълчаливо приемайте като реална, максимално опасна заплаха, дори ако човек никога в живота си не е говорил за това преди болестта, и вие не можете да си представите, че вашият близък е способен на това.
Суицидните мисли са вик за помощ, не го игнорирайте.
Изключвайте мозъка
Полудяващият човек е като прегрял компютър. Ако компютърът ви е прегрял, вие го изключвате, за да спре работа, и чакате да изстине – същото е и с човека. Затова можете да се разхождате, да карате човека да прави нещо, от което бързо ще се измори физически (но без да го изтощавате).
Вашата задача е до вечерта да доведете тялото до плавно разтоварване, за да може мозъкът в съня да изстине и да се презареди. Затова е важно да възстановите или да създадете от нулата режима на сън (дори ако човекът не се наспива – тук не говорим за качеството на живота). Да се „изтръгвате” с помощта на алкохол или други средства, изменящи съзнанието, не бива в никакъв случай (ако имате приятели или роднини, склонни към това, ограничете тяхното влияние).
Следете за храненето
Човекът, който се бори със собственото си съзнание, може би не е в състояние едновременно да следи за тялото си, и това е голяма уловка, защото не му остават сили да се бори с болестта. Намерете онова, което той може да яде в това състояние, и се грижете да яде и пие.
Избягвайте излишната инервация
Например не бива да гледате филми, в които героят полудява, спектакли на абсурда, да четете Шекспир, допълнително да се поставяте в сюрреалистични ситуации.
В обикновения живот не обръщаш внимание на тези неща (и дори сам ги търсиш), но те са в огромно количество наоколо.
И двата най-важни съвета!
Заведете го на психотерапевт/психиатър още сега!
Не при психолог, свещеник, колега по болест, на форум за подкрепа, при лайф коуч, в спортната зала или на работа.
Когато кракът ви е счупен, не отивате при козметик, а при хирург.
Как да изберете терапевт
Трябва точно да му опишете ситуацията отстрани (възможно е вашият близък да не е в състояние адекватно да направи това сам). Терапевтът трябва да бъде уверен в своите сили и опит, или да ви пренасочи към друг специалист.
Да различите добрия специалист още при първия сеанс е трудно, но впоследствие е напълно възможно. И най-важното: терапевтът никога няма да каже на човека какво да прави. Това е нарушение на етиката. Ако терапевтът казва: пийни си винце, иди на море и се заеми със спорт, тогава потърсете друг лекар. Терапевтът помага да разработите тактиката на действията, но това може да бъде само двустранен, основан на анализа процес, и не става за един час.
Терапевтът не обещава резултат за четири срещи и изобщо нищо не обещава, тъй като не може.
Ако се чувствате некомфортно с терапевта, по-добре да си тръгнете – вие нямате време за губене. Способността да създаде атмосфера на максимално доверие е основно задължение на терапевта. Ако се опасявате, че терапевтът може да наруши конфиденциалността на пациента – бягайте далече от него!
Терапевтът няма да прави нещо без съгласие, съзнателно причинявайки болка – той внимателно ще ви подготви за това. Няма да ви оценява и да изказва порицание на вашите мисли.
Пийте таблетки, ако са ги ви ги изписали
В никакъв случай не бива да пиете таблетките на приятелката си, таблетки, за които някой някъде е писал, да пиете таблетки без ежеседмичен контрол на специалист, да нарушавате режима на прием.
Да започнете да пиете юначен е много трудно, защото те някак си легитимират психичното заболяване. Освен това, често се чуват мнения, че това е за цял живот, че може да увеличите теглото си и че това е заговор на фармацевтичните компании, и изобщо, ти не си някакъв слабак, че да не можеш да се справиш и без тях.
Не се предавайте
Да страдаш от психическо заболяване, е да се понесе физически и не може да продължи вечно: всичко завършва или с болница, или с облекчение – тези два варианта са по-добри, отколкото неопределеността, в която сега се намирате.
Наред с това, да обезумяваш също е много лесно, ако останеш насаме със себе си.
