Да се чувстваш цар, да живееш като просяк. Приказният свят на художника Иван Милев

„Милев бе пръв и единствен нарисувал българското селско християнство. В неговата живопис са душите ни, нравите ни, надеждите ни, острите ни профили и облите ни гърбове, твърдите ни дълги пръсти, които хващат кораво кавала или брадвата.
В Иван Милев имах това, което цивилизацията на Окситания ми даваше като цяло: молитвата в катедралата и цъфналото дърво на нивата“.
Владимир Свинтила

За мнозина художникът Иван Милев е просто образ на лицевата страна на петлевовата българска банкнота от емисията през 1999 г. За изкушените да говорят в цветове или за ония, които са изучавали история на българското изобразително изкуство, обаче, неговото име е светиня. Пред разказа за живота му и пред неговите творби е по-добре да замълчим и да поемем посланията от платната му като дъхав селски хляб, в който ще усетим аромата на отминалите времена по българските земи, ще се окажем въвлечени в приказката на народа ни, извираща от дълбините на българската душа. Неусетно се оказваме готови за чудо, следвайки извивките на ръката му. Неслучайно Йорданка Трополова го нарича „русокъдрият създател на чудеса“, „като херувим, с високо чело, големи умни очи и фини черти“. (1)

Иван Милев не успява да отпразнува своя 30-годишен юбилей. Малко преди това някъде по пътя го среща инфлуенцата и го повежда към мрачното си царство. Въпреки нелепия и неочакван край, той си отива от този свят с вече утвърдено име на самобитен български художник, а днес – 120 години след неговото рождение и 90 години след неговата смърт, картините му са част от фонда на най-престижните български галерии или принадлежат на частни колекции навсякъде по света. Една част от творбите му бяха събрани в Софийската художествена галерия през юли, в знак на почит към интелектуалеца, художника, сценографа, поета, живял в началото на миналия век – Иван Милев.

Талантът има много лица, но като че ли към малцина той разкрива цялата си пищност. Момчето, израснало по улиците на Казанлък, сред прочутите шарени черги и везани покривки на майка му, във водовъртежа на българските фолклорни и църковни празници, се намира изцяло в обятията на таланта. Много рано у него се проявяват заложби на художник, поет и писател, привлича го театърът, който събира силата на различни изкуства. Има момент в живота му, когато младежът изпитва колебание дали да посегне към четката или перото. В ученическите си години натрупва изключително много самобитни рисунки, високо оценени от неговите учители в Казанлъшкото педагогическо училище. Надделява желанието му да учи живопис в Художествената академия. Преди да престъпи прага й, обаче, младежът преминава през ада на страданието.

Още ненавършил 20 години, Иван Милев е мобилизиран по време на Първата световна война и заминава на фронта като военен художник в щаба на Въздухоплавателната дружина. През 1917 г. е войник на румънския фронт. По време на отпуск открива двудневна изложба в родния си град. Неговият дневник от военните години под надслов „По пътя на страданието“, стиховете и прозата от този период се считат за най-доброто, излязло изпод творческото му перо, включително и писмата до приятелите, написани в есеистичен стил. Според Ангел Георгиев, служил с Иван Милев на фронта, художникът е пишел прочувствени стихове в специална тетрадка. „Някои ми харесаха – особено едно стихотворение „Адажио“ – разказва Ангел. Художникът често свързва картините си с поезията в народните песни или с написаното от други поети – Теодор Траянов, например. А според Андрей Протич, Иван Милев в своите произведения е „повече поет, отколкото художник“… За съжаление, нямаме широк достъп до неговото литературно творчество.

Понякога художникът организира художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба, приласкан от още една муза – на театъра. Тогава войниците забравят макар и за кратко тежкото военно ежедневие. Веднъж, в една битка, близо до него избухва граната, след което преживява нервно сътресение и започва леко да заеква – тази особеност в говора остава до края на живота му.

