Продьлжава скандалът с предстоящата премиера на филма „Матилда“, за живота на св. Цар Николай II. Публикуваме реакции на православни духовници относно агресивното поведение на радикализирани групи, които заемат позиция от името на православната църква в Русия.
От редакцията
Свещеник Дионисий Костомаров: Палежите на кината са варварство, не християнство
Докато огласяваше официалната позиция на културното министерство по повод филма „Матилда“, министърът Владимир Медински помоли за официална оценка на действията на „православните активисти“ срещу филма – преследването на авторите му, публичните заплахи, палежите. Коментира ги свещеник Дионисий Костомаров.
Скоро по екраните излиза филмът „Матилда“, който разказва за съдбата на Николай II, последния руски имепратор, и за отношенията му с Матилда Кшесинска. Появата на филма съвпада със стогодишнината от убийството на императорското семейство. Това са хора, които Православната църква почита като канонизирани светци. Подобно културно явление няма как да не предизвика обществена реакция.
Но тя не беше такава, каквато бихме искали. Обществото ни е започнало да избухва по всякакви поводи. Понякога те са сериозни, политически; понякога са маловажни. Но с помощта както на средствата за масова информация, така и на собствената ни , се разпалва пламък, който не бихме искали да виждаме.
На първо място трябва да кажем, че православието е религия на любовта. В историята то винаги е било религия на съхранението, на диалога. Ако проследим нашата история, ще установим, че онези култури, които са влизали в състава на Руската империя, никога не са губили образа си, пазили са своите особености през вековете. С други думи, ние никога не сме били агресивни. И е странно, че станахме агресивни чак през XXI век, когато имаме много по-широк достъп до свещени текстове и неограничени възможности да вникваме в същността на църковното учение.
За съжаление от време на време от името на Църквата действат хора, които по никакъв начин не съотнасят поведението си с онова, към което ги призовава тя. А Църквата ни призовава към смирение, търпение, любов, прошка и диалог. Когато е ставало въпрос не за някакво обикновено културно противоречие, а за арестуването на Христос и за покушението върху живота Му, Той казва на апостол Петър: „Върни ножа си на мястото му, защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“. И в това е най-страшното – не ми се иска православието да се асоциира с разярените лица на онези, които палят коли и киносалони. Нека не загиваме от меча, който сами сме извадили.
Темата безспорно е актуална – в нашето общество има много различни наболели теми. И би било прекрасно, ако ние в Църквата – всички НИЕ, духовенството и миряните, – показвахме една здравословна реакция, един здравословен диалог. Не диалог с юмруци, в който не зачитаме чуждото мнение и насила затваряме устата на опонента. А такъв, в който изслушваме мнението на другия и ясно и аргументирано споделяме собствената си гледна точка.
Та нали всеки знае, че колкото повече човек се съмнява в думите си, толкова по-шумен става. В религията може да се проследи подобна тенденция: колкото по-нездрав е духовният живот на човека, толкова по-агресивен става той в опитите си да го проектира върху околните, да ги „изобличава“ в грехове и да ги ругае.
Аз като свещеник и християнин разглеждам актовете, за които се говори – палежите на киносалони, коли и студия в Екатеринбург, Санкт Петербург и Москва, – като варварство, а не като християнство. Те нямат никакво отношение към учението на Иисус Христос.
Изключително важно е с годините постепенно да се учим да реагираме на конфликтите, защото в нашето общество те са многобройни. Ако отворим произволен новинарски сайт, ще видим как хората скачат на бой заради някакви незначителни пътни произшествия – толкова са нажежени политическите страсти. И в този бушуващ океан ние трябва да бъдем остров на спокойствието. Да бъдем онези, които показват какво означава да си човек, който излъчва любов. Ние трябва да бъдем хора!
Да, имаме право да изразяваме мнението си. И е напълно разбираем фактът, че за повечето християни подобни филми не представляват израз на руската култура. Но за това може да се говори по друг начин – спокойно.
И последното, което си струва да отбележим, е каква реклама направихме на този филм! Никой режисьор не смее да мечтае за подобна безплатна реклама! Та нали Господ казва: „Бъдете мъдри като змии и незлобиви като гълъби“. Ако се изказваме срещу нещо, ако смятаме, че то е антитеза на културата, че е разрушително – трябва да се изказваме спокойно и, разбира се, да не създаваме буря в чаша вода и от малка искра да раздуваме буен пламък, който в крайна сметка ще ни опари.
Протойерей Игор Прекуп: Твърде дълго игнорирахме „православното хулиганство“
Горчивият ни опит от масовите психози през последните години, които доста силно разтърсиха църковното общество и не само него, показва, че признаците на зараждащото се „гниене“ трябва да се изолират навреме. И да се реагира преди тези процеси да станат масови. Подобни неща не отшумяват просто така; често те се разрастват и след време довеждат до крайно неприятни резултати.
