„Трябва да се съобразяваме с незрелостта на хората като безспорен факт…”
К. Г. Юнг
Воден от постоянната потребност да осмисли своя живот, създавайки семейство и така продължавайки себе си в потомството, избирайки обичаната професия с помощта на своя вроден или придобит талант, прегръщайки някаква Идея (която, за съжаление, може бързо да се превърне в идеология) – човек, по мое мнение, най-дълбоко и най-истински осъществява себе си в религиозното преживяване и така открива в себе си вероятно най-стария архетип в човешкия род – homo religiosus.
Застъпвам тезата на много християнски патролози, че няма хора без Бога в себе си, въпреки че целият човешки живот често е упорито търсене на Бога, за някои осъзнато, а за много други – неосъзнато. Оттук става така, че за някои бог е открит Бог (преди всичко в трите монотеистични религии – deus apertus), а за други – скрит Бог (deus absconditus), за трети вярата е, че Бог няма (т. нар. атеисти, хора, най-често наранени от някого или нещо).
Кое определя дали човек ще открие Бога (в себе си, в природата, в другия човек), дали ще остане човек на пътя, или цял живот ще прекара без Бога, не намирайки Го нито в семейството, което не го е изпълнило, нито в професията, която му е изменила, и още по-малко – в някоя идеология, която всъщност е погрешно търсена Идея? Това, което знаем, е че Бог не може да се намери в нацизма или болшевизма, в насилствените революции, в трупането на пари и във всякакъв вид идоли. И днес Моисей, след повече от три хиляди години, слиза от Синай със скрижалите на закона в ръце, ревностно гневен, виждайки ни как отново играем около „златния телец”. А Иисус Христос, и след две хиляди години, отново разпъваме на Кръста, защото вместо предложената от Бога свобода, търсим единствено хляб (винаги актуалната легенда за Великия инквизитор у Достоевски).
Можем само да предполагаме кое определя това в нашия живот, в съзнателното или несъзнателно търсене на Бога[1], в „Очакването на Бога”, както гласи заглавието на изключителната книга на френската религиозна философка Симон Вейл. Първо, мисля, това е определено стечение на семейни обстоятелства, после религията, тоест християнското вероизповедание на страната, в която сме родени и сме прекарали част от живота си или цял живот, после относително благоприятното или неблагоприятно протичане на процеса на индивидуация, упоритостта на Боготърсача в нас (той може да бъде философ, учен, художник и дори обикновен човек) да премине границите на здравия разум – може би една от четирите психични функции, от която произлиза дълбоко съмнение, а и неверие в Бога[2]. Очевидно е необходимо разумът да премине в сферата на ума, интуицията, предчувствието. И нима можем, най-накрая, или най-напред, като вярващи, да забравим онова, някога решително, но и непредвидимо, също толкова изненадващо, колкото и невероятното кацане на гълъба – Дух Свети на човека, който предизвиква мигновено покаяние (В оригинала: „преумљење“, букв. „промяна на ума“, което съответства на гръцката дума „metanoia“. – Бел. прев.). Между другото, както трябва да избягваме изкушението да забелязваме само онези от светиите на християнската Църква, които цял живот са били болни, докато други са оставали здрави, надценявайки едните или другите – така трябва и да се пазим от надценяването на един от двата най-чести начина за откриване на Бога: чрез внезапна метаноя (много по-рядък начин, по който Бог се открива на човека), или чрез постепенен, мъчителен, доживотен процес на индивидуация и/или обожение (по много по-чест и „естествен” начин).
В нашето изложение (за религиозното преживяване и неговото практическо реализиране) достигаме до необходимия и важен въпрос – и за вярващи, и за невярващи – до въпроса за автентичността на религиозното преживяване. Кое всъщност е истинно, а кое лъжливо, кое е реално, а кое илюзорно – (за атеистите и някои агностици, всичко в религиозното преживяване е измислено и, следователно, естествено и винаги „потвърдено” от силното самовнушение на човека) – кое в религиозния опит е здраво, и кое – болестно? Като психиатър и психотерапевт, ще се опитам да отговоря на този извечен и напълно оправдан и естествен въпрос – и за вярващи, и за невярващи. Надявам се, че почиствайки постелята на детето от съмнителните добавки в нея, които цапат и детето, и постелята, няма да изхвърля и детето, воден от силно желание да почистя постелята.
