На заседание от 27.11.2017 г. Светият синод на Вселенската патриаршия провъзгласи канонизацията на стареца Яков Цаликис (1920-1991), като паметта му ще се чества на 22 ноември.
Предлагаме ви новото издание на книгата за живота на свети Яков. Авторът й, Стилианос Пападопулос, определя новопрославения светец за един от тримата велики духовни старци на нашето време, наред със стареца Паисий и стареца Порфирий.
Старецът Яков Цаликис е роден на 5 ноември 1920 г. в село Ливиси, Гръцка Мала Азия. През 1922 г. след малоазийската катастрофа, семейството му се преселва в Гърция. В края на 1925 г. се заселват в малкото село Фаракла в северните части на остров Евбея. На 15 юли 1952 г. той поетъпва като послушник в манастира „Преподобии старец Давид“. На 31 ноември същата година е постриган за монах, а на 19 декември е ръкоположен за йеромонах. На 25 юли 1975г. е избран за игумен на манастира, какъвто остава до края на живота си.
Виждам лицата ви
Голямото му притеснение от края на 70-те години било намаляването на телесните му сили. Безпокоял се, защото не можел да работи продължително тежък ръчен труд и не издържал да се моли 23 часа в денонощието. Все пак най-малко 20 часа работел, главно духовно. Един от работодателите му бил и архимандрит Павел Йоану. Сновял из цяла Евбея, и оттатък, и където намерел хора, изправени пред трудни проблеми, изпращал ги при стареца Яков. А старецът приемаше хората с безгранична любов. Гледаше ги внимателно в очите и разбираше кои имат добро разположение и кои идват от любопитство.
Понякога се трогвал от това, че виждал пред себе си духовни хора, и им го казвал:
– Деца, целият съм щастие, виждам лицата ви колко са чисти, винаги да сте такива! Аз виждам вътре в лицата. Един свещеник веднъж ме попита: „Как ме виждаш мен, о. Якове?“. А беше, деца, черен, не мога да ви опиша. Пошегувах се и не му казах какъв го видях.
Не правел остри забележки нито на миряни, нито на духовници. Способността му за духовно различаване била голяма. Вижда се и от следния случай. Един свещеник, който ходел често при стареца, го попитал:
– Дядо, дали не ви дразни, че подстригвам косата си?
Старецът отговорил „не“, но естествено искал и в това да се следва преданието. По-късно, същият свещеник дошъл в манастира, без да е подстригвал косата си. Тогава старецът намерил удобен случай и му казал специално:
– Отче, и преди беше хубав, но сега си свещен, като Мелхиседек!
Към всички беше вежлив и назидателен, стараеше се всички да поучи, да укрепи, всички да окуражи. За чистите и доброжелателните обаче душата му се разтваряше по друг начин. Много повече за младите, там преливаше от свещена радост и щастие, които не могат да се опишат. Този факт хората не го разбирали, но и без да го проумяват, и те се предавали на тази радост и щастие. Често щастието се изразявало и другояче. Когато придружавал добронамерени поклонници в храма, за да отслужи молебния канон на преподобни Давид, или просто за да ги прекръсти със светата му глава, от мощехранителницата излизало неизказано благоухание. Това се случи и когато манастирът бе посетен от гости от Богословския факултет на Атинския университет през месец април 1983 г.
Но идвало време поклонникът да си тръгне и тогава чувствал, че напуска човека, който го обича повече от всеки друг на света, и затова си тръгвал с тъга. Старецът упътваше всеки към доброто и хората си тръгваха с кураж, с утеха, с надежда и най-вече с копнеж да дойдат отново. Едно посещение при о. Яков било за мнозина ново начало и цел за целия следващ живот.
