Така проф. Иван Шишманов нарича един от най-големите български издатели през първата половина на XX век – Тодор Чипев, изградил една малка „империя на книгата“ и най-внушителната по своите размери книжарница на Балканския полуостров. Той е бил не просто предприемач с търговски нюх към празните пазарни ниши, но общественик, посветил себе си и семейството си на мисията за духовно облагородяване и извисяване на нацията. Във време, когато все още малка част от българите успяват да завършат средно и висше образование, а българската интелигенция формира характера и лицето си, Тодор Чипев полага раменете си, за да стъпят прохождащите български поети, писатели, художници, илюстратори и да достигнат върха, който преди това е бил за тях само химера. 
Статистиката говори, че няма български автор от онова време, който не е намерил подкрепа от издателството на Тодор Чипев. В неговата пететажна книжарница (и в днешно време тя няма аналог в България) са се продавали книги от български и чужди автори, с отлично оформление, както в собственото издателство, така и от всички останали български издателства. Така че не е имало книга, която да липсва при Чипев. Затова е останала крилатата фраза: „Ако търсиш някоя книга и я няма при Чипев, по-добре се откажи да я търсиш“. Съществуващият каталог с всички описани книги е наброявал 300 страници, а клиентите са можели да направят поръчка за някоя книга и по телефона.
И така – за 40 години издателството на Тодор Чипев издава над 500 книги, от които на 79 български автори, почти всички западноевропейски класици и съвременни писатели и поети, 111 историци, литератори, езиковеди, философи и учени в различни области. В книжарницата са можели да се намерят и книги в оригинал – най-често на руски език, по-късно преведени и на български, а често Чипеви са изнасяли книги в други страни, като правели и дарения на библиотеки и читалища. Достигането на качествена литература и хубавата книга до всеки български читател е най-високата цел, която издателят и неговите наследници следват през целия си живот, имайки предвид, че единствената печалба от издадена книга е била след продажбата на романа „Под игото“ от Иван Вазов. Въпреки това, Тодор Чипев намира начин как да компенсира загубите – с продажбата на учебници, канцеларски материали, писалки, пощенски картички и др.
Една от най-големите заслуги на Тодор Чипев е способността му да събира талантливи хора около себе си в различни области на изкуството – поети, писатели, художници, илюстратори, преводачи, философи, учители и пр., създавайки изключително креативно общество от младата българска интелигенция. Благодарение на срещите и общуването между тях, се разширява кръгозора и се отместват далеч напред хоризонтите на личностните и творческите висоти за „отварянето“ им към образците на световната литература, за съзряването на идеите и художествено-изразните средства при тяхното претворяване. Над цяло едно поколение български творци невидимо лежи неговата бащинска благославяща ръка, до мига, в който англо-американска бомба пада върху книжарницата през март 1944 година…
*
Корените на големия Чипевски род са от Копривщица. Типично за този град, майките се обръщат галено към рожбите си с „чипа“ или „чипе“ (от чипо носле) – оттам идва и името на рода. Най-характерното за него е плодовитостта му и предприемчивият дух на многобройните синове, дъщери, внуци – мнозина се отправят към Пловдив, други – към морето; между тях има фармацевти, учители, печатари, търговци…
Бащата Филип Чипев е търговец на овце и кози. Когато малкият Тодор навършва 3 години, таткото се разорява и умира. За семейството настъпват тежки дни и голяма беднотия – майка му е трябвало да се грижи сама за девет деца, работейки по цял ден на полето. Тодор е неотлъчно до нея и й помага, а от това време е останала пословичната история за неговата пестеливост – оскъдният му обяд е включвал парче хляб, глава лук и две маслинки, от които бъдещият издател връщал вкъщи едната от тях.