Ще се съглася с това, че „позицията на гражданите, които „не са гледали филма, но гневно го осъждат“ и даже парадират с това“ е абсурдна. Но не мога да споделя последвалото твърдение, че „всяка полемика по повод филма е безпредметна“ (Цитати от официалната позиция на Министурство на културата – бел. ред.). Има предмети за полемика – например, могат да се поставят под въпрос етическите критерии, според които се оценява изобразяването на исторически личности в произведения на изкуството. Можеше да се започне отворена дискусия по темата още със зараждането на протестните настроения. Вместо това станахме свидетели на добре познатата поляризация в обществото. При това всяка от двете страни се кичи с претенции за борба с мракобесието. И особено разочароващо е да наблюдаваме колко неразумно реагират умните и добре образовани хора, благословени от Бога с будни умове. Още едно потвърждение на това, че от страст се оглупява.
Също така ми направи впечатление фразата „та нали православието е за любов, не за омраза“ – добре казано; това, общо взето, е вярно. Но аз не бих заявил толкова категорично, че „не е за омраза“. Защото има и омраза. Да, „Бог е любов“ (1 Йоан 4:8). Християнството е религия на любовта. Но любовта към грешния не се изразява в снизхождение към греховете му. Напротив – християнинът е войн, воден не само от любов към ценностите, които защитава, но и от ненавист към онова, което би могло да ги застраши. Въпросът е само в това – кое за нас представлява абсолютна ценност и каква е същността на богоугодната ненавист.
Бог мрази греха. И омразата към греха е неделима част от нашия християнски мироглед. Но става въпрос на първо място за греха вътре в нас! И само щом се отвратим от собствения си грях, щом го откъснем от себе си, бихме могли да се противопоставяме и на греховете отвън. Нужно ли е да отбелязвам, че ако имаме такова отношение към греха, не може да става дума за подобни погромни настроения – „безсмислени и безпощадни“?
Въпреки това днес в православните среди (говоря за „кръстения свят“ в цялото му разнообразие) се наблюдава нездрава войнственост: естествената омраза към греха се пренасочва отвътре навън и се фокусира върху обекти, които не я заслужават – или дори да я заслужават, определено не трябва да бъдат поставени толкова напред. Общоизвестни са изказванията на светите отци за това, че „който е злопаметен към демони, не е злопаметен към човеци“. Следователно „който е злопаметен към човеците, се е сприятелил с демоните“. За съжаление много хора забравят за това, а някои дори не се замислят – и ето, ставаме свидетели на тъжните последици.
Твърде дълго игнорирахме „православното хулиганство“ като пагубно за църковното самосъзнание и дискредитиращо самите нас. Не всички го пренебрегваха, разбира се – някои се възмущаваха отрано, но никой достатъчно авторитетен не отхвърляше ясно тази мерзост, скрита зад маската, наречена „ревност по Бога“. Хубаво е, че сега както от страна на Руската православна църква, така и от страна на държавата категорично бяха отхвърлени подобни квазиправославни погромни настроения и действия.
Не трябва да позволяваме на мотивите, от които се ръководят тези хулигани, да ни заблудят – независимо от това какви лозунги размахват и зад каква символика се крият. За един човек, който иска да излее върху друг натрупана злоба, е много удобно да използва като аргумент възвишени цели като борбата с греха. Ако по греховен начин се стреми да пребори греха, това е лукавство. На практика той просто се наслаждава на бълбукащите си страсти. Но това е само част от целия проблем. Та този човек съблазнява други, които, гледайки това безобразие, си правят грешния извод, че такава е същността на православието. Именно подобни „защити“, а не намесите „отвън“, дискредитират православието.
Какво да правим?
На първо място, всеки от нас трябва да обърне внимание на сърцето си; да не допускаме в мислите, делата и думите ни да проникват принципи, противоречащи на духа на Евангелието. Никакви достижения в тази борба не струват колкото повредените ни души (вж. Мат. 16:26). Да, това са общоизвестни истини, но опитът показва, че не всички хора са наясно с тях.
Сред нас е много разпространено „прецедентното мислене“ – не правовото, не религиозното, а именно „прецедентното“, където като критерий за нормата се разглежда прецедентът – ставало ли е така преди или не? За този начин на мислене всичко, което се е случвало преди и не е било осъждано, би могло спокойно да продължи да се случва. А в историята, включително в тази на Църквата, има много примери за неща, които са били несъвместими с християнския мироглед, но не са получили съборно осъждане – или за да се избегне „обостряне на ситуацията“, или защото постепенно са изгубвали актуалността си. И за прецедентното мислене това е много удобно оправдание всякакви гадости да се представят за „благородна ярост“ или за „ревност по Бога“.
Затова е добре последователно да се обяснява на хората, че не всичко, което се е случило в нашата история и не е било осъдено официално, е достойно за един християнин. Не трябва да лукавстваме, да тънем в оправдания и да позволяваме на „провокаторите и враговете на Църквата“, както ги нарече покойният Патриарх Алексий II, да превръщат православието в „последен пристан на хулиганите“.
Всеки от нас има право на собствено отношение към филма „Матилда“. Но не трябва да нахълтваме в душите на околните, като превръщаме този филм в лакмус, с който определяме „православността“ си, нито в повод за размирици и взаимна омраза.
Превод от руски: Павла Сивова
Източник: pravmir.ru