След войната Иван Милев завършва гимназия в родния си град и учителства в продължение на три години в с. Горски извор (Кору чешме), близо до Хасково. Бедността продължава да бъде негов спътник, но вътре в него вече е очертан път – трябва да събере пари за следването си в Художествената академия. Не парите са единствената му цел в това пътуване към корена на своя народ; много важна е срещата му с българското село, с легендите, празниците, традициите, одухотвореността на селяните, техните вяра и бит.

От този период датира неговия уникален автопортрет, отпечатан на афиша на първата му изложба, където пише:

„През лятото на 1920 г. откри първата си в столицата София декоративна художествена изложба Иван Милев от гр. Казанлък, народен учител в с. Кору-чешме, Хасковска околия“.

През тази година той организира общо три изложби – в Хасково, Габрово и в павилиона на Борисовата градина, след което е приет в Държавното училище по художествени изкуства в София – отначало в общия курс, а после в специалния курс на декоративния отдел при проф. Стефан Баджов, един от първите художници в следосвобожденска България, получил диплом за завършено висше образование по изобразително изкуство в Прага. Професорът работи предимно в областта на приложното изкуство, илюстрацията, художествено-пространственото оформление и черковната живопис – името му е свързано с проекта на държавния герб на Царство България, със стенописите на църквата „Свети Седмочисленици“ и купола на църквата „Свети Николай Нови Софийски“ в София, с реставрирането на стенописите в Боянската черква и с оформлението на интериора на дворците Врана, Царска Бистрица и Ситняково. Творбите на неговия ученик носят частица от духа на учителя.

За да се изхранва, младежът наема ръчна двуколка и продава зарзават из крайните квартали на столицата. Обикновено ходи обут в обичайните си дървени налъми и е облечен в дрехи, изтъкани от майка му. Тя шие и балтона, който синът й носи през зимата, наричан от него „сандък“. Илия Бешков, с когото живеят заедно известно време, си спомня колко смешно зле е облечен неговият съквартирант „с бледо лице“, но с „агнешка невинност и жертвеност“, като „сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен“. Докато Бешков рисува „безпощадни карикатури“, на две крачки от него, на съседното легло, Иван Милев го гледа „с невинно учудване“. Без да знае защо, Илия Бешков плаче пред картините на казанлъшкия художник, който неведнъж споделя болката си от това „колко тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк“…

„Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо като на себе си“. Из спомените на Иван Мирчев. (2)

Пословична е историята, свързана с художника, в която той отказва да нарисува жената на казанлъшкия милионер Папазов, защото е „дебела, грозна и с мустаци“. Цената от един милион не е достатъчна, за да направи той компромис с естетическите си ценности. Всъщност, такава цена просто не съществува, колкото и разумно „загрижено“ да звучат думите на милионера, че с тези пари младежът ще се излекува от охтика…

Като студент, Иван Милев организира още три самостоятелни изложби, приети възторжено от критиката. Гео Милев специално обръща внимание на изгряващия му талант със статия във в. „Зора“, трибуната на модернистите. Същевременно художникът сътрудничи на в. „Червен смях“ като карикатурист и илюстратор. Негово дело са рисунките върху кориците на редица дебютни книги, издадени в България през 20-те години на ХХ в., което говори за неговата принадлежност към младия блестящ интелектуален елит на България от следвоенния период, поставил основите на българското модерно изкуство.

По това време в България се заражда движението „Родно изкуство“ като израз на стремежите на българските художници да стъпят върху самобитната красота на родната култура и традиции. Представители на това движение са Владимир Димитров-Майстора, Цанко Лавренов, Иван Мърквичка, Елена Карамихайлова, Илия Бешков, Ярослав Вешин и др.

Владимир Полянов, псевдоним на българския писател и театрален режисьор Георги Тодоров, завършил медицина в Софийския университет, със специализации в Грац и Мюнхен, а после следвал философия във Виена и режисура във Варшава, бъдещият директор на Народния театър в годините на Втората световна война, дебютира със сборника разкази „Смърт“ през 1922 г., чиято корица е изрисувана от Иван Милев. Двамата принадлежат към литературен кръг, в който говорят за експресионизъм, наричан от критиката „диаболизъм“.