Първо трябва да кажа, че религиозната сфера в човешкия живот е най-дълбока, фина и деликатна в сравнение с няколко други значими области, каквито са нагоновата, професионалната, етичната и естетическата сфера. За вярващия човек религиозната сфера е най-значима и най-деликатна поради това, че в религиозното преживяване на всеки човек присъства неговото най-дълбоко същество, неговата ипостас, всъщност неговата боголикост, постоянното (макар и невинаги разпознато) присъствие на Божия дух в човека (нешамах в юдаизма, в „носа” на човека, когато той чрез Божието действие е станал човек). Присъствието на Божия дух в човека, според юдео-християнското вярване, е неотделимо от свободата в него; Бог е сътворил човека в свобода и за свобода, не поради необходимостта от сътворение, а поради неизразимата свободна Божия любов за всяко сътворяване в космоса (от мравката и пчелата на Земята до новите звезди и галактики във вселената)! Оттук ни е близка интуицията на Юрген Молтман[3], че Божието творение е creatio prima, continua et nova (лат. „първосъздадено, непрекъснато и свежо” – Бел. прев.)!
Бог е предназначил и човека за сътворение, като му е дал свободата да решава дали да твори с Бога или без Бога.
Чувствителните хора са в състояние да различават човешкото сътворяване с Бога от онова, което протича без Него. Струва ми се, че в началото на ХХІ век се наблюдава все по-голямо умножаване на делата, в които все по-малко можем да видим Бога и все повече, мисля, „княза на този свят”. В такъв случай може ли все още да се говори за сътворяване при човека, за сътворяването като дар Божи, но и като призив на човека към сътрудничество и приятелство с Бога (според Христовите думи в Йоановото Евангелие)?
И така, ако религиозното преживяване у човека е онова, което е най-свято в него[4] – защото е и непрестанно призоваване на Бога, но и непрестанно призоваване на човека от Бога да се присъедини към Него в епифанията на живота, – тогава няма да има място за чудене и изненада, когато започнем да откриваме безброй сенки, петна, неравности и всякакви други изопачавания на първоначално светлия, но помрачен от времето Божи образ у всеки човек.
Отдавна се знае, че няма двама еднакви човека, нито два еднакви пръстови отпечатъка, нито еднакви линии на ръката на двама души; днес науката е доказала, че няма два еднакви генома (нито два листа на един клон, както казва народът). Тази разноликост не само на човека, но и на всяко живо същество в природата може да доведе религиозната и творческата човешка душа до такъв възторг, при който и най-малкият от хората временно става творец, homo creator. Повечето хора, за съжаление, се притесняват и плашат от разноликостта на живия свят, и особено от различността между хората (други народи, раси, езици, обичаи). Агресията между хората до голяма степен се основава на ксенофобията, а всъщност на непознаването на другия (опасността от агресия сред хората расте, когато някой човек или народ отхвърля естествената любознателност да опознае другия), а надеждата за мирно разрешаване на конфликтите се увеличава, когато днес младите в целия свят учат чужди езици, които ще направят възможно опознаването, а тогава, може би, и любовта към Другия.
Споменатата съществена различност между хората, които може да сближи и съедини в едно общият Божи Дух (всичко останало у човека е различно и трябва да бъде различно, защото така се прославя Божията пълнота), се разкрива, може би в най-голяма степен, именно в религиозното преживяване.
Определеният тип религиозност не определя особеностите на личността, а обратно – особеностите на личността определят типа религиозност! Всички явни и скрити позитивни и негативни страни на безкрайно сложното човешко същество – от неговия специфичен геном до множеството пластове на неговия несъзнателен и съзнателен живот са най-видими в неговото съзнателно и несъзнателно отношение към Бога. Ще се опитам да открия онези неблагоприятни или тъмни страни в проявяването на религиозното битие на някой човек, които помрачават чистия Божи образ в човека, като създават у хората объркваща представа за Бога и така водят отделния индивид до дълбоко съмнение в Божието присъствие в света и в човека. Кои са онези прояви на човека (преминаваме и оставаме само на т. нар. религиозен човек), които могат да предизвикат у хората съмнение, трепет, страх, а понякога и отхвърляне на „религиозното” като такова, а понякога и енергично отхвърляне на вярата в Бога? Като пример ще посоча само някои явления, които – и като вярващ християнин, и като психотерапевт – съм забелязал у някои хора, които казват за себе си, или са убедени, че са вярващи. Някои от тези хора са били убедени, че Бог им се е явил, други са говорили за своите необикновени паранормални способности, докато някои са приели християнската (православна) вяра с някои свои особености, които предпочитам да причисля към „абнормните нормални”. По този повод бих избегнал опасността, която може да доведе изследователя на болестните, абнормните и здравите прояви на религиозния живот на хората, до релативизиране на религиозните изказвания за самото преживяване на такива хора (не само в християнството, но и в другите световни религии); все пак ще се реша да кажа, че както всеки човек е уникален и неповторим сам по себе си[5]; такъв е и като религиозен човек. С една дума, у всеки човек представата и преживяването на Бога са различни. Не възприемам тази разноликост като заплаха за човека, още по-малко като релативизиране на Истината. Следователно, ще се спрем само на негативната страна на такава различност на религиозното преживяване, която ни „разваля” идеалния образ на Бога. Този път няма да се занимаваме с проявите на душевните болести (психозите) и възможната им връзка с религиозните преживявания на болния[6]. Все пак ще напомня, че никак не са редки необичайните религиозни преживявания в началото на заболяването от шизофрения (обикновено от халюцинаторно-параноиден характер), които – с дълбочината на външното си проявяване, както и със силата на афективния си израз – понякога наподобяват религиозните архетипове от колективното несъзнавано, разпознати и забелязани в митовете на древните народи и цивилизации.