Един йеромонах, протосингел, отец Хр., казваше, че когато напускал близостта му, чувствал, че напуска рая. И чувствата му били много естествени, защото в лицето на онзи блажен старец се отразяваше Бог. Умът и сърцето му са били обиталища на божествените енергии, които са се отразявали на светото му лице и са се проявявали видимо. Естествено беше да виждаш светлина и мир, жизнерадост и любов по лицето му, защото в това лице се явяваше и се прославяше сам Бог. С други думи, поклонникът вкусваше част от рая – малка частица от царството Божие.
Той имаше голяма прозорливост
Тези, които за първи път посещаваха манастира, изпитваха понякога и особен стрес. Пристигаха непознати, а старецът се обръщал към тях с имената им или им казвал трудностите, с които са се сблъскали, докато дойдат в манастира. Но с дара на прозорливостта си о. Яков бил много внимателен.
Независимо че познавал съкровените сърдечни дълбини на събеседника си, не му казвал всичко, пазел прозорливостта си. Както каза дни след кончината на о. Яков забележителният и блажен авва о. Порфирий:
– Той имаше дар на голяма прозорливост, който криеше усърдно, за да не се прослави. Той е един от най-великите светци на нашия век.
И в следния случай не му липсвало духовно прозрение, може да е всичко друго, но не и това. През 1979 г. в манастира дошли учителите от един лицей без да са предупредили предварително. Те имали помежду си много проблеми и поради това отишли при стареца. Когато седнали на кафе, при тях дошъл о. Яков и започнал да им говори различни неща, между тях и конкретни съвети, които били решението на съответните проблеми. Учителите останали като гръмнати! Никой от тях не бил изговорил нищо за онези проблеми. А и старецът се държал и говорел така непринудено.
Същото правел и с изповядващите се. Ненапреднали, колебливи, срамуващи се, неуки отивали за изповед, старецът коленичел и започвал тактично да казва изкушенията, греховете, паденията и помислите на също коленичилия изповядващ се, на когото с милваща строгост препоръчвал нужните духовни лекарства. Мнозина, дори и монаси, говорят и до днес:
– Аз на изповедта си не му казах нищо. Старецът ми каза всичко, а аз само всеки път поклащах глава.
И въпреки че не бил учил дори и първи гимназиален клас, не познавал психологията и педагогиката, лесно навлизал в нивото на разговора или на изповядващия се.
Земеделецът го чувствал като свой, също и служителят. По същия начин го чувствал професорът от университета и върховният съдия. Старецът не само нямал трудности в общуването с всеки един от тях, но с онова, което казвал, той предизвиквал у тях чувството, че е на тяхното ниво. Не е случайно, че мнозина професори и висши съдии се съветвали и изповядвали при него, а също и огромен брой духовници, самите те изповедници. Патриарх и епископи прекланяли глава и се изповядвали при стареца без диплома Яков. И всички си тръгвали облекчени, утешени, с нов кураж за духовна борба.
При това имал такъв копнеж да вижда хората да пристъпват към светото Причастие, че усетел ли искрено покаяние, не налагал строги канони. Показвал голяма отстъпчивост и снизходителност към изповядващите се, но не можел и да загърби основни правила. Така през 1987 г. не разрешил на една девойка да се причасти, но тя посетила един епископ, който º разрешил. Двата пъти обаче, когато девойката пристъпвала към светото Причастие, º се случвало нещо чудновато – от лъжичката в устата º не влизало нищо. Тя се изплашила, покаяла се и побързала да се изповяда пак при о. Яков.
Аналогичен бил случаят, както разказа самият блажен старец, с един журналист, който искал да се причасти, без да е трябвало да го прави:
– Когато отидох да го причастя, се поколебах. Свети ми Давид, от лъжичката над главата ми премина една златна светлинка и отиде на светия Престол…
Тази светлинка, която, както каза, „видял един монах, добродетелен човек“, означавала, че Светият Дух не оставя тялото и кръвта Господни да отидат в нечист човек, чието лице с някаква чернота показвало, че има връзка с магии – обясняваше о. Яков.