Ако сте успели да измъкнете своя близък от този свят, нищо във вашия живот не заслужава да се гордеете по-силно, отколкото това.
Нямаше да зная нищо от това, ако моята жена Алия, която шест години героично живее с психично заболяване, не ми го беше обяснила. Както, впрочем, и повечето неща, които зная за живота.
Мария Лейбович, психиатър
Иглоубождането, молитвите за изгонване на бесове и камбанният звън не лекуват психичните разстройства!
Препоръките на Борис в основната си част са верни, най-важните от тях се отнасят до причините (както казва Борис, „психическото разстройство е следствие от тежък химически срив на мозъка”) и медицинската помощ.
Действително, за оказването й е необходим специалист (а понякога и екип от специалисти), получили специално образование и имащи опит в работата с такива пациенти.
От себе си искам само да подчертая, с изключение на депресията и тревожните разстройства в лека форма (степента им на изразеност се определя от лекаря!), психичните разстройства се лекуват изключително медикаментозно. Нито иглоубождането, нито режимът, нито уринотерапията, нито хомеопатията, нито „молитвите” и камбанният звън лекуват психичните разстройства! И разбира се, спазването на предписанията на лекаря е главното условие за успешността на лечението, формирането на устойчива ремисия и основен метод за профилактика на рецидиви.
Ако с пациента работи психолог, това задължително трябва да бъде именно клиничен (медицински) психолог. Схващането: „добър е този, който помогна на братовчедка ми” няма да свърши работа. Между другото това, че психотерапевтът никога няма да каже какво да правите, е мит. Напротив, колкото по-силно изразено е нарушението, толкова по-категоричен трябва да бъде терапевтът.
В коментарите към препоръките на Борис имаше въпрос за това как да заведем пациента на психотерапевт, ако самият пациент е категорично против. Тук има подмяна на понятията: безсмислено е да водим човек при психотерапевт против волята му, този специалист може да помогне само на човек, който е настроен за сътрудничество (изключение прави принудителното посещение на психотерапевт по решение на съда в чуждестранната практика, чиято ефективност напоследък се обсъжда).
При това на принудително лечение при психиатър подлежи само човек, представляващ заплаха за себе си (суицидни намерения) или околните (заплахи). Оценката на потенциалната опасност на пациента и неговото състояние е по-добре да оставим на специалист. Всичко останало е индивидуално в зависимост от състоянието, подбраните схеми, уговорките, убежденията, компромисите, сделките. В нашата клиника консултирането на роднините по въпросите как да убедим човека да отиде на лекар, да намалим стреса от хоспитализацията, вече е станало обичайна практика.
За оцеляването на близките също така всичко е вярно. „Първо сложи кислородна маска на себе си, после на детето”. Както в самолета. Това е правило.
В моментите на изостряне ударът пада върху най-близките. Те имат нужда от разбиране от съхраняване на своите ресурси и почивка.
Трябва да си даваме почивка – близките не е задължително да бъдат готови да помагат 24 часа в денонощието. Задължително е „изключването” от спасението, внимание и време към своите интереси, „попълване на ресурсите”. Обръщане за помощ и информация за това къде можем да получим тази помощ. В основа стои разбирането на това, че животът с психично болен човек е голямо натоварване, необходимо е да пазим силите си.
Необходимо е да се обръщаме към тематичните общества за подкрепа, да посещаваме медицински психолог. За да имаме възможност да се грижим за близките, е необходимо да се грижим за себе си. Грижата за себе си включва редовно хранене, физическо натоварване, общуване извън семейството, почивка, развлечения, разпределяне на задълженията между членовете на семейството. Ако нещо ви е омръзнало, това е нормално. Нормално е също така понякога да казвате „не”.
Понякога е необходимо поставяне на граници („Ще поговорим, когато се успокоиш”, „Ако ме удариш, ще извикам спешна психиатрична помощ”). В случай на агресия е важно да спазваме границите. Ако агресията е насочена лично към вас, запазвайте максимално спокойствие (бихте ли крещели на човек, който е повърнал срещу вас, например?), обсъдете ситуацията по-късно и се договорете за границите на допустимото.