Техен сподвижник е и Светослав Минков, „бащата на модерната българска фантастика“, който през същата година издава първия си сборник с разкази „Синята хризантема“, отново с рисунка на Иван Милев на корицата. И още една първа книга илюстрира художникът – стихосбирката „Арена“ на Ламар, издадена от копривщенеца Тодор Чипев, основател на едно от най-големите български издателства от първата половина на ХХ век.

Иван Милев рисува кориците на „Фантазии“ от Едгар Алън По и „Ужасът“ от Ханс Хайнц Еверс, издадени от първото издателство за фантастика „Аргус“, основано през 1922 г., което изработва програма за насърчаване и развитие на българската литература. В нея се предвиждат ежегодни конкурси за фантастика и издаване на сборници като „Ваяния“, „Знойни хоризонти“ и др.

През следващата година група студенти от Художествената академия предприемат пътуване до Цариград, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция и Венеция, за да застанат лице в лице с Италианския ренесанс и барок. Сред тях е и казанлъшкият художник.

Иван Милев е почитател на Густав Климт и в цялото си творчество прилага стила на сецесиона върху българските народни мотиви от фолклора, легендите, църквите, светогорските манастири. Точно в този стил е и прочутият портрет на Анна Каменова, който художникът рисува след завръщането си в София (1924).

„Когато рисуваше моя портрет… неговото въображение предшестваше вижданото и обикновената дреха за миг се преобрази в тежка багреница, оцветена и осветена от творческата му фантазия“. Анна Каменова (1)

Анна Каменова е племенница на Бенковски – баба й е негова сестра. Освен това, тя е съпруга на юриста Петко Стайнов, бивш министър на железниците, на външните работи, пълномощен министър във Франция в средата на 30-те години и един от учредителите на движението за защита на евреите по време на Втората световна война. Иван Милев рисува стенописи в тяхната казанлъшка къща и е изключително впечатлен от нейната ерудиция на поет, белетрист и преводач – именно тя превежда на български език романа на Хариет Бичър Стоу „Чичо Томовата колиба“. В София е много известна в интелектуалните среди поради провежданите в дома й литературни понеделници, посещавани от художници, музиканти, политици, и поради активното й сътрудничество в сп. „Златорог“. Портретът на Анна Каменова е типичен български сецесион, с характерните стилизирани форми и пищни декоративни екзотични детайли, заимствани от шевиците в традиционните български носии.

По това време, Иван Милев рисува още „Танец (Гъдулар)“, „Триптих“ („Мъглижкият манастир“), „Врачуване“, „Ахинора“ и др. Реализира и сценографията на спектакъла „Тоз, който удря плесници“ от Леонид Андреев в Народния театър, заедно с още един представител на движението „Родно изкуство“ – неговия съгражданин Иван Пенков, художник и сценограф, завършил Академията за изобразителни изкуства в Мюнхен.

Една от най-известните картини на художника е „Ахинора“. Нейната история е свързана с една друга знаменита Анна, с фамилия Орозова, чийто съпруг е богатият розотърговец Александър Орозов. Завършила колеж в Западна Европа, изключително образована, владееща чужди езици, печелила конкурси за красота в Европа, „Златната Афродита“…, тя посещава ателието на Иван Милев, понеже съпругът й поръчва портрет. Върху платното се появява Ахинора, съпругата на хан Аспарух, с тюл пред долната половина на лицето й и огромни зелени очи – най-загадъчният женски образ в българската живопис.