Духовното му прозрение било толкова дълбоко, че и духовни хора не винаги разбирали мисленето му. Когато едно негово духовно чедо му казало, че извършва подвиг, защото прочело в житието на светец, старецът обяснил, че тези неща не трябва да се прилагат по един и същи начин от всички хора и във всички случаи. Нужно е духовно различаване:
– Светиите са вършели всичко с духовно различаване.
Строг следовник на каноните
Отец Яков преживял като изпитание случая, когато като изповедник го помолили за изповедно свидетелство за ръкополагане в свещенство. Духовните му чада, които го помолили, не били обременени със забранени действия, стигащи до недопущение. Той обаче чувствал дълбоко страхопочитание и се поколебал, обяснил на кандидата колко отговорно е тайнството на свещенството. Отложил даването на свидетелството и отново се взрял в кандидата:
– Ти, дете мое, знаеш това, прости ми, че пак го казвам! Не е лесно, свещеник на Всевишния ще станеш, как бих могъл да го обясня!
Направил всичко това и изчакал, за да осъзнае кандидатът светостта на тайнството, но и да преодолее и той самият страхопочитанието, което го завладяло.
Толкова строгият към себе си старец Яков се отнасял с дълбоко разбиране към трудностите на другите. Стигал дотам, да разреши употребата на зехтин в сряда и други подобни с обяснението: „Хората се умориха, толкова усилия направиха да дойдат при преподобния да се поклонят, нищо че е сряда, сложи им малко зехтинец…“. А това не го допускал никога за себе си! Когато сядахме на трапезата, какъвто и ден да беше, старецът буквално се преструваше, че яде. Като видя, че забелязах как в действителност изобщо не яде, взе и сложи една троха в устата си, но храната в чинията му остана непокътната, или намаляваше само ако дадеше порцията си на някой до него.
Умоляваше гостите си да се хранят добре и много се радваше, когато ядяха. Затова често подканяше с благост:
– Яж, не наскърбявай Господа!
На поста и на въздържанието обаче придаваше особен смисъл, както и на черкуването. Препоръчваше хората да се черкуват и да се молят. На пръв поглед изглежда наивно това, което препоръчваше като правило или като предпоставка за изцеляване:
– Да постиш от всичко три дни, да се молиш много, да спазваш въздържание и да отвориш три църкви (да се черкуваш на три св. Литургии).
Тия прости думи крият богословска мъдрост, защото предполагат дълбока вяра в Бога и в посредничеството на светиите, особено за онзи, който е решил да приложи този суров подвиг и да се подхвърли на мъчителни усилия и разходи. А „отварянето“ на църквите го препоръчвал, защото знаел добре колко освещаваща и опрощаваща сила има тайнството на светото Причастие. И ако научел, че някой свещеник взимал много пари за такива Литургии или за света Четиридесетница, непоносимо се терзаел и казвал на вярващите:
– Да внимавате къде давате парите си!
Свещениците, които идвали в манастира му заедно с духовните си чеда, обгрижвал, уважавал ги и публично ги хвалел, за да имат авторитет пред вярващите. Стараел се да им целува ръка, дори и на по-младите. Имал много чеда духовници и измислял хиляди поводи да им целуне ръката.
Поучавал монасите си кротко и ги въвеждал в духа на монашеството, показвайки им любов и подкрепа. И ако се случело да пренебрегнат задълженията си или да отслабят духовната си борба, не ги наказвал със сурови думи, а се държал с тях обичайно, без да ги гледа порицаващо. Монасите знаели, че е изпълнен с любов и симпатия и като го видели в двора или в храма, тичали да получат благословията му – една негова дума или само милващия му поглед за тях било частица от рая. И ако сега се държал с тях обичайно, без да ги милва с поглед, чувствали дълбоко, че са загубили частицата от рая, за която дошли в манастира. Това ги вразумявало, покайвали се и започвали по-усилена духовна борба. А ако игуменът искал да бъде по-конкретен, казвал им уж безразлично:
– Отци, когато бях млад, отивах в параклисите на манастира, подреждах ги, чистех ги, за да бъдат готови за празниците си, лишавах се от почивката си…
И те разбирали, че трябва да направят нещо повече от обикновеното, ако нуждата го налага.