Момчето е на 9 години, когато в Копривщица пуква първата пушка и слага началото на Априлското въстание. Дълбоко в него се запечатва и споменът от Руско-турската война, в която неговият по-голям брат – Нешо, участва като опълченец и се завръща с орден за храброст. Докато слугува в дома на учителя поп Ненчо, Тодор се научава да чете и пише, и завършва втори клас, след което заминава при братята си Лука и Никола в Пловдив.
Лука е собственик на дюкян, а Никола открива собствена печатница под надслов „Единство“ след Съединението и светкавичната Сръбско-българска война, в която участва и осемнадесетгодишният Тодор. След войната бъдещият книгоиздател започва работа като словослагател в печатницата на Христо Данов и за около три години разпространява в провинцията като пътуващ книжар „свитъци“ – рекламни брошури за издадените книги, и вестник „Напредък“, печатан в печатницата на брат му. Той счита този период от живота си за много важен, по време на който започва да разбира книжния пазар и да обича книгите – именно тогава е формиран у него предприемаческият усет и решението завинаги да свърже живота си с разпространение на словото.
Заслужава си тук да разкажем накратко и за брата на Тодор – Никола Чипев, който само за няколко години от словослагател става собственик на печатница. Неговият поглед е устремен напред и нагоре – известно е, че е имал намерение да издава национален всекидневник, за чийто главен редактор е поканен Захари Стоянов. След Съединението обаче София се превръща в център на важните събития в страната и проектът пропада. Въпреки това, Никола решава да издава сп. „Дума“ и се обръща към Пенчо Славейков да поеме ръководството му. Но и този път нещата се провалят, след което Никола заминава за Одрин като учител и сътрудник на владиката, а години по-късно участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание.
В края на 80-те години на XIX в. Тодор Чипев се премества в столицата, започвайки работа в софийския клон на братовата му печатница „Единство“, като едновременно с това продава списания и периодични издания на сергия.
„…След като се завърнах по това време от обиколката си из провинцията, реших да се установя вече на почивка тук и си отвора книжарница, понеже по онова време си държах книги срещу общината. Аз имах квартира в печатницата Даскалови – клон на печатницата „Единство“ в Пловдив. Книгите, които си доставях из Пловдив, беха повечето списания и периодични издания, както и големи издания, които се печатаха на свитъци в печатницата в Пловдив…“[1]
„Свитъците“ държи в един шкаф, непрекъснато ги изважда и прибира. По препоръка на свой колега, Тодор Чипев решава да наеме „едно дюгенче“ и започва да води преговори с чеха Панах, собственик на хотел, наел и две будки в Градската градина пред Народния театър. В едната се продават цигари, но другата е била празна, и копривщенецът я пренаема за 3 години напред, предплащайки наема. Нарежда „свитъците“ и книгите на витрината – „Граф Монте Кристо” на Александър Дюма, „Скитникът евреин” от Евгений Сю (Йожен Сю), на плота – вестниците и списанията, и едва ли е имало човек от Градската градина, който е отминал безучастно покрай тази чудна витрина. По това време (1890 г.) столичани не са имали голям избор за разходки в града, все още няма Борисова градина, Южен парк и пр. Целият столичен елит минава през Градската градина в сърцето на българската столица – поети, писатели, художници, учители – спират се до будката с вестниците и книгите, заговарят се…
„Зеха да се събират и събират много списатели и да става като списателска кружка и тия, които не обичат да ходят по кафенета и бираджийници и си губят времето по такива места, намираха да пододат при мен на среща с некои приятели и си изберат некоя книга, и си поприказват приятелски, и тьй аз зех да правя от ден в ден по някой лев алъш вериш от книги, че зех да харча и вестници.“ Из спомените на Тодор Чипев, 1941 г. [2]
Именно там, пред витрината на „спретнатото“ павилионче, Тодор Чипев се запознава с Кирил Христов, Стоян Михайловски, д-р Кръстев, Иван Вазов, който и увещава младежа да се захване с издателска дейност. Това няма да е било далеч от вътрешните стремления на младия копривщенец, още повече, че той „зауважава тогова человек“ (Вазов) и думата му става за него закон. Така че малко след тяхната среща той издава първата си книга „Физиология на любовта“ от Монтегаца, преведена от Никола Йонков Владикин и отпечатана в печатница „Единство“.