През 1925 г. Милев завършва Художествената академия, специалност Декорация, с пълно отличие за дипломната си композиция „Париж“, а за творбата си „Крали Марко“ получава Държавна награда за изкуство. Участва в конкурса за паметник на връх Шипка заедно с Васил Вичев, но проектът им остава на второ място. За кратко заминава за Виена на лечение, а след завръщането си сключва брак с Катя Наумова – даровита оперна певица, завършила Консерватория и Факултет по философия в Германия. Въпреки скептичните прогнози за техния брак, двамата са много щастливи заедно. Тя предпочита неговото присъствие пред многобройната си публика, отказвайки се от бляскавата си артистична кариера. Той не се уморява да я рисува с изключителна любов, като иманяр, открил съкровището на живота си. Понякога закодира себе си в образите върху платната, в овчаря, който свири на кавал, например. Целият им дом – таваните, стените отгоре до долу са изрисувани с прекрасни стенописи…
През този период Иван Милев рисува най-емблематичните си картини: „Сватба“, „Жътварка“, „Пред кандилото“, „Селска мадона“, „Бежанки“, а след раждането на дъщеря им Мария – „Зимен пейзаж“, „Нашите майки все в черно ходят“, „Черният хляб“ и др. С картините „Божа майка“ и „Светогорска легенда“ участва в изложбата на движение „Родно изкуство“. Работи като художник на свободна практика, илюстратор, рисува стенописи в частни домове. И през всичкото това време много трудно се разделя с картините си, чувства ги като рожби, които не подлежат на търговски сделки, не желае да ги продава. В тях отприщва неистовия си копнеж за красивото в пищни цветове, сънуваното години великолепие и приказен свят, толкова мечтани и бленувани в оскъдиците на реалния живот. В едно писмо до приятелката си Анна Пашова той пише:

„Моят свят е приказен: всеки ден носи нови цветя, всяка нощ носи нови светове“.

Бедността не успява да изпълни сърцето му със завист и злоба, напротив: изтъкава златните нишки на благородството в неговата фина душа, така щото най-голямата му дарба е да превръща грозното в красиво. И когато отива да се лекува на гара Борущица, се приютява в малка недовършена кирпичена стаичка без врата

, превърната само за няколко дни в приказен дворец:

„На вратата беше провесена черга, повдигнах я леко, влязох и ахнах. Пред мен се откри нещо невиждано, феерично и приказно! Таванът, през който по-рано се виждаха гредите и керемидите, сега представляваше един тъмносин небосвод, обсипан със звезди от златен варак, на който блестяха Зорницата и полумесецът. Облаци, колесници, хвърчащи коне, фантастични планини със сини, жълти, кафяви багри. По стените нарисувани коли с ритли, волове, жътвари, овчари, овце. Камината – превърната в двери, в дъното й – Разпятието Христово. От двете й страни нарисувани мадони и паж с жезъл. По издадената й част като гирлянди висяха прилепи, а между тях кукумявки със свити елипсовидни очи, прорязани с ивици златен варак. На веригата в камината висеше малко бакърено котле. Не смеех да помръдна, като гледах тази вълшебна картинна галерия!“ Из спомените на Дечко Матеев (1)

Годините живот в мизерия и недохранване оставят тежко наследство в тялото на Иван Милев. Точно когато настървението за живот и творчество е най-голямо, точно в най-стремглавия си творчески устрем, художникът заболява от „испански грип“ (инфлуенца) и си отива от този свят малко преди да навърши 30 години. Усещайки, че умира, той изрича:

„Душата ми е бреза, която отрони всичките си листа…“

И още:

„…Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя!“

Едва ли има някой, който може да си представи какво би родило неговото въображение върху платното – Иван Милев ще остане в съзнанието ни като един от най-непредвидимите български художници. Владимир Свинтила ще го нарече „грандиозният“ и „най-българският художник“, а Сирак Скитник ще се опита да напише приказката за Иван Милев, която според него би трябвало да започва така:
„През земята ни мина болярин – богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди – девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце…“

Използвана литература:
1. Йорданка Трополова, Сп. „Български дипломатически преглед“, http://www.pravoslavieto.com/history/20/1927_ivan_milev/index.htm#трополова
2. Кристиян Иванов, „Историята на Иван Милев, художникът от петолевката“, статия, http://www.lifebites.bg/ivan-milev-petolevka/