О. Яков разбирал мислите и небрежността на монасите, а също и на поклонниците. Отдавна бил молил Бога да има дара по лицата да разбира духовното им състояние. И Бог му го дал, но този дар бил много тежък. Често виждал в нечие лице чистотата на сърцето и старецът се радвал, но в друго лице виждал буквално демонични и страшни състояния, които му носели непосилна скръб.
Бог му дарил още и благодатни пренасяния от едно място на друго. О. Яков никога не бил посещавал Света Гора. Когато имал здраве за пътуване, нямал пари, или пък работите му не позволявали. Сега, когато имал пари, вече нямал здраве, за да пътува. Въпреки това Бог го „завел“ там. Никога не разказваше за това „пътуване“, но веднъж нещо му се изплъзна по друг повод. Един поклонник разказваше, че се поклонил на една икона, че посетил манастир на Света Гора. И старецът каза простодушно:
– Да, познавам и това място, Пресвета Богородица ме заведе, навсякъде ме е водила…
При свети Йоан Руски
Старецът Яков не искаше да излиза от манастира си. Първо, защото излизайки, мислеше, че излиза от рая, тоест, става изгоненият Адам. Второ, защото се чувстваше задължен постоянно да се грижи за този рай, следователно трябва и постоянно да бъде там.
Когато разбирал, че един монах имал помисъл да отиде на някое поклонение или да посети някой манастир, казвал уж безразлично на масата или насаме:
– Познавах, отци, един добър монах, който не излизаше изобщо от манастирчето си. И той стана светец!
Мислел монахът да поиска благословия, за да отиде в Света Гора, а старецът го изпреварвал:
– Исках, отци, да отида в Света Гора. Но как да отида!… И тук също е Света Гора.
Макар, естествено, много добре да знаел, че бъркотията в манастира „Преподобни Давид“ от многото поклонници мъже и жени я няма в Света Гора. Неговите духовни чеда го канели често в енориите си или в манастирите си, а старецът все отказвал с думите:
– Какво ще ме каните мене, аз съм мърша, ще ви заразя въздуха!
Изключение било поклонението при преподобния Йоан Руски, но то било на пътя му към и от Халкида, където трябвало да ходи, макар и рядко, по служебни и медицински причини. Винаги спирал да се поклони на преподобния Йоан.
Един следобед на връщане от Халкида стигнал до село Прокопи. Там завил вляво и се намерил пред храма на преподобния. Влязъл с благочестие, запалил в притвора голяма свещ и влязъл в главния храм вляво. Приближил с почит и възторг раката с мощите на преподобния и коленичил. Останал в молитва достатъчно време. Други също чакали да се поклонят и възнегодували заради забавянето му. Той станал, целунал светите мощи и преминал от другата страна на раката, за да не пречи на поклонниците. Там останал прав с очи съсредоточени в светата глава на преподобния. Наслаждавал се на образа º .
Докато я гледал забелязал, че светите мощи извършват движения, променят положението си съобразно с човека, който приближавал да се поклони. Яков се учудил, съсредоточил се повече и се уверил, че това е факт. Намерил кураж и попитал преподобния:
– Защо, светецо мой, на някои оставяш да докоснат устните си, като се покланят. На някои изваждаш ръката си, на някои даваш ръката си и се обръщаш, и ги гледаш. На някои даваш ръката си, гледаш ги и се усмихваш. А на някои обръщаш лицето си и се отвръщаш от тях?