Не след дълго Тодор Чипев издава два тома „Повести и разкази“ на бъдещия Патриарх на българската литература, имайки предвид, че до този момент творбите на българските писатели са се издавали на части или целите единствено в периодични издания. Дързостта му дотолкова е голяма, че дори започва да крои планове за издаване на романа „Под игото“ в отделна книга, при все, че българските читатели са чели романа в продължение на две години като отделни части в „Сборник за народни умотворения“.
Историята по издаването на първия български роман е повече от любопитна, затова заслужава специално внимание. „Хонорарът и изобщо харчът беше тлъстичък… Дадох ги от все сърце, без пазарлък“… Тодор Чипев поема изключителен финансов риск, договаряйки се с Иван Вазов да издаде романа в трихиляден тираж – нещо нечувано за тогавашните времена, имайки предвид, че почти не е имало случай да се издаде книга в тираж от 2000 броя.
В прибавка на това, издателят и авторът се споразумяват изданието да е луксозно, с твърди корици и с 25 илюстрации от най-емблематичните художници по това време – поляка Антони Пиотровски, австриеца Йозеф Обербауер и създателите на Художествената академия Антон Митов и Иван Мърквичка, на които също е трябвало да бъде изплатен подобаващ хонорар. Облечени в специални костюми, актьори от Народния театър играят на живо избрани сцени от романа пред строгия поглед на автора и чак след неговото одобрение са били фотографирани, а по снимките художниците са правели илюстрациите. Образът на Бойчо Огнянов е създаден по снимка на брата на Вазов – Михаил. Актьорът Иван Попов служи за „ прототип” на Боримечката.
Предприемаческият усет на Тодор Чипев, формиран в годините на странстване из България с печатните „свитъци“, не го повежда към катастрофа – единствено продажбата на „Под игото“ носи печалба на своя издател, след като романът влиза в учебните програми в училищата. Напразни остават страховете, че книгата няма да бъде купувана, понеже това е първият издаден роман на български автор и никой не е можел да предвиди какви ще бъдат продажбите.
Интересно е, че върху книгата пише „второ издание“ – вероятно защото романът е публикуван преди това на части, или пък защото през същата 1894 година „Под игото“ има и английско издание, изпреварило българското. За година и половина романът е преведен на основните европейски езици в пъти по-голям тираж…
Големият успех дава самочувствие на българския издател и той предприема следващи стъпки по издаване и на другите творби на Вазов в отделни книги, макар и с не толкова успешни продажби, както и да сложи печата на бухала (емблемата на неговото издателство) върху първите книги на тогавашните български поети и писатели. Малкият павилион в Градската градина става тесен за новите издания, затова Чипев наема още едно помещение за продажба само на книги. А през 1910 г. отваря врати най-голямата книжарница на Балканския полуостров, разположена в пет етажна сграда на бул. „Дондуков“ 20-22, собственост на Тодор Чипев. Преди стотина години това е било приблизително мястото на днешното Президентство, понеже булевардът е започвал от църквата „Св. Неделя“, а там в близост се е намирало и прословутото столично кино „Пачев“…
В нея са работели най-вече синовете на Тодор Чипев и копривщенката Нонка. След сполетялото ги нещастие – първите две техни момичета заболяват от скарлатина и умират, в семейството се раждат още 11 момчета и едно момиче с 23 години разлика между най-голямото и най-малкото, отглеждат и едно роднинско момче, което също работи в книжарницата и знае мястото на всяка книга – от първия до петия етаж.