* * *
Първо, трябва да кажем, че на качеството и интензивността на религиозните преживявания на вярващите несъмнено оказва влияние нашият вроден темперамент: холеричен, флегматичен, сангвиничен и меланхоличен (ако продължим да приемаме Хипократовата подялба). Така например изглежда, че най-много религиозни фанатици има сред холериците по природа, най-дълбоки молитвеници – сред меланхолиците, най много хора с променливо и нестабилно религиозно поведение – сред сангвиниците, а относително уравновесени, най-много традиционно вярващи – сред флегматиците. Често пъти доживотната аскетическа борба със своя темперамент („природа”) се определя като най-трудния вид борба и сред монасите, и сред миряните.
Религиозните, както и политическите фанатици (корените и на единия, и на другия вид фанатизъм нерядко са едни и същи), винаги са били много. Вътрешната заслепеност на такива хора им пречи да разпознаят, в мнимата си ревност за вярата, абнормната, понякога и патологична потребност да налагат своите вярвания на друг човек. Причините за такова поведение, освен някои вродени неблагоприятни черти на характера, трябва да търсим в предполагаемата „идентификация с агресора” (обикновено това е била лошата идентификационна фигура на бащата или майката), като патологичен защитен механизъм, както и в много други форми на изкривяване на характера, придобити в периода на ранното детство.
Силното чувство за малоценност, което детето може да изпита в семейството по различни причини (за което убедително пише големият психолог на ХХ век Алфред Адлер), създава множество проблеми у възрастните вярващи. От една страна, ненаситната (най-често неосъзната) потребност на такъв вярващ да компенсира някогашното чувство за слабост, го тласка към религиозни подвизи, за които не е дорасъл, и които го изтощават, с времето съвсем го изчерпват и накрая го разболяват от някоя психосоматична болест („колосалните изисквания” на невротиците, според А. Адлер). От друга страна, същото това силно чувство за малоценност у другите вярващи хора ги прави несъзнателни жертви на тяхното близко обкръжение (религиозното и психопатологично понятие за „жертвения козел”), в съчетание с продължителното преживяване на собственото безсилие. Бог, Църквата и религията се приемат от такива хора поради страх от живота, те стават техен „дом”, като най-сигурната защита от изкушенията на живота.
Чувството за вина, понякога силно и продължително, с години съпътства и вярващи, и невярващи, които рядко осъзнават такива чувства и поради това разпознават в тях или реално извършен грях (вина), или, по болестен начин, измислена вина. Болестното чувство за вина у вярващите е „виновно”, тъй като такива хора преживяват християнската религия като непрестанна Голгота или Велики петък, защото не могат да стигнат до радостта от Христовото Възкресение, човек няма право на Него. Честото изповядване на един и същи грях, склонността към скрупули (прекалена съвестност), различните видове несъзнателно самонаказание, са малка част от различните болестни прояви на някое религиозно вярване. Такова „патологизиране на религиозните чувства е характерно особено за хора с „първичен органичен мазохизъм” (терминът е на френския психоаналитик Саша Нахт), като следствие от недостига на любов през първите шест месеца от живота.
Негативният нарцисизъм (защото съществуват и позитивни страни на нарцисизма), всевластието, надценените и налудни идеи за величие са „гранични” състояния у някои религиозни хора, които си представят себе си като харизматични водачи, на които Бог е отредил особена мисия за спасяването на падналите хора (някои секти, например). На всички хора, в действителност, е необходим Спасител и те го търсят, но често на погрешно място и у погрешни личности. Отличителна черта на незрелите хора (и народи) е идеализацията на вожда (религиозен или политически, а понякога с последователно редуване); след неизбежното разочарование лековерието на незрелия не си взема урок; лекомислието продължава в търсене на нови спасители; наивните хора ги намират в образите на нови болни нарциси.