Действително, общувайки с близкия човек, не бива да се опитваме да апелираме към това да бъде по-добър. Първо, депресията е свързана с определени когнитивни разстройства (по-просто казано, всичко ти изглежда черно) и не бива да се очаква обективност от болния. Второ, подобни увещания предизвикват чувство за вина у болните („лигавиш се”) и задълбочават изолацията им поради чувството, че не ги разбират.
Не бива да допускаме плоски утешителни изказвания или тривиални окуражавания („Всичко ще бъде наред”, „Няма от какво да се страхуваш”). Трябва да избягваме фразите „Вземи се в ръце”, „Не си измисляй”, „Ти просто се самонавиваш”.
Трябва да се отнасяме към преживяванията на болните сериозно, разбирайки, че състоянието на близкия човек действително е болестно, а не е прищявка или каприз.
Борис много добре говори за това как да слушаме своя близък – внимателно, без да оценяваме, без да се удивляваме, без да изказваме никакво отношение, освен приемане. Това помага да запазим контакта с болния, да разберем какво става с него, да видим измененията в състоянието. Само не бива да казваме, че разбираме, ако всъщност не разбираме какво става. Можем да кажем например: аз не мога да си представя това, но виждам колко е мъчително за теб. И трябва да говорим просто (буквално, с кратки изречения), ясно, спокойно и уверено. Да запазваме спокойствие (затова трябва да следим да няма преумора, да има подкрепа).
Да не забравяме да казваме: „Обичам те”, „До теб съм”, „Ще ти помогна” – това може да бъде много важно за вашия близък. Човекът действително не бива да бъде оставян сам, а ето, развличането е много индивидуално. Не всеки пациент може да се отвлече от своите мисли, седейки във ваната. И не бива да настояваме много, например за радикална промяна на прическата.
Можем да му предложим да се разходи или да се постараем да го отклоним от мислите и преживяванията. Това се отнася към съвета „да изключим мозъка”. Да се разхождаме, да се развличаме, да установим правила за съня – това е добре. Да заставяме и физически да уморяваме е много индивидуално.
И от себе си бих искала да обърна внимание на няколко важни препоръки: необходимо е да избягваме излишния стрес, дори положителния. Да се дава на човека възможност да остане насаме със себе си. Да не забравяме, че хората с психични разстройства са хора със „слаба”, уязвима психика. Те имат по-малка устойчивост на стрес, по-дълъг период на възстановяване.
И още, не бива да бързаме. Процесът на възстановяване на здравето може да бъде продължителен. Трябва повече да почиваме, да следим за задоволяването на основните потребности (сън, храна).
Проблемите се решават стъпка по стъпка. Изменения да се внасят постепенно. Да се работи над нещо самостоятелно.
Възможно е временно да намалим очакванията. Да сравняваме състоянието на болния не с това, което е било преди болестта, а с резултатите от текущия и предходните месеци (седмици/години).
Учените са доказали, че присъствието на подкрепящ близък смекчава протичането на болестта и последствията от нея. Също и бремето на болестта, нейното влияние върху самия болен и неговото семейство, може да бъде смекчено, ако:
◊ болестта се признава като такава;
◊ всички заинтересовани лица са получили необходимата информация за заболяването и неговото лечение;
◊ лекарствената терапия се провежда последователно;
◊ редовно се осъществява лекарско наблюдение;
◊ семейството е успяло да избегне изолацията.
Освен четенето на тези материали, на близките се препоръчва посещение на занимания по психообучение (групови и индивидуални) и групи за психологическа подкрепа на членовете на семействата на психично болни хора.
Както в случая с откриването на захарен диабет, сърдечни болести или деменция, пациентът и неговото семейство преминават своеобразна школа, където получават необходимата информация за болестта, научават за начините за справяне с най-често срещаните трудности, възникващи в процеса на лечение, в бита. Обърнете внимание, че в някои случаи следва да предпочитаме индивидуално подбраната схема на възстановяване пред общите препоръки.
Превод: Татяна Филева
Източник: pravmir.ru