Къщата им се намира на улица „Бачо Киро“ 47 – една съвременна „дядова ръкавичка“, в която цари патриархалният български дух, с отворено сърце за многобройните гости всеки ден. Никакъв елемент на аристократична обстановка в дома им, с обикновени мебели, живеят простичко и всеки лев печалба отива в книжарницата. Най-важното е децата да бъдат сити, чисти, с изпрани дрехи. Знае се, че са спели в едно помещение или в пристойка към къщата, а бащата всяка сутрин ги буди с вик: „Ставайте, песоглавци! Който закъснее, ходи окъсан и с мръсни чорапи!“ За обяд пък надува свирка, за да събере челядта си около софрата…
„В къщата на „Бачо Киро“ беше винаги пълно с гости – като седнем на масата, не може да се прочетем. Чипеви бяха много достъпни, много народни хора. Бяха взели това от бащата – един хрисим, тих, спокоен червендалест човек. Девизът му беше „Труд и икономия“. Но синовете не умееха да пестят. Не бяха много заможни, стигаше им колкото да се издържат, но то не беше и малко – дванадесет деца, обущата им са цял магазин“. Из спомените на Дечко Узунов[3]
Не само българските писатели, но и художниците от това време са покровителствани от Тодор Чипев и често гостуват, дори нощуват в дома му. Синовете му израстват с младата художествено-творческа интелигенция на столицата. Формира се общество, в което разговорите се водят около нови книги, художествено оформление, илюстрации и пр., след което и синовете се включват в издателския процес. Често деловите разговори в книжарницата завършват в близката кръчма „Млада Копривщица“.
Най-големият син – Филип, завършва Търговското училище, после следва във Виена, но за него казват, че е „антитърговец“, който се интересува по-скоро от „добре изпипаната полиграфически книга и луксозния външен вид“, отколкото от печалбата. Именно той е „посланикът сред творческия свят“, понеже израства сред младата интелигенция на столицата. Негово дело са луксозните издания на Гео Милев, Димчо Дебелянов и др., както и емблемата на издателството – бухалче върху книга. Роден естет, с много вкус подрежда двете огромни витрини на книжарницата, които са изключително примамливи с подредените книги за малки и големи, свежите цветя и картини от български художници, и е било много трудно за минувачите да преминат равнодушно покрай нея без да влязат вътре, да вдишат мириса на току-що отпечатани книги и да пият по едно турско кафе.
В книжарницата винаги има много посетители. По спомени, до вътрешната вита стълба обикновено стоят „правостоящи „заседатели“: писатели, книголюби-купувачи, автори, издатели, един си отиваше, друг идваше“ (според Тодор Боров). Пословична е грижата на Тодор Чипев и към децата – няма друг издател от това време, който да е издал толкова много качествена детска литература. Веднъж едно момченце казва на татко си: „Тате, купи ми един Чипев“!… В тясно сътрудничество с Николай Райнов излизат великолепните издания на „Картина и Приказка“, „Библиотека за послушни деца“ и много други, които привличат погледа на малки и големи с великолепните си илюстрации. Децата не само обичат да прелистват и четат тези книги, но и да ги колекционират, затова с нетърпение очакват кога ще излезе новата книжка от поредицата. Истинска радост за тях е и канцеларският отдел, където се предлагат всякакви моливи, гумички, острилки, цветни боички, тетрадки, тефтери, класьори, шарени хартии, мастила и пр.
За качеството на издаваните книги говорят и множеството международни награди, които печели издателството на Чипев – например, награда за най-отличило се книгоиздателство, Сребърна книга от американския посланик Шумейкър и др.
За канцеларските материали отговаря другият син на Тодор Чипев – Рашко, който е един от първите, донесли в България ски, и един от инициаторите за построяване на ски-шанцата при Черния кос на Витоша. Той е търговецът в семейството, умее да купува и продава, като същевременно е и изключително обществено активен – през 1936 г. води българската делегация на зимните олимпийски игри в Гармиш-Партенкирхен. Помага му Петко, който разбира от пишещи машини и писалки. Със ски спорт се занимава и Никола, един от строителите на хижа „Кумата“ на Витоша.
