Месец януари изобилства с големи православни празници, които днес се отбелязват тържествено, а четири десетилетия и половина не са се споменавали, тъй като духовността у нас е била изключена от живота, или, в най-добрия случай, изтласкана в маргиналиите. Смятате ли, че това е причинило трайна вреда на нашата нация?
Вредата е неизбежна. Нито един народ не се възстановява лесно, след като 40 години е било забавяно развитието на неговата национална и религиозна идентичност. Динамичната психология ни е научила, че всичко, което у отделния човек или у един народ се потиска или потъпква със сила, се връща като бумеранг в агресивен и убийствен вид. Дълго потисканите естествени чувства на човека, каквито са религиозните и националните чувства, са намерили своя страховит, злокобен израз в грозотата на гражданската война от преди няколко години. Тогава все пак успяхме ли да научим нещо? Ако сме успели, причинената ни вреда няма да бъде трайна. Ако пък не сме, всичко това може да се повтори, и тогава ще се окажем мазохистичен народ, търсещ мъчение и самоизмъчване.
Сега е все по-очебийно желанието за завръщане към Църквата, което би могло да бъде знак, че все пак сме научили нещо. В това желание виждате ли искрена, естествена, преди това дълго потискана потребност, или може би, мода?
И едното, и другото. Но винаги е било така. Преди Втората световна война не е било прилично в някой малък град или село в Сърбия главата на семейството да не се появи в църква в неделя; казват, че в провинциалните градове в Америка и днес е така! Но… винаги съществува разлика между християнина, който ходи на църква и се упражнява в християнските обреди, воден от вътрешни убеждения, и така наречените „външни” и традиционни християни, които също ходят на църква и приемат свещеници в дома си, защото „така трябва, така са правили нашите предци”. Не бива да бъдем прекалено строги и скептични към такива, макар и „модерни” християни. Ако някой дълго прави добро и се старае да бъде християнин, но не знае точно защо трябва да бъде, има много изгледи един ден той наистина да стане такъв.
Възможно ли е някой с цялото си същество да приеме нещо, което 45 години е било не само непознато, но и презирано? Да преживее толкова бърза душевна метаморфоза?
2000-годишният християнски опит показва, че такава душевна метаморфоза е напълно възможна. Погледнато строго психологично и психоаналитично, едва ли можем да си представим такова преобразяване, но в историята на християнството и християнската Църква се говори за непосредтвената Божия намеса като за Божие чудо, тоест, като за Божия благодат. Естествено, такива чудеса са рядкост, но те са се случвали във всички минали исторически епохи. Най-известният пример е обръщането на Савел и преобразяването му в пламенния Христов апостол Павел. Понеже споменахте възможността за бърза душевна метаморфоза, бих казал, че погледнато психологически, действително е трудно да си я представим, но както вече споменах, за вярващите всичко е възможно…
Във връзка с обръщането към Църквата вече дълго се обсъжда въпросът за въвеждането на вероучението като задължителен учебен предмет. Мислите ли, че с това ще се проправи пътят към автентичното духовно възпитание на младите?
Да, мисля, че това е възможно, макар че само въвеждането на вероучение във всички училища все още не е достатъчно. Много е важно Църквата да има предварително подготвен план и учебна програма по вероучение. Необходими са учебници, и то различни, в зависимост от възрастта на учениците. Още по-важно е да имаме на разположение достатъчен брой квалифицирани учители по вероучение с дълбока и опитно преживяна християнска вяра, които биха се посветили на педагогическа работа с учениците.
Вярата в Бога… въпросът е стар, колкото и нашата цивилизация. От сърцето ли произлиза вярата, или от ума?
В Бога се вярва и със сърце, и с ум. Светите отци на християнството казват: „Блажен си, когато твоят ум почива в сърцето!” До такава, единствено зряла, християнска вяра се стига постепенно, упорито и търпеливо… Юнг би казал, по пътя на индивидуацията, а православните учители– по пътя на обожението. Не е толкова важно как сме достигнали до вярата, със сърцето или с ума, най-важното е изобщо да стигнем до истинската вяра. Истински атеисти и в света, и у нас има много по-малко, отколкото мислим.
Как е възможно от един физик, биолог или лекар да се очаква да бъде истински, автентичен вярващ, когато със своето учение е отишъл далече в някоя естествена наука или дори, в последния случай, държи в ръцете си човешкия живот?
Отношенията между религия и наука можем да проследим от най-древните времена на човешката история. Особено интересно е да проследим разликата между западните и източните схващания и мерки. В Западното общество, възникнало от гръцкия свят, мярката представлява само същност на реалността. На Изток, между другото, мярката се възприема във всяко отношение като лъжлива и подвеждаща. Отдавна знаем, че в днешната наука материята на атомно ниво притежава двоен аспект: явява се под формата на частици и на вълни. Тогава Нилс Бор въвежда понятието комплементарност, смятайки, че представата за частиците и представата за вълните са две комплементарни описания на една и съща реалност, като всяка от тези представи само отчасти е правилна и има само ограничена сфера на приложение.