Невротичният или психотичен страх от хората, причината за който не се осъзнава (чрез психотерапия и/или изповед), по абнормен или патологичен начин оцветява всяко сериозно религиозно преживяване. Такива вярващи остават, понякога и цял живот, политеистични, в най-добрия случай, яхвистични вярващи, макар и сами да са убедени, че са добри християни. Защо политеистични или яхвистични? Защото в тези религии властва богът на отмъщението, наказанието, а понякога на истината и правдата. Вярващият, изпълнен със страх, не познава друг бог, освен онзи, от когото трябва да се бои (често такива хора са уплашени от ранно детство). Тогава страхът се смекчава с жертви, омилостивявания и покорност (ако в един народ преобладават такива хора, е оправдано да се говори за „робска психика” на народа, за кетман [право на мюсюлманина да нарушава всички забрани; бел. прев.], за homo duplex и т.н.). Добре е понякога да си припомняме предупреждението на Цицерон: „Никой не е религиозен, ако неговата религиозност произлиза от страха”.
Прекаленият индивидуализъм (можем да го отъждествим със себичността) в западноевропейската цивилизация в наше време значително намалява необходимостта у вярващите от даване, прощаване, даряване на себе си на другия. Все по-силно развитото отчуждение на човека от Бога, от природата, и естествено, от другия човек, е увеличило броя на т.нар. частно религиозни хора, които не чувстват потребност от съборност, нито от Църква (не само като институция, но преди всичко като Тяло Христово в Евхаристията). Така човек става доволен от самия себе си, смята, че може и сам да тълкува Библията, християнските свети тайнства (седем на брой) стават излишни, тогава защо да не си помисли, че може и сам да се спаси (вместо единствено правилното християнско напомняне на свети Максим Изповедник от VІІ век, че „всеки човек е роден за другия” и че никой не се спасява сам). В оправдания страх да не попаднат под сугестивното влияние на някой колектив (партиен, сектантски, а за някои хора, и църковен), „частно религиозните” с времето окончателно губят потребността от разпознаване, а следователно, и от изповядване на своя грях; понятия, като грях, вина, срам, покаяние бледнеят или съвсем изчезват от сферата на съзнанието на т.нар. религиозен живот на такива хора. Ако някога у такъв невротичен вярващ се появи съзнание за греха, възниква разцепление в личността (т.нар. сплитинг), което прекрасно е изразил психоаналитичният антрополог Ото Ранк с думите: „Невротикът страда от съзнанието за грях, без да вярва в идеята за греха… Той се чувства грешник без религиозна вяра в греха, за който тогава му е необходимо ново рационално обяснение”. За тези хора, хипериндивидуалисти, може да се приложи терминът „самоосъществено безсмъртие”. Изключителният, за съжаление, рано починал американски антрополог Ърнест Бекър добре е написал: „Модерният човек е жертва на собственото си изтрезняване, собствената му аналитична мощ го е лишила от наследство”[7].
„Граничните преживявания” на голям брой хора днес (дали в миналото са били толкова, колкото и сега, или дори още повече?), в които човек силно усеща чуждо присъствие, от което е обзет, са твърде съмнителни и изискват контрол от страна на меродавни авторитети (църковни и медицински), за да се разбере от кои източници идват при човека такива „медиални преживявания”. Към такива преживявания спадат и някои парапсихологични явления (телепатия, предзнание, телекинеза и т. нар.), които са абнормни, но не и патологични. Необходимо е предупреждение към вярващите християни за опасността от наивното предаване на себе си на врачки и магьосници, съзнателни и несъзнателни измамници, манипулативни астролози и останалите многобройни „спасители” на нещастните хора, защото сред такива лъжливи пазители на човешките души се срещат не само душевноболни хора, които не могат да бъдат разпознати дори от психиатрите, но и хора с паранормални способности (понякога и вродени), както и добри православни вярващи.
„Гласовете” и „виденията” винаги ли са болестно явление?[8]
Разгледахме само някои случаи на хора, в които по видим или по-малко видим начин се проявява абнормното или болестното, които по различни разпознаваеми или неразпознаваеми начини изопачават истинското религиозно или и мистичното религиозно преживяване.