Веднага получил отговора на преподобния:
– Якове, не всички минават пред мен, за да се поклонят… Някои се покланят с благочестие, други минават с ръцете отзад… А други идват от любопитство…
И друг път о. Яков получавал такива подаръци от преподобния. Виждал светите мощи да вземат положение на посрещане или на отвръщане, според благочестието и вътрешното състояние на поклонника. Всеки път, когато Яков минавал да се поклони, преподобният не го оставял без някое знамение. Така много по-късно, през 1990 г., връщайки се от медицински изследвания в Атина, спрял с племенника си Теодор в поклонническия храм. Вътре имало много хора. Влязъл, приближил раката с мощите, коленичил и останал там продължително време. Жените, които чакали да се поклонят, се обезпокоили от забавянето на отеца, който не давал вид, че привършва молитвата си. Внезапно обаче отстъпили назад изплашени: „Скърцат кокали, кокалите на светеца скърцат“. О. Яков разбрал безпокойството им, станал прав и им казал съвсем естествено:
– Християни, светецът е жив, обърна се на другата страна, не се плашете!
Друг път на същото място, пред мощите на свети Йоан, с когото дори и разговарял, видял преподобния да се изправя и напуска раката си, казвайки, че отива да помогне на болно детенце. Старецът разказваше тези неща с радост, която буквално предаваше на околните.
Обичал много и свещеника на поклонническия храм и не се колебаел, тъй като той бил и свещеник на преподобния Йоан Руски, да се изповядва при младия о. Йоан.
Изповедта на о. Яков всякога ставала разтърсващо преживяване за изповедника, който я приемал. Поискал през 1983 г. да се изповяда. Свещеникът, негово духовно чедо, към когото се обърнал, отказал. Изтръпнал от страх – как да изповяда стареца си, един преподобен аскет, който самият изповядва хиляди хора и съветва аскети, достигнали огромни духовни висоти. Оправдал се, че нямал какво да посъветва един изповядващ се аскет, нямал опит… Старецът настоял и държал в ръце епитрахила си, за да го сложи на свещеника, от когото поискал категорично послушание. Така свещеникът приел. Коленичили и двамата пред иконата на преподобния Давид в храма. И започнало изливането на смиреномъдрието, което разклащало крепости и целия свят. Храмът се изпълнил от отвореното сърце и отворения ум на преподобния аскет, който обаче бил и игумен с отговорности, бил и духовен водач на хиляди вярващи миряни, монаси, свещеници, епископи и патриарси. Всичко открил аскетът, без прекъсвания, без премълчавания. И го открил съзнателно – първо, на Господа, след това, на преподобния Давид, и накрая на свещеника. Изповядвал се и сякаш разговарял със свети Давид, имайки свидетелството на свещеника. Разговаряли един с друг двамата преподобни – така го чувствал свещеникът – и сега изповядващият се преподобен се обърнал към Господа и докладвал: в този случай направих така, както ми каза преподобният Давид, в другия свърших онова, което ми показа преподобният Давид… Открил на свещеника мисли, действия и помисли, но съзнателно те ставали доклад пред Самия Господ, на Когото подчертал, че мислел и действал с разрешението на преподобния Давид. Имал преподобния Давид за солидарно отговорен и съпомощник пред Бога, но и за старец, изповедник. Затова накрая му казал:
– Виждаш ли, свети дядо, казах всичко пред добрия ни свещеник…
А „добрият ни свещеник“ нито имал, нито смеел да каже нещо на изповядващия се преподобен. Тогава той легнал на земята с цяло тяло, сложил челото си буквално в обувките на свещеника и чакал разрешителната молитва. Свещеникът загубил ума и дума, чувствал се неловко, не знаел дали е нужно и дали трябва да прочете разрешителната молитва. Старецът очаквал легнал в краката му. Без да разбира защо, свещеникът прочел края на разрешителната молитва и хванал да вдигне от земята аскета – своя старец.
Превод Владимир Петров