Искате да кажете, че не е необходимо науката и религията да се противопоставят една на друга, защото всъщност са близки?
Да, именно затова направих този увод. Науката и вярата се допълват, обяснявайки една и съща реалност, един Бог, по два различни, но комплементарни начина. Човек вярва, за да знае. Познанието също е цел на религията, както и на науката, тук няма никакво противопоставяне. Питате се как ученият изобщо може да стигне до религията, когато неговата област на изследване е природата, а не трансцендентното. Въпреки това ученият все пак стига до религията – почти всички велики учени в историята са били религиозни – тогава, когато е недоволен от постигнатото познание, предлагано му от науката, когато се сблъсква с границата на рационалното и точно определеното; и в един момент може да стигне до извода, че светът е ирационален поне толкова, колкото и рационален, толкова неопределен, колкото и определен, че в света властва колкото законът на абсолютно свободния и трансцендентен Логос, толкова и иманентният природен закон.
И като невропсихиатър, и като професор в Богословския факултет сте обърнати към човека, към отделния индивид, особено по-младия, и добре познавате неговата психика, неговия морал. До каква степен – това е въпрос към лекаря – вярата в Бога може да помогне на онзи индивид, който е болен, разстроен или увреден, да си възвърне душевното равновесие? И нещо повече, да постигне щастие?
Вековният опит на хората несъмнено е показал, че вярата в Бога помага на човека, във всеки миг от неговия живот, особено в страдания, скърби и болести. Има много убедителни случаи на хора, които само благодарение на вярата са победили, бихме казали, непреодолими препятствия от външно или вътрешно естество. Великият европейски психиатър Виктор Франкъл обяснява оцеляването на концлагеристите по време на Втората световна война преди всичко с вярата в Нещо. Това Нещо, в което се е вярвало, за християните е бил Бог, за комунистите тяхната Идея. Съзнателно пиша думата Идея с главна буква, защото тя е имала същата сила, каквато и вярата у християните.
Приемането на някоя идея може да осмисли живота, да преизпълни човека с вдъхновение и надежда. Колко голяма е силата на превръщането на атеиста във вярващ?
Много голяма. Религиозните обръщания често са помагали на хората да не извършат самоубийство тогава, когато всички врати на надеждата са им се стрували затворени. Искрената молитва към Бога, произнесена за пръв път в живота, в мислите и с устата на някой човек, който никога не е искал да знае за Бога, и който сам се е оказал пред пропаст, или някой е заболял смъртоносно, в много случаи е довеждала до обрат. Доказани са случаи на самоизлекуване от рак и други тежки болести след дълбоко и разтърсващо познание за лъжата на собствения дотогавашен живот, и това познание е водело до пълна „преоценка на всички ценности” в себе си и с това до връщане към здравия живот. За вечните скептици може би има смисъл да припомним израза на Юнг „архетипът на спасителя”. Юнг твърди, че у всеки човек се намира такъв архетип, който в различни, опасни или „гранични” животозастрашаващи ситуации може, но не е задължително, да се активира, и така да спаси човека от гибел. Психоневроимунологията днес е на най-правилния път да докаже този „архетип на спасителя” у човека.
Прави впечатление, че днес голям брой млади хора решават да учат богословие. Къде виждате мотивите за избора на това призвание, което често предполага и живот, който (би трябвало) силно да се отличава от живота на повечето хора от своето поколение?
Главната причина за засилване на интереса на младите хора към богословските науки, а сред тях има и девойки, е провокиран, по мое мнение, от общото засилване на интереса към религията, православието и сръбското духовно и национално минало. Дали тази дейност, която е свойствена на човешкия дух, и която е била потискана и насилствено потъпквана, е нормална? В едно време на огрубяване, материализъм и безочливо манипулиране – особено посредством политиката, медиите и новия вид перфидна икономическа диктатура чрез властта на силните – хората в цял свят по един реактивно-спасителен начин спонтанно се обръщат към вярата. Те всъщност се стремят да оживят своя homo religiosus или своя „архетип на спасителя”, скрито присъстващ в нас открай време, или, ако искате, врязан дълбоко в нашата имунна система.
Що се отнася до разликата между свещениците и останалите професии, те, и особено монасите, трябва да се отличават от другите, но по-малко по външни знаци, а много повече по същността на онова, което представят пред народа чрез своята външност. Надявам се, че завинаги е отминало времето, когато свещеникът (само в Сърбия и Черна Гора) се е срамувал от света заради своята брада или мантия. Свещениците и монасите са вестители и радостни „опомнители” на забравливите сърби за онзи, който преди почти 1000 години ги е кръстил, което значи и просветил, който ги е запазил по време на дългото и тежко турско време и който единствен и днес може да им напомня за тяхната национална и религиозна идентичност.