Синовете на Тодор Чипев, които работят в книжарницата, са се специализирали всеки в своя област. Лука разбира от антикварни и старопечатни книги – става един от най-добрите букинисти в България. Счетоводителят на издателството е Кунчо, но от особен сорт, понеже поетично описва скитанията си по планините в различни туристически издания. С редактиране и издаване на учебници се е заел Минко. Осем от единадесетте сина на Тодор Чипев работят в издателството.
Антон е доктор по философия, завършил в Лайпциг под ръководството на Ханс Дриш – той поема грижата за доставката и продажбата на чуждестранна литература, дори превежда „Песен за любовта и смъртта на корнета Рилке“ от Райнер Мария Рилке. А единствената дъщеря – Иванка, която завършва история на изкуствата в Италия, превежда от френски книгата на Алфонс Доде „Писма от моята мелница“.
„В тия радостни за всички българи дни си спомням за нуждата от родно четиво, която е изпитвал народът ни в зората на освобождението си, когато сам разнясах по села и градове българската книга. Днес в Добруджа нуждата е същата“.
Тодор Чипев, 1940 г.[4]
Прекалено е хубаво, за да е истина… По време на Втората световна война бомба пада върху книжарницата и под руините са унищожени 50 000 тома книги на стойност 25 250 000 лв. Върху развалините Лука слага една маса и започва да продава учебници. Няколко месеца по-късно съкрушеният Тодор Чипев си отива от този свят.
Синовете му се опитват да възстановят книжарницата, но това, което бомбите не успяват да унищожат, го прави новата власт. По друг начин вече се пишат предговорите на книгите, друг е изказът, забранено им е да издават учебници, които преди 9 септември 1944 г. са основният източник на приходи за семейството. Старите учебници вече не вършат работа, идват новите „прогресивни“ идеолози на времето…
Въпреки това синовете не се отказват от издателска дейност и издават предимно преводна литература от руски и съветски автори, толерирани от властта. Още повече, че още от 1894 г. Филип Чипев е представител на нелегалната руска литература, разпространявана от русофилско настроените среди пo време на Стамболовия режим, а по-късно в продължение на много години издателството внася руски издания директно от Москва и в книжарницата има цял отдел за руска литература, където винаги са били на почит класиците Тургенев, Толстой, Горки, Шолохов и др. Напразно. Новата власт ликвидира издателството, а работата им в книжарницата не се признава за трудов стаж. Синовете отварят две малки антикварни книжарници, чрез които се опитват да преживяват…
И днес могат да се открият книги с печат на бухалче върху разтворена книга в библиотеките на столичани, както и в Столичната библиотека, на която фамилия Чипеви са основни дарители. Все още могат да се намерят там първите техни издадени книги – тритомника на Иван Вазов „Повести и разкази“ от 1892-94 г. и „Под игото“ с илюстрациите на Обербауер, Мърквичка, Пиотровски, Митов; списание „Българска книга“, редактирано от Тодор Боров; пътеписът на Алеко Константинов „До Чикаго и назад“; първото издание на стихосбирката на Ламар „Арена“ с великолепните илюстрации на Иван Милев; детското издание „Картина и Приказка“ под редакцията на Николай Райнов и много други, напомнящи за една изключителна фамилия български интелектуалци с пословична любов към книгата, чиято мисия е духовното извисяване на нацията.
И всеки път, когато минем през Градската градина и спрем до онази вклинена в духа на парка будка с книги, наречена ЧитАлнЯта, нека да помним, че оттук е тръгнал пътят на един от най-големите български издатели през първата половина на XX в. – копривщенеца Тодор Чипев.
[1] Константин Чипев, „Т. Ф. Чипев, издателят“, 05.07.2017, портал „Култура“, http://kultura.bg/web/%D1%82-%D1%84-%D1%87%D0%B8%D0%BF%D0%B5%D0%B2-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%8F%D1%82/
[2] Пак там.
[3]Пак там.
[4] Пак там.