Понятието „здрав”, когато става дума за религиозно преживяване, не може да се отъждестви с понятието „истинен”, защото и привидно здравият човек може да възприеме неправилни (неистинни) религиозни възгледи, както и болният човек не е непременно неистински в религиозното преживяване. Владика Ириней (Бачки), когато по един повод говори за духовно и душевно болния човек, казва нещо много интересно: „Духовно здравият човек не може да бъде душевно болен, а душевно здравият човек може да бъде духовно болен”. Не съществуват универсални критерии за истинност и неистинност на религиозното поведение! Винаги трябва да се съди за всеки отделен случай, и то в общата работа на психотерапевта и духовника. Трябва да избягваме опасността от редуциране на човека само до неговата биологична или духовна сфера. Духовниците не бива във всяко религиозно преживяване да виждат присъствието на ангел или дявол, защото личният телесно-душевно-духовен живот на човека е несравнимо по-сложен, отколкото изглежда (наследственост, всички пластове на несъзнавания живот!), а психотерапевтите (психиатри, психолози) би трябвало да проявяват повече разбиране за религиозното като такова (homo religiosus у човека), без априорно да го отхвърлят като нещо болестно или имащо второстепенно значение за цялостния живот на човека. Нагоните и духът имат един и същи корен! За нас са еднакво ценни и духовникът, и психотерапевтът, когато се доближаваме до цялостността на изследваната или лекувана личност, давайки си сметка, като терапевти, за собствената си недостатъчност, или и за неосъзнатостта на двата житейски принципа, нагоните и духа в себе си (оттук е и постоянното значение на дидактичната анализа и контратрансфера за психотерапевтите).
На оправдания въпрос какво е правилно и истинно мистично преживяване, най-добре е да насочим читателя към творенията на светите отци на християнската Църква и особено към трудовете на светите Исаак Сириец, Йоан Лествичник, Максим Изповедник, Симеон Нови Богослов, Катерина Авилска и Йоан Кръстни, след това задължително към беседата на св. Серафим Саровски с Мотовилов, както и към трудовете на нашите най-нови видни богослови и монаси-подвижници: владика Николай Велимирович и архимандрит Юстин Попович. Навременното и достатъчно продължително четене и препрочитане на светоотеческите творения, от ІІ до ХХ век, смятам за напълно достатъчен и сигурен критерий за надеждното различаване на „пшеницата от плевелите” в религиозния живот на един християнин.
Божествената искра, присъстваща у всички нас, и Светият Дух, Който „диша, където иска”, слизайки подобно на гълъб на рамото ни при Кръщението, са една и съща Божия енергия (но не и Божия същност, която е недостъпна за нас). Доколко тази искра и Светият Дух ще ни освети, стопли, охристови, зависи от нашата осъзната индивидуация (и обожение), която е разпознала своята житейска задача: възстановяване на целостта на неизбежно разбитата (още от рождение разбита) мозайка на нашата личност. Всички парчета на разбитата и разбъркана мозайка на личността са налице, не са изгубени, но местата им са сменени, объркани. Само търпеливият, внимателен, изпълнен с мъки доживотен труд на верния и вярващ човек-часовникар ще поправи неговия собствен, по специфичен начин повреден часовник, за да се уподоби отново на великия Часовникар, Който тогава ще му покаже и истинското Време на неговия живот.
Превод от сръбски: Татяна Филева
Източник: Психотерапија и религија, Сабрана дела, II коло, Задужбина Владете Јеротићау сарадњи са, ИП Ars libri, Београд, 2007.
[1] Кршћанска садашњост, Загреб 1979.
[2] Владика Николай Велимирович изказва следната остра присъда над разума: „Човек, който слуша само своя разум, е паднал в плен на един самоук бедняк. Самият разум е бунтар, който се сравнява с всичко, егоист, който взема себе си за отправна точка на всичко, скептик, който няма нито начало, нито цел.”
[3] В сборника: Naturwissenschaft und Glaube, Scherz, Bern, 1988.
[4] Мирча Елиаде, Свето и профано, Замак културе, Врњачка Бања, 1980.
[5] „В света няма друг аз”, произнася Дон Кихот в гениалния роман на Сервантес, а Мигел де Унамуно вдъхновено придружава тези думи: „Аз съм нещо напълно ново; в мен е събрана една вечност на миналото, а от мен избликва една вечност на бъдещето. Няма друг аз! Това е единствената солидна основа на любовта между хората, защото няма нито друг ти, нито друг той”.
[6] За това съм писал в книгата: Мистичка стања, визија и болести, треће изд., Лио, Горњи Милановац, 2000.
[7] Вж. в книгата на Е. Бекер, Порицање смрти, Напријед, Загреб, 1987.
[8] За това вж. по-подробно в книгата на Владета Йеротич: Мудри као змије и безазлени као голубови, Гутенбергова галаксија, Београд, 2000.