Може ли вярата да помогне на хората, поне на онези, които са уморени и унили, да преживеят онова време и да останат на правия път?
Точно така мисля. В такова катастрофално време като нашето, православието получава големия и неочакван шанс да повдигне тежко падналия дух на сръбския, и не само на сръбския народ. И когато от Римокатолическата църква, както и от протестантските, излизат много хора, недоволни от действията и дейността на тези църкви, Православната църква навсякъде преживява възраждане.
До каква степен автентичната религиозност може да влияе позитивно на морала? Въпросът е резултат от общата загриженост за драматичното увеличаване на тежките престъпления…
Отношенията между религия и морал отдавна е предмет на философски, религиозни и научни дискусии. Тези отношения са се обсъждали още по време на античността. Първо, да си припомним накратко разликите между морал и етика: моралът отговаря на въпроса: „Какво трябва да правя?”, стреми се към добродетелта и негов връх е светостта, докато етиката отговаря на въпроса: „Как да живеем?”, стреми се към щастието и неин връх е мъдростта. Ако останем само до морала, тогава спокойно можем да кажем, че автентичната религиозност винаги е влияела позитивно на морала. Естествено, на морала на отделния човек, особено на човека християнин, но, за съжаление, не и на морала на цял един народ. Руският религиозен философ Константин Леонтиев добре е казал: „Има човечни хора, но няма човечни държави”. Въпреки че моралът, както и някои други същностни човешки категории, се придобива в детството, в семейството, ние го усъвършенстваме цял живот, и така постепенно ставаме все по-морални.
Както изглежда, това е твърде дълъг път, за който не всеки човек има търпение…
Естествено, такъв труден и бавен път към нравствено усъвършенстване в живота не може да преминава без скърби и страдания, той изисква търпение. На въпроса, който често ми се задава на откритите дискусии, е дали съществуват морални хора, които не са религиозни, отговарям положително.
Историята ни учи, че в името на Църквата много хора са били избивани, и то по най-свиреп начин. Как обяснявате това?
По дефиниция християнската Църква е „мистично тяло Христово, есхатологична общност в историята, и институция”. Естествено, такова разбиране за Църквата може да приеме и трайно да носи в сърцето си само истинският християнин. Църквата, освен това, е и институция, с всички известни земни и материални черти и събития. Понеже всички, като хора, сме и земни, и небесни същества, родени с два корена, не е възможно да очакваме идеална Църква, защото това би означавало начало на осъществяването на небесното царство на земята, което Иисус Христос никога не е казал, нито обещал. Вярно е, че в продължение на 2000 години юдео-християнска цивилизация и култура, и малко по-малко ислямска, е имало много кървави войни в името на вярата. От една страна, това свидетелства за голямата сила на вярата и потребността на човека и народа да покаже своята вяра и да я осъществи на земята (есхатологичните очаквания на марксизма!), а от друга, за изопачените начини и средства, които хората през вековете са намирали, за да задоволят своя метафизичен глад и жажда да правда. Когато забравим, било като отделни индивиди, било като народ, че единствената позволена, предложена от Христос, революция – това е вътрешната борба със самите себе си, а не насилствената революция, оцапването на ръцете с кръвта на ближния, тогава настъпва катастрофа: граждански и международни войни и всякакви други беди. Фактът, че е имало толкова войни именно в страните с монотеистични религии, силно наскърбява вярващите християни, но не ги превръща в атеисти, докато за неверниците това е добре дошло като потвърждение и подкрепа на тяхното неверие. Дали поради това те са по-щастливи и спокойни?
Сред нашите читатели има хора с различни вероизповедания, които със сигурност не са настроени враждебно едни към други, но техните църкви до известна степен са. Какво бихте ги посъветвали, като обикновени хора, в смисъл на култивирането на духовност, любов и толерантност към ближния?
Колкото повече са хората в едно общество, а и народ, които цял живот преобразяват себе си, толкова повече са реалните изгледи и народите от различни вероизповедания да бъдат по-толерантни едни към други. Между другото, ако, като отделни индивиди бяхме стигнали до този единствено добър начин за укрепяване на себе си като религиозни и морални същества, необходимо е из основи да опознаем своята религия. Това, което трябва да учим цял живот, независимо дали сме вярващи, или не, е готовността за диалог и толерантност.
Превод от сръбски: Татяна Филева
Из списание „Вива”, 84, януари 1998 г.
Източник: www.rastko.rs/filosofija/jerotic.
